Руската опозиция умря заедно с Навални

0
80
Алексей Навални. Снимка: Евгени Фелдман, Новая Газета/Wikimedia commons
Алексей Навални. Снимка: Евгени Фелдман, Новая Газета/Wikimedia commons

Руският опозиционен лидер Алексей Навални се жертва. Той се върна в Русия, която се управлява от президента Владимир Путин, знаейки много добре, че това може да се окаже фатално, пише „Politico“. Така постъпват истинските лидери. Те дават пример, дори ако това означава да жертват свободата и живота си, за да подтикнат хората към действие.

„Аз не се страхувам и вие не трябва да се страхувате“, гласеше написаната на ръка бележка, която Навални притискаше към стъклото до подсъдимата скамейка по време на една от многобройните си съдебни изяви. Въпреки че най-изявеният критик на Путин ясно съзнаваше, че може никога да не излезе на свобода, той и поддръжниците му се надяваха, че в крайна сметка той ще успее да поведе Русия към скъсване с мрачното минало на репресиите. За него затворът беше просто нещо, което трябваше да изтърпи и да поеме рисковете за себе си в дългата си, предизвикателна и безкомпромисна кампания, целяща да пробуди съвестта на руския народ и да го подтикне към сваляне на Путин и разбиване на системата, създадена от него и приближените му от КГБ.

Убийството на Навални на 47-годишна възраст обаче повдига два основни въпроса, на които трябва да се отговори, а именно ще реагират ли руските граждани и ще поемат ли „ръкавицата“, която той хвърли, както и дали западните демокрации ще се вслушат в призива на дъщеря му Дария Навалная, който тя отправи в прочувствена реч пред Европейския парламент през 2021 г., и ще престанат да проявяват сдържаност и бездействие? Приемайки престижната награда „Сахаров“ от името на баща си, 20-годишната тогава студентка от Станфордския университет заяви: „Не разбирам защо тези, които се застъпват за прагматични отношения с диктаторите, не могат просто да отворят учебниците по история. Това би било много прагматично действие и след като бъде направено, е много лесно да се разбере неизбежният политически закон – умиротворяването на диктатори и тирани никога не дава резултат.“

Разбира се, времето ще покаже как ще реагира руският народ и дали решимостта на западните сили ще се прояви осезаемо. Ако обаче миналото продължава да присъства и в настоящето, признаците не са добри. През последните няколко дни в цяла Русия се провеждат протести на различни места. В Москва опечалените поднасят букети пред Стената на скръбта – паметник на жертвите на репресиите по времето на Сталин. В други градове също бяха изградени импровизирани паметници на Навални. По данни на правозащитната организация „OVD-Info“ в края на миналата седмица са били задържани над 400 души. В страна с население от 143 млн. души обаче това едва ли може да се нарече политическо пробуждане или изблик на изявен ентусиазъм за доказване на истината.

Несъмнено руските опозиционни лидери си обясняват това явление със страха – страха на протестиращите да не си навлекат гнева на Кремъл, който засилва жестоките репресии срещу инакомислещите и дисидентите, като налага строги присъди затвор за онези, които се осмеляват да критикуват или възразяват действията на властите. Затварянето на независими новинарски издания, цензурирането и блокирането на платформи за социални медии, заедно с други форми на сплашване, изглежда, че всички усилия на Кремъл са насочени към заглушаване на критичните гласове и възпрепятстване на организирането на протести. Разбира се, всички тези фактори са вероятни. Също така и бягството на 700 000 руснаци, които са решили да напуснат страната заради Путин, неговата война и военна повинност. Впоследствие това води до намаляване на опозицията в Русия, както и до отслабване на икономиката. Все пак, като се вземе предвид всичко това, тъжната и тревожна истина е, че дори и без сплашването и драматичния скок в броя на политическите затворници, липсата на сериозна масова опозиция срещу Путин в Русия, както да и срещу войната му срещу Украйна, говори много.

Това е доказателство за продължаващата подкрепа, която Путин все още има от страна на повечето руски граждани, които изглежда споделят шовинистичното му отношение и недоволство към Украйна, Прибалтика и Централна Азия. Те се придържат към неговия исторически разказ, според който Украйна е безвъзвратно част от „руския свят“. Разбира се, тази реторика е била оформена, наложена и изтъквана за тях от царе и съветски високопоставени лица в продължение на векове, а през последните две десетилетия е подсилвана от Путин и неговия режим. Въпреки това, това не е извинение или оправдание. И без съмнение, когато системата на Путин се разпадне, мнозина несъмнено ще започнат да твърдят, че никога не са сътрудничили или одобрявали действията на руския лидер и че дори са оказвали малка ежедневна съпротива, където и когато са могли.

Според някогашния началник на щаба на Навални неговият лидер отхвърля етикета „дисидент“, тъй като обичайно този термин се свързва широко с малка група дисиденти от 60-те и 70-те години на миналия век.

„Имаше драматична разлика между тях и нашето движение, защото ние не искаме да сме малцинство и действително не сме,“, гласят думите му в биографията на Навални, озаглавена „Дисидентът“.

Макар че опозицията в Русия може и да не иска да бъде малцинство, ужасната истина е, че понастоящем тя е именно такава.

Абониране
Известие от
guest

0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments