По следите на българските занаяти е рубриката, в която се срещаме с хора, които сякаш не ни представят себе си и своите професии, а приказка. Гледаш ги, слушаш ги, попиваш от тях и им благодариш, че пазят културата ни жива.
После бързаш да предадеш емоцията от чутото и преживяното на останалите и искаш да изкрещиш гордо на целия свят:
„Те са българи. И са част от съвременния живот. За тях трябва да се знае!“
Такъв е и днешният ни гост – вдъхновяващ. Той е 36-годишният майстор Атанас Георгиев от град Вълчи дол (обл. Варна). По-известен е като дюлбер Танас – човекът, за когото няма тайни в света на кожите.
Изработва редица продукти от този материал. Но е един от малкото останали наши сънародници, които в днешно време се занимават толкова успешно с направата на калпаци.
Освен това той притежава умели способности на разказвач и завидно чувство за хумор, което ни кара да забравим за времето и просто да се насладим на знанията, които е готов да ни предаде:
„Занаят се краде, не се дава! Без да си удариш ръцете, нищо не става.“
Атанас е започнал своя път към занаятите от дете. Бил ученик и всеки ден в продължение на 3 години чиракувал при майстор Иван от Добрич, а после и при Георги Спецов, при който се научил да прави чанти.
В началото не му било позволено почти нищо. Когато майсторът затворил дюкяна, Атанас оставал да търка пода на обекта до блясък:
„Наблюдавах, но без да питам. Имало е случаи да отида при майстора, а той да спре работа и да ме прати за кайве. Аз кайве не пия, нито той, но отивах. Стоях с часове до вратата и шпионирах какво прави, как го прави. И това е правилно.“
„Майсторите не действат по този начин, за да гледат сеира на чираците. Целта им е друга – да проверят дали ти се занимава, дали си готов да се трудиш, за да се превърнеш в майстор. Не им се сърдя, напротив, ако дойде някой при мен, ще постъпя по същия начин.“
Дюлбер Танас официално е станал майстор през 2005-та година. Днес твори изделията си в своя собствена работилница. Големината на обекта е само 16 квадрата, но когато говори за нея, сякаш любовта в думите му изгражда образ на цяла вселена:
„Когато влезе клиент, задължително го карам да седне. И да не иска, пак сяда, иначе трябва да обикалям около него. Тук са машините и инструментите ми, снимки, плакети и майсторски свидетелства. Тук прекарвам голяма част от живота си. Почивам само на Коледа и Великден.“
„Сутрин ставам, измивам се и се прекръствам. Следва работа, работа, работа. Много работа. Занаята трябва да капе, не да тече. Ако тече – пресъхва. Това е доказано от опита.
Атанас обясни също, че в началото на неговия път, майстор бай Стоян по прякор майката, му казал, че е малък за занаят, не му било времето. След години починал, а младият мъж разбрал думите му:
„Един майстор прави всичко както трябва, но няма ли търсене няма и занаят. И има една приказка – не ми хвали стоката, хвали ми пазара. Младите хора искат да стоят на бюро, зимата на топло, лятото на хладно. Никой не иска да си цапа ръцете.“
Едно момче искало да се учи от него, но живеят на разстояние от 70-80 километра, което се явява голяма пречка за подобна дейност:
„На него му трябват минимум 3 години, в които да се учи при мен и то всеки ден. Ежедневно правя различни неща. Някои може да ги повторя след години, други никога да не се случат отново. Няма как от разстояние да се случат нещата.“
Изделия от Атанас Георгиев. Снимки: Личен архив
От дума на дума Атанас ни пренася и в света на калпаците – онази част от мъжкото народно облекло, която силната половина от обществото ни е сваляла единствено при хранене, смърт или посещение в църква.
Той обясни, че средно един мъж е имал по 4-5 калпака в живота си, които не е свалял нито на нивата, нито по улиците, нито в дома си. Атанас говори с изключителна лекота за сложната технология на създаването и дава усещане, че можеш да се довериш и да се впуснеш в приключението по разгадаването на тайните за изработката на българския калпак:
„В България има 5-6 вида калпаци, умея да правя всички тях, като ползвам както старите, така и новите технологии при обработката на кожата и шиенето. Някога кожухарите са правили всичко от агнешка кожа, която изкупували и обработвали.“
„Майсторите, които са работели кожите, са ги наричали Табаци – от думата табак, означава барабан – съд за обработка на кожите.“
Видове инструменти. Снимки: Личен архив
Георгиев обясни, че животното се одирало, а кожата се насолявала за два-три дни и се оставяла да изсъхне, след което се трупала на голям куп от палети. После кожите се перели или на селските чешми, или с вода от кладенци, или на реките, тъй като на тези места водата притежава повече бактерии и по този начин осигурява по-лесна ферментация на продуктите:
„Първоначално прането на кожите е било лешене на кожите. Това е отстраняване на мазнината и ципите, което се извършвало със заострен инструмент, наречен некла. Целта е била дъбилните вещества да влязат по-добре в порите на кожата. В наши дни това се прави машинно.“
Пшеничните трици, а по-късно и маята също участват в правенето на сипията – кашата за нанасяне върху мавията на кожата, частта на кожата, която е към месото. Смесвали се с брашно, налагали се върху материала и така трябвало наново да съхне за 2-3 дни, като сместа правела кожата здрава.
Когато била готова отново за пране, първо се отминавала с вода и сапун. После и с разтвор от смрадлика, който давал на кожата кафявият и зеленикавият цвят.
Следвало опъването на кожата, което се правило разтяжка. Кожата се пробивала на средно разстояние около 20 сантиметра и се обтягала с въже. Наведнъж се опъвали по 50-60-100 кожи. По-късно дошли технологиите с разчепкването на дарак или разтягането на менгеме или така наречения бивак:
„Трябвало кожите да висят на дървени колове, разположени хоризонтално. Целта била да не се запарват, иначе косъма ставал нестабилен и падал с времето.“
Всеки ден се проверявала, за да не е нито суха, нито влажна. После се стържела, за да се отворят порите и материалът да стане гъвкав.
При калпаците се правело лицето, след което майсторите слагали ошкур без косъм и насечен и минавала връв, за да се регулира големината на калпака:
„През лятото размерът трябвало да бъде два пръста над веждата и един пръст над ушите. Зимата се е отпускал. Самият хастар се е правел само от малки агънца. Летните калпаци са се правили от агънца на по петнадесет – двадесет дни. За един калпак е отивало агънце и половина.“
Кожа на агне, което е било на 2-3 дни. Снимки: Личен архив
Атанас уточни, че вътрешната част на хастара е била мазана с папиемаше, чиято
техника включвала царевично или пшеничено брашно, към което се добавяло желатин от костите на животни, варени до гъста каша, която миришела много неприятно.
С желатина са мажели лицето и хастара на калпака, залепвали, обръщали ошкура и слагали получения продукт на калъпа. Натягал се на винтов или клинен калъп, пречуквал се с дървен чук.
При друг стар метод за обработка на кожите, животното се колело и се взимал мозъкът от черепа, който се осолявал. От мозъка и солта се правела каша и се нанасяла върху кожата, след като се излещи:
„При тази технология кожата стои като вретено, не се разцепва. След като се намаже с кашата, се пали огънче, което после се изгася, целта е само да пуши. На самите дърва обаче се поставя върба, дъб или бреза. На нещо като пирамида се поставя самата кожа, за да се опуши от пушека.“
Майсторът ни представи и още един изпробван от него вариант за обработка на кожа, който включва пшенични трици:
„На два-три килограма пшенични трици се слага един литър вода и се прави каша и се оставя на слънце за два-три дни, за да вкисне. Мирише много неприятно. После се маже кожата и се завива на руло. След два-три дни се развива, изсъхва, поема дъбилните вещества и е готова за обработка.“
Видове калъпи. Снимки: Личен архив
„Използвал съм и стипца при обработка на агнешки и ярешки кожи. Тя вече навлиза около 1936-та – 1940-та година, даже малко по-рано. На една агнешка кожа трябва около 200 грама стипца. Нейният вкус е между кисело и солено, към нея се слага 50 грама сол и една-две шепи брашно. Пак се прави каша и се нанася на кожата, след което кожата се прави на руло, което поема продуктите. Така кожите ставали много меки и бели.“
„Пачата мас също много помагала за мекотата на кожата. Тя се разтапяла и с нея се поливала мавията – вътрешната страна на кожата, която стои от вътрешната част на животното. Така материалът спирал да се влияе от температурата, слънцето или влагата.“
Друга рецепта за обработка на кожите включва глина и оцет:
„За една кожа е трябвало един-два килограма глина, към която са слагали около петдесет-сто грама оцет. Със сместа се обработвала кожата, която пак се завивала на руло. Самите вещества в глината спомагали да се случи това и придавали един кафеникав, зеленикав или тъмносин цвят.“
Днес новите технологии включват стригане със специална стригачка, кожите се обработват с химикали, прането става с машини, а разчепкването – на барабани.
Атанас Георгиев подчерта, че до около 1970-1980-та година в България се е отглеждала специалната порода овце Каракул. Те са характерни с изключително дълга вълна и са обитавали основно планинските региони на страната:
„За един калпак отивали 3-4 агнета, които после или се колели, или били оставяни да умрат от глад, защото когато засучели коластра, започвали да се отвиват къдриците на косъма и той се отвръща.
„Най-ценният астраган е бежовият, а най-евтиният е черният. Едно палто от черен астраган, може да се купи за около 4 000 лева. Аз днес си купувам астраган от Румъния или Украйна.“
Астраган. Снимка: Личен архив
Дюлбер Танас обясни, че е изпълнил на 50% нещата, за които мечтае, но го чака още работа. В неговия дюкян си забранява да се ядосва, дори когато нещо не се получава.
Важно му е да изпитва удоволствие от процеса на работа. Пуска си народната музика и работи, за да капе, не за да тече, защото както си спомняте още в началото ни каза, че:
„Ако нещо тече, пресъхва.“
Атанас пази знанията на древните българи живи. Може да говори с часове и във всеки един момент да намери любопитен факт, с който да те изненада. Макар да работи почти без почивка, в него има бодрост, трудолюбие и родолюбие.
Не се нуждае от машина на времето, но когато реши – просто заговаря и пренася докосналите се до него в един свят, толкова близък и същевременно така далечен от ежедневието на голяма част от нас:
„Свят, за който не се разказва в учебниците, но е добре всички българи да познаваме.“
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
