През 1898 г. 78-годишният италианец Фаропо Лоренцо влиза в ковчег, ляга вътре и изчаква, докато капакът бъде плътно затворен над него, а работници започват да хвърлят пръст върху гроба му. Девет дни по-късно работниците изравят пръстта, и Фаропо излиза жив, под възклицанията на развълнувана публика. Това не е било магически номер или хелоуинска измама, а шокиращ експеримент на изобретение от XIX век, създадено с цел да успокои разпространения страх от преждевременно погребение, пишат от Световните рекорди на Гинес.
Фаропо е бил положен в така наречения „предпазен ковчег“ на име „Ле Карнис“, създаден от граф Мишел де Карнис-Карницки – ексцентричен камердинер на руския император Николай II. След като станал свидетел как младо холандско момиче почти било погребано живо, като се събудило от трясъка на земята, падаща върху ковчега ѝ, графът бил преследван от нейните писъци и прекарал четири години в в замък, работейки върху устройство, което да предотвратява подобни ужасяващи смъртни случаи.
Резултатът от неговата работа бил ковчегът „Карнис“, модифициран така, че да включва дълга тръба, която излиза над земята и позволява на живо погребан човек да оцелее и да подаде сигнал за помощ.
Топка, висяща над гърдите на погребания, задействала пружинен капак на повърхността при всяко движение, позволявайки на въздух и светлина да навлязат чрез тръбата. За да привлече внимание към гроба, надземна кутия съдържала звънец и 1.20 м високо знаме, което се разпъвало. Погребаният дори можел да вика за помощ през тръбата.
В търсене на доброволци за тестове, графът намерил Фаропо, който се съгласил да бъде погребан в устройството в Торино между 17 и 26 декември 1898 г. Той преживял девет дни в „Ле Карнис“, отбелязвайки най-дългото доброволно погребение – и при изравянето си, единственият му коментар за тъмната му коледна ваканция под земята бил:
„Ужасна смрад беше там долу.“
Страхът от това да бъдеш погребан жив – известен още като тафефобия – бил част от по-широка викторианска обсесия със смъртта, тъй като медицинската наука била в началото си, а внезапните фатални случаи от болест или нараняване – често срещани.
Историкът Адам Бисно от Американското патентно ведомство разказва, че първите патенти за „предпазни ковчези“ се появили още през 1790-те години в Централна Европа, когато мислители започнали да изследват „сивите зони“ в човешкото преживяване – като тази между живота и смъртта.
„Хората се питаха: „Наистина ли мъртвите са си отишли? Или още са тук с нас?““, обяснява той, добавяйки: „Страхът от това да те погребат жив се вписваше идеално в тази интрига – фигура под земята, която е с нас и не е, жива и не съвсем, мъртва, но по някакъв начин не съвсем.“
По негови изчисления, над 100 патента за предпазни ковчези са били издадени в Америка през XIX век, включително ковчегът на Айзенбранд с пружинен механизъм, подобен на „кукла от кутия“, или „подобрен погребален контейнер“ с тръба и стълба, по която погребаният да може да се измъкне.
Въпреки това, подобни безопасни ковчези като „Ле Карнис“, никога не станали популярни, въпреки обществената обсесия по темата. Те били скъпи за изработка и монтаж, и няма нито един документиран случай на спасен живот чрез тях – освен това, много от „детекционните“ механизми се активирали от движение, каквото така или иначе се случва при разлагането на тялото.
„Хората не го приеха“, казва Бисно. „Погребалните агенти не проявиха интерес, и публиката също. Всъщност, нито едно от тези изобретения не се наложи.“
Вероятността да се разрови труп на наистина мъртъв човек също била твърде голям риск за гробарите – ненужното изравяне на разлагащо се тяло било почти толкова ужасяващо, колкото и самата мисъл за живо погребване.
Присъединете се към нашия Телеграм
Учебната година с нови правила: МОН предлага сериозни промени в Наредба № 10
