Поемам си дълбоко дъх! Еуфорията удря ума ми. С ококорени очи и съвсем невярващо възкликвам:
Това е като старата играчка, която е била от детството на мама, а аз я счупих преди няколко години и много страдах…
Майсторът ми се усмихва. Реакцията ми му е позната. Виждал я е стотици пъти в други лица и други съдби. Оставя ме да осъзная какво се случва и потвърждава, че много хора го търсят точно по тази причина – да пресъздадат предмети от спомените си и да се насладят на ръчното творчество, което създава, а не на комерсиалната стока, с която ни залива пазарът.
Така започна днешната среща за рубриката „По следите на българските занаяти“. Гостуваме в Стъклодувното Ателие на Иван Станев, разположено из приказните улици на Стария град в Пловдив. По негови думи той е единственият в страната, който е майстор в ръчното издухване на стъкло.
Професионалният му път е започнал съвсем случайно преди около 44 години. Но ако днес може да върне времето назад, би избрал отново същото поприще за свое. Ето какво разказа майсторът пред екипа на Искра.бг:
„Завърших гимназия, кандидатствах и при първото класиране не ме приеха във Великотърновския университет. Оказа се, че за да кандидатствам на следващата година трябва да имам осем месеца трудов стаж. Тъй като като малък се преборих с един камион и имам увреждания, трябваше да мина през Териториална експертна лекарска комисия (ТЕЛК) и да получа медицинско и протокол за намалена трудоспособност.“
Иван Станев минал през ТЕЛК, но по правилата на играта, никой не питал хората какво искат и какво могат да правят. В решението пишело ТПК „Марица” – Стъклодухане:
„Не знам на какви основания решиха, че аз съм човек, който ще се занимава със стъкло. Тогава нямах никакво понятие от този материал. Интересувах се от история, археология, история на изкуството, но не и от стъкло. В крайна сметка взех решението, отидох в сградата, качих се на петия етаж и отворих вратата на отдела. Там бе разположен дълъг коридор и в него се помещаваха две горелки и около 50 души, които като джуджетата на Дядо Коледа правеха различни неща. Почувствах се сякаш съм в приказка и това продължава до днес. И да мога да върна времето назад, пак тази професия ще избера.“
Слушам го и си мисля как понякога имаме едни планове за живота, а съдбата е намислила нещо по-добро за нас. Питам се какво ли е да си сам в своята професия – нямаш конкуренция, но нямаш и подкрепа. Майсторът също обясни как се чувства:
„Преди десетина години кандидатствах в Занаятчийската камара за майстор и се оказа, че няма друг, който да ме изпита. Липсва ми това, че няма колеги, с които да обменяме опит. Сега обучавам 4 души с увреждания, които тръгват по моя път и съм щастлив, че ще им предам това, което аз съм придобил като умения в изминалите четиридесет години, че няма да загине този занаят след мен.“
Гледам го отново недоумяващо и макар да съм огромен оптимист, го моля да ми обясни как се предават знания и умения, които са събирани за четиридесет години. Почти съм сигурна, че няма как да се случи. Но за щастие – опровержението е в отговора:
„Разработих методика за обучение на чираци и това ми дава увереност, че това, което на мен ми е коствало години да усвоя, може да се научи за дванадесет месеца. Виждам как учениците напредват. Вярвам, че за пет години те ще успеят да стигнат до майсторската степен.“
Откога датира този занаят в България, защо е трудно да се снабди с материал за работа и какви са болките и мечтите му, може да чуете в следващите около шест минути. Малко, но ценно време, за да се огледаме в себе си, страната си и думите на един човек от изчезващ вид.
Нека запалим Искрата! Може би сте занаятчия или познавате такъв човек, чиято работа заслужава да бъде позната на обществото. Пишете ни на iskra@iskra.bg, за да разкажем за неговия професионален път и попрището, което е признал за свое.
