По следите на българските занаяти: Чичо Кирчо – последният ваксаджия във Варна

0
510
Чичо Кирчо. Снимка: Личен архив
Чичо Кирчо. Снимка: Личен архив

За хвърчащите хора
Валери Петров

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

 

Бум! Бам! Добри дошли в света на хвърчащите хора!

Еуфорията ме кара да скачам от радост. Почти бях готова да изляза и да се радвам на хубавия съботен ден. Но телефонът ми изпрати нови известия, а съобщенията ми дадоха отговорите за материала, който четете сега. И ето ме – на лаптопа, с усмивка до ушите, изпълнена с благодарност и възхищение към двама души. С неистово желание да пиша и със силно опасение, че не намирам точните думи.

Първият е човекът, на когото е посветено интервюто и се съгласи буквално да отвори сърцето си и да ни пусне в живота си. Да сподели опита си. Да ни напомни да бъдем щастливи. Да ни разкаже за една изчезваща професия и колко силно обича работата си.

Вторият – този, който създаде интервюто. Буквално! Даде ми насоки, взе въпросите, осъществи контакта, записа отговорите, направи снимки и ми ги изпрати. И всичко това – на фона на всички ангажименти, които съпътстват ежедневието му.

„Днешното интервю в рубриката „По следите на българските занаяти“ не е мое, а го обожавам. В него има опит, добрина, хармония, споделеност. Има живот!“

И съм несдържано нетърпелива да Ви запозная с нашия гост Кирчо Ангеловпоследният ваксаджия в град Варна. Той е на близо 80 години, а вече над 60 години се занимава с този занаят. Всъщност друга работа не е работил. Очите му са топли, в думите му има баланс – между скромността и увереността на опита. Душата му е пълна със спомени.

Изборът да станеш ваксаджия

Днес може би би звучало странно някой да иска да стане ваксаджия. Не съм чувала подобно желание. В миналото далеч не е било така. На майсторите се е гледало с уважение и са били многобройни. Нашият гост също е бил от онези желаещи, а днес над 60 години по-късно продължава да се вълнува от тази дейност и да посреща хората с желание и усмивка.

Кирчо Ангелов обясни, че обича работата с хора. Това била и една от причините да избере тази професия – възможността да общува с различни личности. Харесало му, видял, че може да се живее нормално, ако работиш усърдно и постоянно: 

„Спомням си първия работен ден. Бях 17-18-годишен. Имаше майстори, които обясняваха. Аз обаче с очи го взех занаята. Човек трябва да има усет.“

Майсторът днес си спомня, че му отнело около година, за да стане добър. Винаги ходил навреме на работа, бил постоянен и показвал отношение и любов към това, което прави. 

Ваксаджийството днес

„Днес никой не се интересува от този занаят. Като че ли е на изчезване. Хората си обуха маратонки и по-рядко се носят обувки.“

„Обаче си мисля, че ако има кой да упражнява занаята, той няма да умре!“

Това сподели Кирчо и уточни, че от свои клиенти разбрал, че тази дейност в чужбина продължава да съществува, да я има. В страната ни обаче той е един от последните, може би чудновати хора, които с радост ще почистят обувките ни, ще ни посрещнат и ще се съобразят с характера и настроението ни. Без дори да ни познават. Те са едни единствени, но миналите през тях – хиляди. Точно по тази причина усещат много добре с кой и как да се държат.

Кой си е чистил обувките при него?

Първоначално го питахме дали има история от работата си, която няма да забрави. Твърди, че няма, но очите му се усмихват. Навярно като всеки професионалист пази тайните на клиентите си. При него обаче е ходил елитът на Варна:

„Редовни клиенти ми бяха. Бяха доволни от моята работа. Имах други колеги, но чакаха специално мен.“

Какво Кирчо Ангелов познава по обувките на един човек?

„По обувките можеш да разбереш много – за работата на човека, за него самия. Както и да е облечен един човек, обувките му не са ли чисти, развалят фасона. Ако обувките са спретнати – и човекът е спретнат.“

Като дете чичо Кирчо не е имал мечти. Живял е в трудно време. Останал сираче на 10-годишна възраст.

„Немотия беше животът. Исках да мога да си издържам семейството, когато порасна. Какво друго да съм искал. Ваксаджийството много ми хареса. Много! Да съм търсен, полезен. С любов си върша работата. Даже един софиянец ми каза, че така работя. Няма ли любов – нищо не става.“

Какво днес прави чичо Кирчо щастлив?


Кирчо Ангелов. Видео: Личен архив
.

Ако сте във Варна или имате път натам, посетете чичо Кирчо. Той обича хората, обича работата си, обича да се труди. Ще Ви изпрати с чисти обувки и ако му позволите – с добро настроение. Аз нямам честта да го познавам лично, но макар и отдалеч направи деня ми по-добър. Надявам се и Вашия…

А сега – кой е човекът, който реално създаде това интервю?

Той е занаятчия, който вдъхновява. Той е Антони Боксеров – бръснарят, който слуша сърцето си. Навярно си спомняте (ако не отворете линка, заслужава си), че в своето пространство е пресъздал вълшебството на ретрото, работи по своята козметична марка продукти, графикът му е пълен, но откликна за създаването на този материал, за което съм му безкрайно признателна.

Всяка събота чичо Кирчо ходи в салона му. Целта е една единствена – да запазят тази дейност жива във Варна, в родината ни. Да ни дадат възможност да спрем за малко – като посетители, минувачи или просто хора и да се огледаме колко пъстър е живота. Да се насладим на възможността да почистим обувките си при един истински майстор и да поговорим с него. Защото това, което можем да научим от него, няма да чуем никъде другаде.

Антони Боксеров. Снимка: Личен архив
Антони Боксеров. Снимка: Личен архив

А за мен… Истината е, че това интервю излиза в периода, в който рубриката ми става на една година. Напомни ми, че идеята и решението за нейното създаване отне едно кафе време. Нямах представа дали някой ще я чете, дали хората се интересуват от занаяти. Днес знам – достига до онези, които имат нужда от нея. 

Една година, в която се срещнах с невероятни хора, чувствах се сякаш съм попаднала в страната на чудесата, видях предмети, които не предполагах, че съществуват, преживях неща, които без нея нямаше да преживея. 

Благодарна съм на всички хора, които дотук разказаха историите си и на онези, които тепърва ще го направят. Защото без техния отклик идеята щеше да остане само идея.

И най-вече съм благодарна на екипа на Искра.бг – хората, които правят това съществуване възможно. И освен това дават идеи, редактират и ме разбират, когато нямам време и отклик да пиша дълго време и понасят, когато съм силно развълнувана и ги заливам с емоциите си. 

Нека се оглеждаме за хората като чичо Кирчо, Антони и останалите вдъхновяващи личности, които са около нас. Ако изберем да спрем при тях и ни позволят да надникнат в дейностите им, ще си тръгнем различни.

А сега – хубав ден. Вече наистина е време да излизам…

Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.

Абониране
Известие от
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments