В последните дни на Втората световна война, събитието, символизиращо края на нацистката Германия и победата на Съветския съюз, е забиването на съветското знаме на Райхстага. Това действие става емблематичен образ на победата, заснет и разпространен по целия свят. Въпреки това, въпросите около точния ход на събитията, идентичността на истинските герои и ролята на пропагандата остават обект на оживени дебати и анализи.
Тези исторически факти се разглеждат в статия от книгата на д-р инж. Румен Петков „Приятели на българската история“. В нея Румен Петков, доктор по история и писател, разкрива интересни събития от този период.
Официалната съветска история гласи, че сержантите Михаил Егоров и Мелитон Кантария са героите на този момент, но разкритията и свидетелствата от последните десетилетия хвърлят светлина върху много по-сложна картина. Тази статия разглежда различните версии и свидетелства, опитвайки се да отдели фактите от фикцията и да разбере истинската история зад един от най-значимите моменти в съвременната история.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„В историята на Втората световна война все още има неизяснени факти. Един от тях е забулен в дълбока тайна. Кога и как е забито съветското знаме на Райхстага при завземането му на 30 април 1945 г.? Официалната съветска версия години наред представя пред световната общественост, че „Червеното знаме на победата” е закачено на 8 май от комсомолеца – сержант Михаил Алексеевич Егоров и безпартийния младши сержант Мелитон Варламович Кантария – първият руснак, вторият грузинец. Фактите, които излизат наяве в наши дни, показват, че историята не е достоверна.
През месец април 1945 г. девет съветски дивизии на Червената армия, излъчени от 1-ви Белоруски, 2-ри Белоруски и 1-ви Украински фронт сформират 3-та ударна армия под командването на генерал-полковник Василий Иванович Кузнецо̀в се съсредоточават по реките Одер и Ниса в подготовка за Берлинската настъпателна операция. Първоначално съветското командване прави сметки да превземе германската столица на 21 април в навечерието на рождения ден на Ленин.
На 19 април 1-ва американска армия превзема Лайпциг и съсредоточава войски при Торгау на р. Елба, за да овладее Мюнхен и Инсбрук (Австрия). Французите също се включват в настъплението и овладяват Нюрнберг, а британците овладяват Щутгарт и бързат да завладеят Бремен, Любек, Хамбург. След успешния десант в Нормандия Уинстън Чърчил още през лятото на 1944 г. заявява пред световната общественост, че превземането на Берлин е главна цел на Британската армия.
Изходът от войната е ясен, капитулацията е неизбежна, Сталин издава заповед: „Нашата задача и нашият дълг е да доубием врага, да го принудим да сложи оръжие и да капитулира безусловно в наши ръце!”.
Главното политическо управление на армията изпраща заповеди до командващите с инструкции. Оставащите две седмици от войната са съдбоносни, руснаците на всяка цена трябва да завземат столицата на Третия райх (25 април – 2 май 1945 г.) и изпреварят английските и американски части, за да не им дадат възможност за претенции в предстоящата подялба на Европа. За целта 9-те дивизии, на които им предстои да участват в щурма на германския парламент, получават по едно червено „Знаме №5” с размерите на официалния флаг на СССР. Заповедта задължава всички дивизии да подготвят щурмови отряди, а на която армия се отдаде възможност, първа да забие на покрива червеното съветско знаме като символ на победата над Райхстага, на превземането на Берлин и на капитулацията на Германия. И по този начин символично да се сложи край на Втората световна война в Европа.
След като вижда, че Сталин е готов на всичко, главнокомандващият на американската армия – генерал Дуайт Айзенхауер Айзенхауер, се отказва да продължи настъплението. Според британския изследовател Джон Фулер това е „едно от най-странните решения във военната история“. В крайна сметка съображенията на американците и британците да не се включат в битката за Берлин целят не само да опазят живота на войниците си. Те се опасяват, че ако не оставят Сталин да превземе Берлин, той може да се откаже от война с Япония.
На 27 април 79-и стрелкови корпус формира две щурмови групи за атака на Райхстага с по 25 души всяка от тях. Първата е под ръководството на капитан Владимир Маков, втората – под ръководството на майор Михаил Бондар.
На 30 април 1945 г., преди да се самоубие, Адолф Хитлер посочва за свой приемник адмирал Карл Дьониц, с права на президент и върховен главнокомандващ на Вермахта.
Веднага след като научават за смъртта на Хитлер, от 15:15 ч. руските подразделения подлагат Райхстага на непрестанен щурм, но едва късно вечерта частите на 171-ва и 150-та стрелкови дивизии влизат в сградата. Щурмовата група на 136-та Режецка Червенознаменна артилерийска бригада, водена от капитан Маков, изпраща старши сержант Гази Загитов, българин от Башкирия и сержантите Алексей Бобров, Александър Лисименко и Михаил Минин на поредния опит да пробият отбраната и доставят знамето на върха на зданието. Пред тях се открива шанс и те се отправят по етажите към покрива. Знамето е увито около кръста под униформата на сержант Минин.
След ожесточени престрелки по етажите в 22:40 ч. групата достига покрива и започва да търси подходящо место за забиване на знамето. Изборът пада върху короната на женска бронзова конна скулптура. Сержант Минин издига червеното знаме, като на него написва и имената на четиримата достигнали покрива, след което капитан Маков заедно с Бобров съобщават по радиостанцията на командира на корпуса генерал Переверткин, че в 22 часа и 40 минути именно тяхната група първа е развяла победното знаме.
В същия ден (без да е уточнен часа), от етажите на сградата са издигнати още две победни знамена (по всяка вероятност след споменатото вече, което е докладвано за първо), едното е на групата на майор Бондар, а другото на групата на лейтенант Сергей Сорокин.
Исторически, в архивите, съгласно всички официални документи, знамето на победата е развято в 14,25 часа на 30-и април. Явно, всички командири на полкове и дивизии по обяд вече са били толкова сигурни и уверени, че Райхстагът всеки момент ще се предаде, че един през друг започват преждевременно да докладват на държавното и партийно ръководство за превземането му, а щабът на корпуса препредава в аванс „радостните новини” в щаба на 3-та ударна армия, а оттам и в щаба на фронта. Вследствие на това командващият на армията е издал заповед, в която се твърди, че в 14:25 ч. сградата на Райхстага в Берлин е превзета с щурм и върху нея е издигнато знамето на СССР. Час преди да подпише тази заповед командващият на 3-та ударна армия генерал-полковник В. Кузнецов я докладва на маршал Жуков. Цялата съветска страна, а веднага и светът научава новината за победата, приемайки часа, обявен от генерала, за достоверен.
По обяд на 1 май знамето, издигнато от групата на капитан Маков е фотографирано от борда на самолет По-2. Снимката е на военния кореспондент Виктор Тьомин и за часове обикаля световната преса. Знамето се задържа върху сградата за малко повече от денонощие, защото е изпепелено от възникнал пожар.
Да се признае от съветското командване, че знамето е издигнато по друго време и в друг час, означава да се признае, че докладът на командването на 150-а стрелкова дивизия за по-ранното превземане на Райхстага е, меко казано, преждевременен. Този факт е причина да бъде омаловажен и скрит подвигът на групата на капитан Маков – дълги години официалните съветски институции мълчат и не оценяват по достойнство героичния подвиг на момчетата, оставяйки ги забвение. В първите години след войната Сталинския режим квалифицира всеки опит за промяна на „историческата истина” като „оскверняване” подвига на „героите”.
Контраадмирал Алексей Красников пръв се престрашава и преди няколко години потвърждава в руската преса, че има достатъчно исторически основания да се твърди, че първото знаме, издигнато върху Райхстага, е именно знамето на групата на Маков. Тези руски момчета и етническият българин дълги години не споделят с никого за героизма си, въпреки че са лишени от признание и слава.
Но нещата още повече се объркват и митът става още по-загадъчен, когато жителите на молдовското село Видимо, основно българи-преселници, прокудени от родните си места след една от руско-турските войни през 18 век, обявяват категорично, че първи закачат знамето 20-годишните тогава българи от селото Михаил Стоев и Кольо Петков. Според тяхната версия към 11:00 ч. преди обяд, използвайки суматохата, двамата българи първи се изкачват на върха на сградата, забиват знамето и остават там на пост. Ако тяхната версия е вярна, то тогава докладите на командирите от дивизията са били правилни във времето, даже са закъснели. Но ако е така, защо до този момент никой не е споменавал в официални доклади подвига на тези млади българи?
Всъщност 150-та стрелкова дивизия на генерал-майор Шатилов също подготвя група под командването на заместник-командира по политическата част – украинеца, лейтенант Алексей Прокопиевич Берест. Командирът на 756-ти полк полковник Фёдор Зинченко в тържествена обстановка пред полка лично предава знамето на лейтенант Берест с думите: „Предавам знамето в ръцете на честен, храбър и справедлив фронтовак”, отдавайки му заповед пред строя да го издигне над Райхстага.
С помощта на две роти в първите часове на следващата нощ – срещу 2 май, без да имат информация за случилото се предния ден, групата на Берест пропълзява колкото се може по-близо до “Кралския площад” и под прикритието на артилерията с мощен удар се втурва напред. Навсякъде от прозорците стреляли немски снайперисти. От 51 души до сградата успяват да се приближат едва 14 войници, които успяват да се прикрият в два кабинета на първия етаж в централната сграда. От прозореца развяват знамето за да се обозначат, но съветските части не ги забелязват. Бойците се отправят към втория етаж и отново развяват знамето. Вече са забелязани и артилерията засилва огъня. На помощ пристигат и батальоните на капитаните Неустроев и Давидов.
От дясната страна на сградата път си пробива и батальонът на капитан Константин Самсонов. Боят става все по-кървав. Етаж по етаж бойците напредват към покрива.
След полунощ лейтенант Берест взема със себе си двамата разузнавачи М. Егоров и М. Кантария и с подкрепата на двайсетина автоматчици от ротата на старши сержант Иля Сянов тръгва към покрива. На втория етаж започва престрелка. Стълбищата са разрушени, на войниците се налага да си помагат, като се изкачват един върху друг.
Пръв на покрива на парламента се изкачва Берест, след което изтегля и Егоров, и Кантария със знамето. На покрива те съвсем неочаквано са спрени от двама войника, залегнали под фасадата на покрива и пазещи изпокъсано от куршуми знаме. Групата на Берест е засипана от стрелбата на противника, това не им дава възможност да разговарят и те закрепват своето знаме върху статуята на кайзера Вилхелм ІІ и остават да го охраняват. Последва градушка от мини, снаряди и куршуми. Да се сложи знамето на купола е невъзможно. Немска зенитна батарея, оцеляла от огъня на съветската артилерия, започва да обстрелва знамето. Егоров и Кантария се укриват под статуята. Бронебоен снаряд улучва конника, но не го събаря, последва серия от изстрели, докато един от тях улучва ръката на конника и сваля знамето.
Няколко часа по-късно на мястото пристигат военни фотографи, за да запечатат момента. Нормално избират да правят снимки със здравия и запазен флаг, а не с изпокъсаното знаме на първите двама войника. Фотографите насърчават войниците Егоров и Кантария да позират, като стрелят с шмайзерите, сякаш изпращат залпове на победата. Когато обстановката се успокоява, групата измества знамето и го закрепва на купола на Райхстага. Пред командира на батальона капитан Неустроев лейтенант Берест впоследствие докладва, че флагът е поставен на най-видното място. На въпроса: „Няма ли да се откъсне?“, Бернст отговаря : „Сто години ще стои – завързано е с ремъци“. Това знаме остава в историята като „Знамето на Победата” и се съхранява и до днес в Музея на въоръжените сили.
На следващия ден лейтенант Берест, преоблечен в униформа на съветски полковник, е натоварен със задачата лично да води преговори с ръководството на останалите от 5-хилядния гарнизон в Райхстага части. Мисията му дава резултат, вследствие на което подразделенията капитулират. За изключителна смелост и мъжество, генерал-полковник Кузнецов, командващ 3-та ударна армия, и генерал-майор Литвинов, член на Военния съвет на същата армия, представят Берест за награждаване със Златна звезда и за удостояване със званието Герой на Съветския съюз, но му е присъден само орден „Червено знаме”.
За подписването на капитулацията при съюзниците е изпратена специална група, която заявява, че е оторизирана от адмирал Дьониц да води преговорите. Западните съюзници поканват ген. Суслопаров като началник на съветската военна мисия във Франция да присъства от съветска страна при подписването на капитулацията. Генералът веднага се обръща към Москва за инструкции, но отговор така и не идва. Първоначално той е решен да не присъства, но мисълта, че в акта за капитулацията няма да фигурира името на СССР, го принуждава да се присъедини като член на комисията.
За подписването на капитулацията германското командване изпраща при съюзниците специална група. На 7 май 1945 г. в 02:41 часа в град Реймс – Франция, се подписва пакта за капитулацията на Германия, който слага край на сраженията. Документът задължава страните да оставят на място военните си формирования, да не предприемат никакви действия по унищожаване или повреждане на имущество и инфраструктура. От страна на хитлерова Германия пактът е подписан от Алфред Йозеф Фердинанд Йодл. За антихитлеристката коалиция подписите си под документа полагат генерал-лейтенант Уолтър Бийдъл Смит – началник на Главния щаб на Съюзническите експедиционни сили и представителя на Върховното главно командване на СССР генерал-майор Иван Суслопаров. Като представител на Франция и свидетел на церемонията пактът е подписан от заместник началника на Щаба на националната отбрана, бригаден генерал Франсоа Севез.
Сталин научава новината и веднага реагира остро. На първо време отзовава Суслопаров, а пред съюзното командване заявява, че не признава пакта, защото от името на Съветския съюз преговори може да води само маршал Георгий Жуков.
По настояване на съветското правителство, генералитета и лично на Сталин представители на съюзниците се събират повторно още на следващия ден (8 май) за да се осъществи второ подписване на абсолютно същия текст.
Церемонията на тържественото подписване на акта се провежда в сградата на берлинското военно-инженерно училище и преминава под председателството на маршал Георгий К. Жуков. Под този документ подписите си от немска страна слагат генерал-фелдмаршал, началник на Върховното командване на Вермахта, Вилхелм Кайтел, представителите на Луфтвафе – генерал-полковник Штумпф и на кригсмарината — адмирал фон Фридебург. Безусловната капитулация е приета от маршал Жуков (от страна на СССР) и от заместник-главнокомандващия на експедиционните съюзнически сили – маршал Тедър.
Западните съюзници подценяват пропагандното значение на превземането на Берлин и руското поведение, свързано с подписването на капитулацията. Сталин има вече изградена стратегия, според която актът за капитулация не може да бъде подписан на територия, която не е превзета от Червената армия и не е под ръководството на СССР. Още оттогава е предвидено победата над фашизма да бъде важен елемент на съветската политика през следващите години. Поради това документът, подписан на 7 май, е обявен за междинен под името „Предварителен протокол за капитулацията на Третия райх”, а като обвързващ се приема подписаният по-късно документ „Акт за безусловната капитулация на Германия”, наречен още „окончателен”.
Актът е подписан в 22:43 ч. на 8 май, което по московско време всъщност означава 9 май 00:43 ч. В резултат на това се получава куриозна ситуация, при която през следващите години в западните страни краят на войната се празнува на 8 май, а в Съветския съюз и страните от бившия Източен блок победата над фашизма се отбелязва един ден по-късно.
На 20 юни 1945 г. „Знамето на победата” е откарано със самолет за Москва. Отдела СМЕРШ забранява на Берест да участва в знаменития парад на победата, защото вече е разказвал как, с ругатни и заплахи, хващайки ги и дърпайки ги за врата, е изкачвал групата към покрива на Райхстага.
Година по-късно на Егоров и Кантария е присъдено званието „Герой на Съветския съюз”. За командира им лейтенант Берест и за групата на капитан Маков, както и за всичко останало е забранено да се споменава.
За световната общественост главните герои в историческата снимка на известния съветски фотограф Евгений Халдей са упоменатите вече съветски войници, които десетилетия наред официално обират лаврите.
Документален филм за историята на култовата снимка оставя след себе си починалият през 1997 г. Евгений Халдей, за когото германската национална телевизия заснема 60 минутния документален филм „Евгений Халдей — фотограф на сталиновата епоха”. Филмът за първи път се излъчва през 1995 г. и в него Халдей разказва историята на снимката и последвалия ретуш. В интервюто големият съветски фоторепортер разказва как е бил командирован екстрено за Берлин. Ръководството на агенцията ТАСС му възлага задачата да създаде снимка символ, по-точно, фотография – плакат, която да пресъздаде историческия момент по издигането на съветското знаме над Райхстага. Фотографът преди да отлети се обръща към услугите на шивач с молба да му ушие три броя червени знамена. Тъй като няма подходящи материали, Халдей му дава да прекрои 3 броя червени покривки от масите в канцелариите.
Пристигайки на полуразрушения площад пред сградата на Райхстага, Халдей вижда огромно пространство, обсеяно с трупове, и група съветски войници, разхождащи се по него.
Приближавайки се, вижда, че от сградата стърчат много червени знамена. Халдей решава да уговори няколко войника да му помогнат. Изважда „своето“ знаме, избира подходящата точка за снимки и се приближава към група войници с думите: “Хайде да се качим горе да направим няколко снимки”.
“Слушаме, другарю лейтенант!”– починно му отговорили и го последвали по стълбите към покрива, за да направят фотосесията. На знаковата снимка се оказват киевчанинът Алексей Ковальов, старшината от разузнавателната рота на Гвардейската Запорожка стрелкова дивизия – дагестанецът Абдулхаким Исмаилов и Леонид Горичьов от Минск. Във филма Халдей казва: „Не забелязах само едно нещо по време на снимките, поради което цялата операция по пътуването ми до Берлин можеше да се провали. Войникът, придържащ другаря си, който закачаше знамето, носеше по един часовник и на двете си ръце”.
Грешката забелязва главният редактор на агенция ТАСС Палгунов в Москва и заявява, че в този вид снимката не можеше да бъде публикувана. За да може все пак снимката да излезе на бял свят, Евгени Халдей деликатно остъргва с върха на игла върху негатива и така премахва излишният часовник. Едва след падането на комунизма и разпадането на съветската империя той разкрива истината, отпечатвайки кадър от оригиналния негатив, показващ, че фигуриращият на снимката офицер е носел по един часовник на всяка китка.
На 8 май 1946 г. с указ на президиума на Върховния съвет на Въоръжените сили на СССР на капитан Давидов В.И., сержант Егоров М.А., младши сержант Кантария В.М., капитан Неустроев С.А., и старши сержант Самсонов Н.Я. са признати заслугите им за издигане Знамето на Победата над Райхстага в Берлин и са удостоени със званието „Герой на Съветския съюз“. На лейтенант Берест не се присъжда титлата, името му е обвито в мълчание и обречено на забрава.
През 1964 г. московското „Военное издательство министерства обороны СССР” подготвя актуална статия за поредицата „История Великой Отечественной войны“ с цел да излезе истината кой всъщност е издигнал знамето на победата. За публикуването на такава статия издателството трябва да получи разрешение от ЦК на КПСС. Случаят е отнесен до компетенцията на Леонид Брежнев. Младият тогава ръководител не се решава да наруши традицията, статията не е отпечатана и за обществото герои остават Егоров и Кантария.
В следвоенните години Олексий Берест приключва службата си в армията през 1948 г. в Севастопол. След това в Ростовска област завежда районен отдел за кинефикация. През 1953 г. влиза в доклад на държавен ревизор с обвинение, за „злоупотреба със служебни пари”, в резултат на което получава 10 г. затвор. Вината му не се доказва и през 1958 г. е амнистиран. След освобождаването си се връща в Ростов на Дон. Работи като пясъкоструйчик и почиства отливки в стоманолеярния цех на завода „Ростселмаш”. Берест загива на 49-годишна възраст през 1970 г., спасявайки момиченце, паднало на релсите под влак. Детето спасява, а себе си не успява.
Погребан е в гробището на село Алексеевка в покрайнините на Ростов на Дон. На 6 май 2005 г. за храброст в Отечествената война, за лично мъжество и героизъм по време на Берлинската операция, както и за издигане на Знамето на победата с указ на Президента на Украйна на Алексей Берест посмъртно е присвоено званието „Герой на Украйна”.
Владимир Маков се пропива, което довежда до изключване от редиците на КПСС и разпад на семейството му. През март 1978 г., е намерен мъртъв в апартамента си вследствие на изпито голямо количество алкохол.
Гази Загитов след войната се завръща в родното си село в Башкирия, става председател на селсъвета в местния колхоз. Умира на 23 август 1953 г. при автомобилна катастрофа.
Михаил Минин след войната продължава да служи в Червената армия. Завършва Военно-инженерната академия „Валериан Куйбишев“ (Москва). Служи в ракетните войски със стратегическо предназначение. Пенсионира се с военно звание подполковник (1969). Минин доживява до 1997 г., когато е награден със Златна звезда на Герой на Русия от Постоянния Президиум на Конгреса на народните депутати. Указът е подписан от председателката на Конгреса, Сажи Умалатова, която връчва звездата на единствения останал жив от Берлинската епопея.
Алексей Бобров се завръща в Ленинград, но от родния му дом не е останало нищо и той е настанен във влажно мазе. При настояването в „Жилфонд” за друго жилище влиза в спор с чиновника и го удря по главата с мастилницата. За деянието си получава 6 г. затвор. Умира през 1976 г. от инфаркт.
Мелитон Кантария след войната започва да работи като директор на магазин. Депутат е във Върховния съвет на Абхазката АССР. По време на абхазко-грузинския конфликт през септември 1993 г. е принуден от сепаратистите да напусне родината. Установява се в Москва, където скоро почива.
Михаил Егоров по препоръки от партията продължава да служи в армията до 1947 г. с единствена задача да обикаля гарнизоните и разказва за своя подвиг. Завършва партийна школа в град Смоленск. Работи в Руднянcкия консервен комбинат. Живее във възстановения град Рудня, който по време на войната пет пъти е попадал в ръцете на немците и е разрушаван до основи. На 52 години – на 20 юни 1975 г. загива при автомобилна катастрофа.“
