По следите на българските занаяти, Десислава Тихолова и тайният свят на мънистата

0
900
Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Гостите в рубриката  „По следите на българските занаяти“ са много специални хора – всеки посвоему. Обединяват ги фактите, че имат златни ръце, огромно търпение и знания, с които могат да се напишат енциклопедии. Освен това блестят! – когато си около тях виждаш един магичен и приказен свят, който те обогатява и вдъхновява.

С всички тези качества е надарена и днешната ни гостенка Десислава Тихолова, която ще ни въведе в историята на мънистата и техните сили. Толкова много искам да Ви я представя, да Ви разкажа за нея, преди да Ви оставя да се запознаете. Но няма да го направя. Защото тя е от онези жени, за които каквото и да кажеш – малко ще е. Както и да ги представиш – бледо ще е. 

Коя е Десислава Тихолова, какво ще сподели за мънистата и тайните им и как е стигнала до мястото, на което е днес – оставям на нея да разкаже. Потопете се и се насладете на магията, която носи, докато разказва.

Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Г-жо Тихолова, разкажете ни кога започнахте да се занимавате със занаятчийство и какво Ви накара да се насочите към това поприще?

Здравейте! Догодина ще станат точно петнайсет години, откакто случайността ме срещна с мънистата. Всъщност не беше случайно, защото стана на една фолклорна експедиция в с. Чилнов, Русенско, където ни гостува наш колега и приятел – д-р Радостина Шаренкова – тогава докторант по етнология в ЕИМ, БАН (сега ИЕФЕМ).

Беше се научила да плете мъниста в традиционната за Балканите техника и не видя мира, докато не ми показа (после, станала близка на сърцето ми, показа и на дъщеря ми, която беше едва осемгодишна). Подари ми и първите две гривни с първите шарки – схеми, които ми издиктува на момента и досега една от тях ми е любима, тъй като представя геометричен модел на око – изключително разпространен и силен символ против лош поглед или както го наричат бабите – „уроки“.

Бях много щастлива и си мислех, че става доста лесно, а и най-накрая (след шиене, плетене на две куки, бродиране и разни други приложни техники) си открих занимание, което буквално можеше да се побере в джоба ми. Оттогава започна лудостта, която прави и днес дните ми различни.

Уточнявам – това „поприще“, всъщност, е моето хоби, въпреки че с времето и опита придобих свидетелства за майстор от русенската Дунавска задруга на народните и художествени занаяти и от Занаятчийска камара. Казвам го по различни причини – това не е точно занаят по смисъла на старите технологии и умения за препитание.

Работата с мъниста не е и самостоятелен занаят, а част от домашните занимания на жените в миналото, свързани предимно с изработването на традиционните облекла и аксесоарите към тях. И така, постепенно стигаме до другата ми страст – търсенето на „корена на ряпата“.

По професия съм филолог, по призвание – фолклорист, а по длъжност – уредник в отдел „Етнография“ на Регионален исторически музей, Русе. Това, заедно с годините, прекарани по теренни фолклорни проучвания в села и градове, провокира моя интерес не само към видовете техники, но и към мястото и ролята на мънистата в традиционни културни ситуации – у нас и по света. Така се родиха няколко текста и презентации, за мънистата като „културна трансмисия“ в развитието на човешката цивилизация. 

Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Какви бяха притесненията Ви, когато започнахте своята дейност и какво бихте казали днес на своето по-малко аз, ако можехте да погледнете назад? 

В началото нямах никакви притеснения – мислех си, че няма как да е по-просто и по-красиво. Притесненията дойдоха впоследствие, когато видях готовите произведения и те въобще не приличаха на първите подарени гривни. Оказа се, че както във всяко умение, така и тук има дребни и важни „камъчета“ по пътя, които могат да указват посоката, но могат и да преобърнат колата. Всъщност, сега бих казала на своето тогавашно аз единствено и само – „търпение“. Мънистата изискват много търпение и обич към това, което правиш. 

Търпение при подбора им – тъй като те са стъклени и отразяват светлината по определен начин – тоест – шепа мъниста никога не изглежда в същия цвят като накита, изработен от тях. Търпение – при избора на цветни комбинации и конци за низане, търпение при самото низане (където има безкрайно броене), търпение при заплитането и, разбира се, търпение при изплитането.

Когато се научих на търпение, установих, че ми харесва да плета дълги мънистени накити (до 1,5 – 2 метра) и да се потапям в състояние, близо до това, което духовните учители наричат „Антар мауна“ или тишина. Или времето, в което дори мислите престават да съществуват и човек се потапя в блажеството на ритмичното движение на ръцете и покоя на ума. Обичам да казвам, че като изключа съзнанието се превръщам в едно блажено туптящо сърце – само ритъм.

Бижута на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Бижута на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Какви продукти могат да се изработват от мъниста и колко време приблизително отнема процесът? 

Думата продукти за произведенията от мъниста употребявам единствено по смисъла на тяхното продуциране. Аз лично ги наричам с всички думички, измислени за да подчертаят връзката с красивото, изящното, апотропейното им значение – накити, бижута, аксесоари, гердани, гривни, медалиони. Това са част от нещата, които се правят и от мъниста. А всъщност може би няма декоративна техника, в която да е невъзможно включването на мъниста.

Освен общоприетите накити – гердани и гривни, от мъниста могат да се изработват обеци, колани, декоративни висулки. От тях се правят имитации на дървета, храсти, цветя, фигури на животни и хора. С мънистени покрития могат да се обличат всякакви триизмерни предмети, образци от които откриваме в европейската дворцова традиция – дръжки на гребени и четки за коса, кутийки за пудра, червило, бижута, кесии за пари, обвивки на джобни часовници, портмонета, дамски чанти, декорации за дрехи, шапки, чорапи и аксесоари на дамския тоалет. 

Отделна тема в проучването и техниките може да бъде посветена и на изработването на талисмани от мъниста заради тяхната силна апотропейна (защитна) функция в човешките представи.    

Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Какво място заемат мънистата в българските традиции? 

Това е една обширна тема, в която аз само съм прекрачила прага и се оглеждам – накъде да направя следващата крачка. Най-широко практическо приложение имат мънистата в традиционния костюм – всекидневен и обреден. Във всекидневието мъниста носят предимно деца, момичета, бременни и родилки – под формата на украси за глава (косичници), накити, амулети.

По-голямо разнообразие предлага празничният костюм – там мънистата се използват привидно с декоративна функция, но всъщност изпълняват ролята на апотропей – предпазват своите носители от негативни влияния. В този смисъл мънистени украси се разполагат най-много по кърпите за глава, калпаците, както и във вид на бродерия или накити по пазвите на ризите, коланите, полите и чорапите.

Казано с други думи мънистата служат за преграда между околния свят и човека и по тази причина украсяват места, които се считат гранични за човешкото тяло – глава, врат, гърди (сърце), кръст, китки на ръцете, глезените на краката – там където свършва дрехата и тялото би могло да бъде уязвимо.

Семантиката на думата мънисто произлиза от праславянската дума „мони“ – шия, нижа. В развитието на езика ни думата мънисто се асоциира с малък, дребен, както и другата дума, употребявана в диалектите на Северна България – „синци“ (от ситнеци, ситни). 

Семантиката на мънистените украси като апотропей се крие във факта, че са дребни и много, поради вярата, че демоничните персонажи могат да бъдат подлъгани да „изброят“ техния брой и така да бъде възпрепятствана заплаха за човека. В този контекст много често защитата на къщната врата от демонични същества е кочан царевица и вярата, че докато бъдат изброени зърната му, ще пропеят първи петли и всяка нечиста сила ще изчезне.  

Друга интересна тема е присъствието на мънистата в обреди на преход – най-често сватба, но и бременност, и раждане. Мънистеният наниз е задължителна част от сватбените дарове – при по-богатите фамилии на него се закача и златна пара – знак, че момата е вече годеница. А из цялото българско етнично землище съществува практиката бременната да се предпазва посредством амулет, направен от конско мънисто, сребърна пара и скилидка чесън, който носи на забрадката си, а след раждането слагат върху шапчицата на бебето. С подобен амулет на места се украсява и бебешкия повой.  

Още по-интересна е употребата на мъниста (синци) в текстове на песни със семейна и календарна обредна тематика. Освен пряката употреба на мънистата като сватбен дар, в коледни песни за царица, която е добила мъжка рожба и му шие шапчица (асоциация с раждането на новото божество-цар на световния ред) и я украсява със златни и сребърни монети, маргарит (бисер) и мъниста. В разпространения коледен мотив „Чудно дърво“, което израства в символичния център на пространството и символизира вселената с нейната уредба мънистата са споменати отново като част от редицата – „сребро, злато, маргарит“, с която обичайно се бележат маркерите на божественото пространство.  

Интерес представлява и срещаната в песенни и приказни текстове, както и в поговорки и пословици функция на мънистата да се редуват семантично с думите (словото). Тук бих си послужила с поговорките „Като дума – бисер ниже“ или „Думи като синци“ – красиво подредени, където метафората, всъщност успоредява функцията на мънистата с тази на словото.  

Не по-малко интересна е и една почти неизследвана тема в българската наука, обвързана с мънистата, а именно изработването на мънистени предмети от затворници в османски затвори. Предвид множеството поборници в Илинденско-Преображенското въстание по-голяма част от тези практики са обвързани с териториите на Южна и Югозападна България.

Става дума за традиционни занимания на затворниците в османски затвори, както и войниците в османската армия да се плетат изделия от мъниста – най-често дълги шнурове като дръжки за камшици, мънистени змии, кесии за пари, обвивки на бутилки, колани. По време на Първата световна война, изкуството на военопленниците (турци и сирийци) от османската армия, заедно с много други произведения на военнопленници, свързани с традиционни културни практики, са обединени в така нареченото „изкуство от окопите“ или „Trench art“.

В статия със заглавие „От традиционен занаят до Trench art“  съм се опитала да проследя проявите на това явление по българските територии. С помощта на множество музейни колеги и тяхното сътрудничество успях не само да разгледам множество предмети в този стил, но и да формулирам няколко извода – българските „тренч арт“ произведения, макар и правени само от затворници, а не военопленници задължително притежават няколко специфични характеристики, които ги приравняват и моделно и функционално към това изкуство – правени са само от мъже, носят върху себе си годината на изработка, мястото (най-често затвор и града, в който се намира), името на автора (или името на този/тази, за която е предназначено).

Това, което ги прави специфична част от въпросното изкуство, е фактът, че съдържат задължителни символи, обвързани с националната тема – знамена, герб, трибагреник, конници със знамена или такива, характерни за фолклорната изобразителност – цветя или геометрични мотиви, които могат да бъдат открити в различни везбени модели.

Важно, макар и все още непроучено добре е наблюдението, че носителите на този занаят не обучават ученици и той си отива с техния естествен край, което функционално успоредява явлението с неговите европейски и световни прояви. 

Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Разкажете ни за езика им – какво означават формите и цветовете им? 

Езикът на мънистата може да бъде наречен „език на културна трансмисия“, тъй като те съпътстват човечеството от неговата поява до наши дни. Неслучайно първите дарове към боговете, открити в най-старите некрополи са нанизи от раковини, камъчета, части от растения – семена, костилки.

Тези естествени „мъниста“ бележат първите културни стъпки на човечеството, а в последствие, с откриването на огъня и занаятите, мънистата – изработвани от глина, благородни метали, скъпоценни камъни, перли, корал, стъкло отразяват еволюционните процеси на човешкото общество.

За пример могат да бъдат посочени стъклени мъниста от Картаген и Финикия, изработени във формата на мъжки лица и представящи почти дословно не само тогавашните прояви на изкуство, но и модните тенденции в изобразяването на бради и прически. В този смисъл за форми и цветове е много трудно да говорим, защото мънистата се изработват от всякакви видове материали.

Но все пак можем да отбележим достигналата до наши дни вяра в предпазващия син цвят на стъклените мъниста, а най-вече така наречените „конски мъниста“, както и универсалния символ на окото, изобразяван също върху керамични и стъклени мъниста до наши дни. Многообразието на цветове и форми може да бъде сравнено с множеството варианти на изобразяване на божествената ръка с всевиждащо око (включително и от мъниста)  – символ, характерен за множество култури, наричан „Хамса“ (петопръстие), „Ръката на Фатима“, „Ръката на Буда“, асоцииран в хиндуизма с „Абхая мудра“ – отворената божествена длан, която отблъсква злото и се превежда като „Не се страхувай!“.

В българската традиционна култура и специално в етнографската група на хърцоите този символ се нарича „Ръката на булката“ и се втъкава в специфичните за региона „късани възглавници“, предназначени за първата сватбена вечер на младоженците и необходимостта да бъде осигурена безпрепятствената консумация на брака.  

Мънистата имат и различни функции. За какво могат да ги използват хората? 

Мънистата имат две функции – декоративна и апотропейна. Тоест – освен да украсяват, те служат за предпазване от негативни влияния като урочасването, например. Тоест, ако приемем вече описаната им функция да отбелязват ситуации на преход и по този начин да свързват човешкия с божествения свят, а от друга страна да отблъскват демонични влияния, то можем да обобщим функциите на мънистата с една дума – универсалия на човешката менталност и култура.

И от хиляди години хората ги използват в тяхната материална и духовна същност – именно като универсално средство за комуникация с други светове и реалности. Дори като материал за работа те могат да изобразяват вече утвърдени в съзнанието на хората образи, символи, а също така и триизмерни фигури на заобикалящия ни свят – животни, растения, хора, предмети на всекидневието и обредността.  

Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Коя е тайната на мънистата, която знаят само майсторите и остава скрита за потребителите? 

Тайните на мънистата са много и не за всеки. Само за тези, които искат да знаят. В последните години в нашето общество се шири специфичен интерес към символите на бродерията. Множат се и текстовете с невероятни обяснения – красиви, да, но не винаги верни. Както е и в поговорката – „Верните думи не са красиви, красивите – не са верни!“.

Та, всъщност, исках да кажа, че тайните на всеки занаят са известни на майсторите и ако трябва да се разкриват така щедро, не биха били тайни. Но има една любима тайна, която не спира да ме изненадва и винаги съм готова да се възползвам от нея и да я споделям – способността на мънистата да пречупват светлината и да променят както своя цвят, така и цвета на други мъниста и конците, с които се плетат или нижат. 

Така експериментът с различни видове конци и мъниста се превръща в безкрайно удоволствие и откривателство. А другата тайна – на повечето занаяти – е упорството. И черният труд. За да се получи една красива и изящна творба трябват нощи упорит труд, броене, внимание, изолация, грешки, започване от начало, безсъние, орлов поглед и твърда ръка. Казано с други думи – красотата неминуемо се ражда от болката.  

Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Има ли интерес към този занаят днес и колко време трябва да го изучава един човек, за да стане майстор?

Към голяма част от занаятите в съвремието съществува интерес, но в повечето случаи е нетраен. Хората обикновено виждат готовото нещо, виждат майстора да демонстрира умението и решават, че е лесно. Но няма как да видят безсънните нощи, набодените от игли и куки пръсти, уморените очи.

И ако нямат онази стръв, дето не им дава да заспят, ако не са свършили нещо полезно или красиво, интересът е краткотраен. А колко време трябва да се изучава занаятът – бих използвала поговорката „Човек се учи докато е жив“ или ако мога да перифразирам – докато има хъс и любопитство, и неумиращата страст да създаваме красота в умовете и сърцата си и да й даваме образ с ръцете си. 

Защото колкото повече учи човек, толкова повече осъзнава безкрайността както на занаята в смисъл на творчество, така и на познанието в смисъл на търсене и претворяване. 

Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив
Бижу на Десислава Тихолова. Снимка: Личен архив

Това беше тя. Но тя е и още много! Защото нейните знания и опит няма как да се споделят в едно интервю. Защото има тайни, които ще останат тайни и няма да се разкрият. Защото тази жена и хората като нея заслужават нашето внимание и уважение. И съм щастлива и благодарна, че имах възможността да Ви я представя.

Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.

Абониране
Известие от
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments