Жадна съм. Умирам от жажда, а останалата вода в бутилката на автомобила е по-топла от чай. Спираме пред една от многото крайпътни чешми по балканския път и отпивам на малки глътки. Течността мокри дрехите ми, докато плискам лицето си.
Чувствам се преродена. Усмихвам се широко, а някаква странна енергия преминава през тялото ми. Усещам и радост, и възторг, и някаква странна смесица от благодарност и лека нотка на тъга.
Искам да снимам чешмата, но след като предишния ден прегърнах няколко дървета, защото вярвам в енергията им, реших, че ще е твърде ненормално – дори за мен. В продължението по пътя се чудих кой в крайна сметка определя кое е нормално и кое не, но беше късно и разговорите поеха в друга посока.
Мислите ми обаче не ме напускаха и осъзнах значението на вече отминалите чувства, които се бяха събудили около мен. Та нали за нашия народ градежът на една чешма не е просто акт на строителство, а духовна дейност. Такава, в която се вплитат здраво желанието да оставиш нещо на обществото, да увековечиш паметта на свой близък, да създадеш нещо с ръцете си, което да има и стойност, и полза, и смисъл.
Покрай чешмите в миналото се е зараждала любовта, покрай чешмите в миналото хората са се събирали на приказки, покрай всяка някога построена чешма витае история – митична, красива и караща те да чувстваш.
Днес в рубриката По следите на българските занаяти няма да се запознаем с някой от съвременните пазители на традициите, а с легендата за двама влюбени и силата на удържаната дума, достойнството и честта.
До наши дни от уста на уста се разказва, че тя била най-личната невеста в този край, а той млад занаятчия – резбар. За щастие или не неговият труд, умения и талант не били признати от местния еснаф, което карало младия мъж да се чувства недостоен за прелестната си любима.
Той обаче не се предал, а решил да докаже на какво е способен – пред Бог, пред себе си и пред обществото. Така се нагърбил със сложна задача – да изгради чешма от мрамор – един сложен за работа, но вечен материал. Върху нея вплел и образа на своята любима.
Това обаче не било достатъчно – майсторът искал да получи и Божията благословия за тяхната любов. Така отишъл на църква и с цялото си сърце казал думите, които и до днес стоят издълбани в основата на чешмата:
“Днес вая красотата в спомен мил,
но тайно в нея и моя лик съм въплътил,
и както образ в образа – душа в душата,
избликна в извор на любов водата.
Щом твойта хубост с огън ме обземе,
то моят огън твоят ще поеме,
да тлеят в лавата на любовта голяма,
където образ обичта ни няма!”
И до днес много хора посещават този край на България, за да отпият от тази вода и да поемат глътка от силната любов, за която напомня тя.
И на фона на забързаното ежедневие, всички рамки, които слагаме в съзнанието си и общоприетите норми няма как да не изникне въпросът:
Съществували ли са наистина такива хора и има ли ги днес?
Отговорът за всеки ще е различен, но моят е категорично “Да” – защото аз вярвам!
А вярата е като въздуха – и двете не ги виждаш, но знаеш, че съществуват.
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на [email protected], за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
