Извън клишето: Какъв е светът на артиста според Вероника Янакиева-Христова?

Вероника Янакиева–Христова е вдъхновение. Тя е живият пример за това как човек, намерил своето призвание, трябва да върви към непрестанната си себереализация, независимо от обстоятелствата. Всички пространствени ограничения идват, за те срещнат лице в лице с въпроса – до каква степен си решен да успееш? След намирането на отговора, „най-най-най-важното нещо е упоритостта“.

Вероника е родена през 1978 година в София. Завършва бакалавърска степен „Актьорско майсторство“ в Нов български университет, където учи последен семестър магистратура „Режисура“. До момента има 15 роли, а през 2005 година печели Европейска титла в Полша на състезание по танци на инвалидна количка. Води театрални часове на деца и младежи, борещи се с епилепсия, мечтае и обича да е наивна „и да давам шанс на хората да ме изненадат“.

Вероника, кога реши, че искаш да се занимаваш с актьорско майсторство?

Цялото ми детство неусетно е поставяло основите на пътя, по който поех. Баба ми обожаваше театъра и редовно ме водеше да гледаме пиеси заедно. Имаме роднини, които са актьори и макар да не сме особено близки с тях, следяхме развитието им внимателно. Отделно баба работеше в киноцентъра и доста пъти съм я придружавала дотам. Нещата се случиха съвсем естествено.

Имало ли е събитие, което е оказало решаващо значение?

Беше в момент, когато посещавах психолог, тъй като диагнозата ми „Долна параплегия с нарушение на състава на гръбначния мозък с неизяснена анамнеза“ дойде изневиделица и не успях да се справя сама. Там получих малка роля в едно представление, покрай което се запознах с режисьорката Кристияна Бояджиева. Тя беше много ентусиазирана и някакси успя да запали и мен. Дълги години участвах в нейната формация „ГАТ“ (Група за алтернативен театър), след което просто продължих да се развивам в тази насока, записвайки актьорско майсторство в университета.

След направения избор, Вероника не е имала моменти на съмнения или колебания относно правилността на решението си. Единствената трудност е необходимостта от шофьорска книжка, която да й помогне да се придвижва самостоятелно. Въпреки че тръгва плахо към идеята да седне зад волана, „се престраших и вече 7 години нямам никакъв проблем с това“.

Що се отнася до ролите, „ясно беше, че трябваше да си сверя часовника“, уточнява с усмивка Вероника. „Въпреки че доста режисьори са ми помагали, бях самоука и вярвах, че разбирам какво правя.“ Трудно е обаче да бъдеш обективен е преценката си що се отнася до теб самия, но „като те завладее ролята и нещата се получават“.

Кое е било нещото, което ти е помагало в подобни моменти?

Личното ми упорство най-вече. Нещата са навързани, аз съм най-малката от три деца, цял живот е трябвало да настигам по-големите, ако щеш чисто физически. То е едно бързане да пораснеш, да си добър, колкото тях, да не изоставаш. Сега като се замисля… инатът ми също е водещ.

А от къде черпиш вдъхновение?

От това богатството, което представляват срещите с цели светове. Всяка роля е свързана с нови познанства, има такъв чисто психологически момент в изкуството. Най-малкото образът, който играеш, трябва да бъде разбран. Без значение дали ти харесва човекът, в чиято кожа имаш задача да се поставиш. Трябва да си наясно кое го подтиква да постъпи точно по този начин, кое диктува настроенията му, до какво водят преживяванията, които е имал. 

Би ли се определила като претенциозен зрител?

Имам малко изкривен начин на гледане. Преди време това беше занимание за забавление, сега е по-различно. Следя как е направен филмът, какво е искал да каже режисьорът, какво е коствало на актьора да представи сюжета. Харесвам странни ленти. Една продукция може да ме възхити, защото съм доловила някаква гениална идея в нея. Тя може да е триминутна, няма значение!

Какво четеш?

Рядко стигам до книги, напоследък чета все повече и повече пиеси. Не ми стига времето, за да хвана нещо просто така, което да не е свързано с дълбоки разсъждения или с работите, с които се занимавам професионално. Иначе фаворит си ми остава „Зеленият път“ на Стивън Кинг. Филмът също е един от малкото негови, които са добре екранизирани.

Извън клишето, светът на артиста е забързан, категорична е Вероника. Също така динамичен. Но най-вече интересен. А едни от най-важните качества, нужни, за да станеш част от него, са силното желание и упоритостта, смята актрисата. Според нея талантът играе доста по-малка роля и със сигурност не е определящ.

Какво не трябва да допускаш в театъра?

Не бива да се подценява публиката! За съжаление все още имаме такива постановки, които някакси неглижират зрителя си. И колкото и гениални неща да се случват на сцената, това понижава осезаемо стойността им.

Има ли лесна роля?

Има някои, които по-рано асимилираш и започваш да усещаш с цялото си същество понеже разполагаш с време за фокусиране, не губиш такова в търсене. Докато бях студентка в НБУ имах възможността да работя с един американски гост-лектор, Едуард Морган, в неговата пиеса „Памфлет“. Още на пръв прочит се влюбих в главната роля и се надявах да я изиграя, защото имах готов модел. Аз реално познавах жена, която да интерпретирам и начинът, по който се движи, изобщо всичките й характерности. В началото бях абсолютно уверена, че ще се справя, но после дойде отговорността да не преувелича, да не допусна да ангажирам първообраза.

Има ли лъжа в изкуството?

Много интересен въпрос. Може би има някаква доза неистина, но пак зависи от гледната точка. В никакъв случай обаче актьорът не може да бъде определен като лъжец. Няма как да ти се получи ролята, ако не си вярваш. И в този ред на мисли – не, няма лъжа в изкуството. Няма и съществена разлика между живота на сцената и този извън него. Театърът възниква, за да учи. Това е същината. Човек да дойде, да види нещо, да вземе нещо, да припознае себе си или някой друг.

Освен като артист и преподавател, от скоро Вероника активно се занимава и с пирографиране. Доволна, че е открила още една своя страст, която й „действа терапевтично“, тя пресъздава най-различни образи върху дърво, който продава в своята страница във Фейсбук.