Поразените от пожари филипински жители на Лахайна са ключови за туризма и местната култура. Ще останат ли?

0
38
О. Мауи, Хавай.
Остров Мауи, Хавай. Снимка: Пиксабей

Сирените на линейки и пожарникарски коли започват да вият отвън, докато Елси Розалес сменя спалното бельо от матраците с големи размери в крайбрежен курорт в Лахайна, пише „Асошиейтед прес“.

Жената се опитва да се съсредоточи върху работата, но е обзета от страх: горски пожар ли беше отнесъл дома, за който тя пестеше от заплата си като камериерка, за да купи? Така беше. И сега тя, подобно на много други филипински камериерки, свикнали да чистят хотели, живее в един със семейството си, трогателен пример за това как най-смъртоносният горски пожар в САЩ за повече от век е засегнал филипинското население на Мауи.

„Цялата ни упорита работа изгоря“, сподели Розалес пред „Асошиейтед прес“ в интервю, проведено на илокано, нейния роден език. „Нищо не остана“.

Бедствието предизвика страхове за това какво ще стане с общността и характера на Лахайна, докато се възстановява.

Мнозина са загрижени, че жители като Росалес няма да могат да си позволят да живеят в Лахайна, след като общността бъде възстановена, и че заможните аутсайдери, които търсят дом в града на брега на океана, ще ги изкупят.

Ще успеят ли филипинците, местните хавайци и други, които са били гръбнакът на туристическата индустрия толкова дълго време, да останат тук? Ще искат ли?

Филипинците започват да пристигат на Хаваите преди повече от век, за да работят върху плантации от захарна тръстика и ананас. Тъй като техните потомци и последователни поколения имигранти вече са се заселили, те са станали дълбоко вкоренени в културата на общността.

Днес те представляват втората по големина етническа група на Мауи, с близо 48 000 жители на острова, проследяващи корените си във Филипините, 5000 от които в Лахайна, което е около 40% от населението на града преди пожара. Бюрото за преброяване на населението на САЩ изчислява, че около една четвърт от 1,4-милионното население на Хаваите са от филипински произход. Много от тях работят в хотели, в сферата на здравеопазването и ресторантьорството. Филипинците съставляват около 70% от членовете на UNITE HERE Local 5, синдикатът, представляващ работниците в тези индустрии, каза президентът на синдиката Джема Уайнщайн. Тя е филипинка и бивша икономка в хотел в Хонолулу.

„Ако не бяха филипинците, които имат две или три работни места, много от фирмите тук, включително хотелите, щяха да работят трудно“, признава Рик Нава, защитник на общността и филипински имигрант, който също губи собствения си дом в пламъците.

Месец след бедствието на 8 август, убило най-малко 115 души, близо 6000 души са отседнали в редица хотели, служещи като временни убежища около Мауи.

Много от тях са камериерки като 61-годишната Росалес, която е отседнала в апартамент с две спални с двете си сестри, сина си, съпругата му и трима внуци в курорта Sands of Kahana. 72-годишната сестра на Розалес Еванджелин Балинтона работи там като камериерка.

В апартамента на сестрите има изкуствено растение в ъгъла на хола, между прозорец с изглед към океана и телевизора с плосък екран, което Балинтона е бърсал безброй пъти. Когато оправя леглото, тя го прави така, както винаги го е правила за работа, с пластове чаршафи и завивка, подпъхната спретнато и стегнато под тежък матрак. Балинтона признава:

„Познавам всеки ъгъл на тази стая.“

Жената обмисля да се върне в Илокос Норте, родния град на семейството във Филипините. Тя се надява, че синът ѝ там е спестил достатъчно от месечните преводи, които е изпращала през годините, за да я издържа, ако се върне без нищо.

На туристите е казано да избягват Лахайна засега и в много хотели се помещават федерални хуманитарни работници. Балинтона и други се тревожат за бъдещето на своите работни места.

Розалес, която каза, че не познава никой, загинал в пожара, имигрира в Хавай през 1999 г. След години наемане и спестяване за авансово плащане, тя купи дом с пет спални на улица Aulike в Лахайна през 2014 г. за 490 000 долара. Майка й и братята и сестрите й притежаваха домове наблизо. Тези също вече ги няма.

Тя продължава да работи в друг курорт на няколко мили от мястото, където са отседнали сестрите. В почивните си дни тя подрежда застрахователни документи, включително се опитва да изброи вещите, изгубени в пожара. Розалес си спомни нощта на пожара, когато тя и нейните колеги – почти всички от Филипините – са принудени да останат в хотела, защото пътищата са блокирани. Тя научава съдбата на дома си едва на следващата сутрин, когато най-малкият ѝ син ѝ се обажда. Той ѝ казва:

„Мамо, няма повече къща.“

Не, anak ko!“ — изпищява тя, използвайки термин от Илокано, означаващ „моето дете“.

Около нея други икономки ридаят, когато получават подобни обаждания.

Преподобният Ефрен Томас, пастор на църквата Христос Кралят в Кахулуи, се тревожи за психичното здраве на оцелелите. Той е консултирал групи от филипинци, отседнали в хотели, дори е отслужвал литургия в хотелска приемна.

„За филипинците е много трудно да отидат на индивидуално консултиране“, смята той.

„Те искат да се съберат в група. Мисля, че те получават сила един от друг.“

Много дългогодишни жители на Лахайна, включително местни хавайци, потвърдиха пред „Асошиейтед прес“, че се притесняват, че каквото и да бъде построено от пепелта на Лахайна, няма да включва филипинци и други етнически групи, които са я превърнали в общност от работническата класа, каквато е била досега. Алиша Калепа, която живее в хавайски чифлик, където повечето къщи са оцелели след пожара, е категорична:

„Новата Лахайна трябва да бъде старата Лахайна. Смесена култура“.

Гилбърт Кийт-Агаран, щатски сенатор от Мауи, който се оттегля, за да се съсредоточи върху съдебната работа, свързана с пожарите, изтъква, че няма да се изненада, ако много филипинци заминат за места като Лас Вегас, достъпна дестинация за жителите на Хавай, които вече не може да си позволи да пребивават тук. Кийт-Агаран, чийто баща идва от Илокос Норте през 1946 г. за работа в плантации, коментира:

„Мисля, че е трудно да извадим филипинците от тъканта на нашата общност. Женихме се много с други, които са тук.“

Мелен Магбуал Агколикол е на 13 години, когато пристига на Мауи от Филипините преди повече от четири десетилетия със семейството си. Оттогава тя се превръща в защитник на общността и е президент на Binhi в Ani, „Seed and Harvest“, която управлява единствения филипински обществен център на Мауи. Нейната група открива фонд, наречен Tulong for Lahaina или Помощ за Лахайна. Идеята е да се предоставят субсидии на филипинци, които са загубили домове, магазини или близки. Тя споделя:

„Започването отначало е толкова трудно. Как ще започнеш отначало? Първо, ти нямаш работа. И второ – вашият разум. Вашият разум не е нормален, докато не мислите, че можете да приемете това, което ви се е случило“.

Тримата синове на Розалес не искат тя да продаде имота си, но на нея ѝ е трудно да мисли за бъдещето. Жената не може да спи или да яде, не може да спре да плаче.

На жителите не е позволено да се върнат в опожарените райони. Розалес иска да се върне. Тя иска да разрови развалините на своята американска мечта, надявайки се да намери част от колекцията си бижута, златна гривна или часовник, лукс, който никога не би могла да си позволи във Филипините. Тя споделя:

„Дори и да е черно, искам да го приема като спомен.“

Тя докосна деликатните златни халки, висящи от ушите ѝ. Поставила ги е на сутринта, когато е излязла от дома си, за да отиде на работа.

Абониране
Известие от
guest

0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments