Историята е дълга, а аз доста пиша и често ми казват, че е време да напиша книга не само за тази промяна в живота ми.
Накратко, една сутрин се събудих много сърдит, в недобро настроение, разочарован от мен самия. Вече гоних 40, бях с НУЛА социален живот, НУЛА самочувствие, влошено здраве, тежък и дебел, до степен, че това да се наведа, за да си вържа обувките беше същинско логистично и физическо предизвикателство.
Обичам планината и природата, но нямаше как да стигна до тях, не и в тази спортна форма. НУЛА социален живот означаваше, че толкова ме беше срам от това, че съм уж все още млад, а не мога да се погрижа дори за тялото си, че имаше случаи, в които избягвах мои приятели. Избягвах мои приятели, защото ме беше срам.
Организирах среща на съученици от випуск 2001-ва, но не отидох, защото ме беше срам. Самочувствието бе толкова ниско, че да заговоря жена беше абсолютно невъзможно (от няколко месеца вече имам сериозна приятелка).
Влошеното ми здраве се изразяваше в това, че кръвната ми картина никак не бе добра. Холестероли, чернодробни показатели и какво ли не. Някои хормони бяха извън норма, а явно имах и разширени вени в единия те*тис и буквално ми предлагаха да оправят нещата чрез операция.
Не бях изненадан, когато на ехографски преглед ми казаха, че черният ми дроб е замазнял. Аз целият бях една огромна мазна 130-килограмова маса. Огънят в мен гореше, някак си критичната енергия, за да започна промяната, беше се набрала.
Тогава направих среща с един мой познат, който също е бивш шишко. Не знам как, но той усети, че в мен има желание, а това бе добра основа. Започнахме с вървене, което бе същинско предизвикателство, тъй като работя в офис на бюро.
Първата качена програмка на телефона ми показа, че на ден правя по 300-500 крачки. След време започнахме да минаваме в хиляди, килограмите започнаха да си отиват, а тялото ми се отблагодаряваше за усилията ми. Дори започнах да притичвам. 2 километра, после направих първите си пет километра в бяганията на „5kmrun“. Уникално приключение, за което написах доста подробен разказ.
18 януари 2019-та година участвах в полумаратон „Атанасовско езеро“ в дисциплината на 8 км. Толкова много ми хареса да се движа сред истински спортисти покрай любимото ми място за бягане в Бургас – плажната алея, че решихме, че ми трябва цел. Нещо адски сериозно, което да ме плаши, но и достатъчно, че да ме мотивира. Нещо в което да се влюбя, за да може всяка сутрин преди работа да ме изритва от леглото.
И така през 2020-та година се спряхме на полумаратон за под два часа на „Marathon Plovdiv & Half Marathon“, като символиката в точно този маратон бе голяма за мен. Датата му бе няколко дни преди рождения ми ден, тоест участието ми там щеше да е като подарък от мен за мен.
Пловдив бе град, в който държа да изживея нещо подобно и така нататък. 21 километра за под два часа се оказаха доста висока за мен цел и едва ли щях да я постигна, но със сигурност щях да я доближа. За съжаление вирусът промени света и това състезание бе отменено, като през есента на 2020-та година се състоя, но виртуално.
Тренирах си за здраве и удоволствие, а формата ми малко по малко се подобряваше. Е, имаше и моменти, в които давах крачка-две назад, но тялото ми мигновенно реагираше. Ставах по-тежък, по-тромав, подут и прочее. Самото ми тяло ми казваше, че това е пътят.
И така декември месец 2020-та година решихме, че ми трябва нова цел. Нещо още по-тежко и брутално от 21 километра за под два часа. Защо не например отново за рождения си ден като фен на природата и на движението да си подаря едно приключение. Направихме нова среща и бързо го решихме.
10-ти април 85 км или точно половината от туристическата пътека „Тур Странджа“. От село Близнак до град Ахтопол. Най-лудият ми смахнат и необикновен рожден ден. В Ахтопол ме чакаха семейството ми приятели имаше и маса с торта и… абе чудно си беше.
Само дни по-късно вече се бях записал за обиколката на Витоша. 100 километра в подножието на една от най-непознатите ми Български планини. Завърших за 16 часа и 41 минути, което за човек, който само преди 18 месеца не можеше да си върже обувките, си е успех.
Това е кратката версия на историята ми, но за мен всяка тренировка, всяко по-малко предизвикателство, всяко приключение си е история, запечатана със снимки, клипчета, често дори и разказ и прочие.
Имам и силен гръб в лицето на треньора ми, семейството ми, приятелите ми, приятелката ми и прочие.
Понеже така и не участвах на полумаратона в гр. Пловдив и сякаш там ми остана нещо като незавършена цел, за тази година отново съм записан.
Бъдете живи, бъдете здрави и не спирайте да се движите, защото движението е живот.
Източник: Иван Шишманов
