Днес в рубриката „По следите на българските занаяти“ ще си говорим за смелостта да се губиш, търсиш и намираш. За способността да слушаш отклика на сърцето си и да тръгнеш по съвсем нова пътека. За готовността да погледнеш назад и да оцениш опита, който си натрупал и те е тласнал днес да бъдеш човека, който си искал да си.
Днешната ни среща е с един мъж, който притежава всички тези качества. Той е Антони Боксеров и е бръснар, за който поисках да науча и разкажа повече, веднага щом попаднах на това, което прави.
Благодарна съм за тази среща, защото разговорът ни далеч не е просто интервю. Той е напомняне, че ние имаме силата да променяме живота си. Той е урок, че подходящото време се нарича „сега“.
Тук един силен човек разказва за решението да вземеш живота си в ръце. За усещането, когато откриеш кой си и в какво си добър. За отговорността, която носиш за собственото си щастие:
„Бръснарството ме намери преди три години, когато бях в един труден период. Нямах сигурна работа. Работих за хора, от които зависеше да получавам заплатата си. Много пъти през годините ми се е случвало да върша това, за което съм нает, но да не получавам възнагражденията си навреме и други подобни на това неща. Вече имах и дете и реших, че е време да променя това нещо и да направя така, че да зависи само от мен и моите ръце дали ще внеса пари в дома си. Тогава започнах да се вглеждам в занаятите.“
„Подстригвах се при мой приятел, осъзнах, че той е независим и поисках и аз да бъда такъв.“
Антони споделил на човека, че иска да се учи и така започнало всичко. Първите дни ходил с една тетрадка и химикал, водил си записки и поставил началото на пътя на реализирането на целта си:
„Първите стъпки в тази професия са 2 – стоиш и гледаш. Бавен процес е. Каниш свои приятели, доверяват ти се, някой вижда, че се справяш добре. На един бръснар му трябва време, за да направи някаква малка клиентела.“
Когато вече имал посетители си направил тетрадка, в която записвал особеностите на клиентите си – каква напитка предпочитат, за да им я предложи, дали имат бенки, с които да внимава, как харесват да бъдат подстригани. Хората оценили старанието му, което карало и нашия гост, и ходещите при него да се чувстват добре.
Днес Антони няма търпение да отиде на работа, върши я с удоволствие и усмивка, и е щастлив. Това обаче е плод на един дълбок вътрешен процес и е достойно за възхищение – да вярваш в себе си, когато сякаш никой не вярва в теб. Или иначе казано три месеца след началото на занаятчийския си път да отвориш свой собствен салон:
„В очите на близките ми съм изглеждал като човек, който търси себе си и това е обяснимо – не се задържах много време на едно място, просто защото не съм правил това, което ми харесва. Лутах се. В момента, в който намерих бръснарството, нещата започнаха да се подреждат.“
„За мен не е проблем да работя за някого, ако имаме сходни виждания. Аз обаче исках салон, който да носи усещането за ретро стила и се отделих. В очите на хората до мен имаше притеснение, че отново бързам. Притесняваха се, че избързвам с отварянето на мое собствено място. Но ето – вече трета година се развивам и правя това, което обичам.“
С интерес слушах Антони. Интересно е да се общува с човек като него. И нямаше как да не полюбопитствам и да не го попитам за какво си говорят с мъжете, които ходят в неговото пространство.
„Едни предпочитат да мълчат и уважавам желанието им. С другите си говорим за абсолютно всичко. За неща, за които не би се говорило с друг. Това е идеята – да има доверие.“
По думи на Боксеров навремето хората не са имали инструменти, с които да махат брадите си в домашни условия. Или и да са имали, те не са били толкова удобни. В миналото, когато се минело покрай бръснарница, имало по 20 души вътре, тъй като мъжете нямали избор и трябвало да ходят. На по-късен етап започнали да имат остриета вкъщи, което променило нуждите от подобна услуга:
„Навремето са се използвали бръсначи от цяло парче метал, които са стерилизирали. Преди 30-40 години се появила СПИН епидемия, която уплашила хората. Много бръснарници затворили врати. Опасността от порязване не е малка. Така се появил ножодържачa, който изглежда като бръснач. В него за всеки клиент се слага ново ножче и след употреба се изхвърля, а ножодържача се почиства. Така се е повишило нивото на хигиената.“
Антони не просто има ретро салон. Това е и неговият начин на работа. Не се интересува от новите моди, стилът му е изчистен. Определя техниките си като нормални, предназначени за нормалния човек.
Все още не може да каже, че е горд със своята работа. Иска, но не му се получава. Може би, защото няма време да остане насаме със себе си – всеки ден около 60 души го чакат, за да придаде нов облик на косата им. Но е щастлив.
Знае, че има накъде да се развива и е устремен да го прави. Три години от началото на пътя, а скоро ще пусне и своя козметична марка продукти, която ще достигне до потребителите в цялата страна.
Мечтае за здраве – за него и хората, които обича. За здраве – за да може да работи. Както му е казал един над 80-годишен бръснар:
„Когато човек намери занаят, той си осигурява закуска. Ако работиш за друг – може да няма закуска.“
Това е съкратената версия на една история за силата, която човек носи в себе си. Надявам се, че е заредила с добра енергия и Вас, както зареди мен. До следващата ни среща. Дотогава:
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
