Каква е цената на истината? Неточности и факти в сериала „Чернобил“ (съдържа спойлери)

0
3872
Чернобил
Чернобил. Снимка: Wikimedia Commons

Беларуската писателка и разследваща журналистка Светлана Алексиевич спечели Нобелова награда за литература през 2015 г. за „многогласните й творби, които са паметник на страданието и куража в наше време“. Тя е определяна като „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“ заради книгите й за живота в СССР, базирани на стотици интервюта с обикновени й хора.

Сред художествено-документалните й книги са „Чернобилската молитва (хроника на бъдещето)“, „Войната не е с лице на жена“, „Цинковите момчета“, „Времето на секъндхенда“.

За творбата й, свързана с Чернобилската авария, тя споделя, че никой от събеседнеците й, които са живеели в засегнатия район, не е знаел как да говори за трагедията. За другите си книги тя е интервюирала хора за преживяванията им през Втората световна война, през Съветската война в Афганистан и за разпадането на Съветския съюз. И докато за последните събитие и периоди от руската история е имало широкоразпространени разкази и порядки за говорене, които донякъде засенчвали действителния опит и личната памет, то за злополуката в Чернобил съветските медии са разпространили много малко информация. Нямало е книги, филми или песни. Имало е пълно затъмнение, пише The New Yorker.

Светлана Алексиевич
Снимка: Wikimedia Commons

Книгата на Алексиевич за Чернобил е публикувана в Русия през 1997 г. – повече от 10 години след като един от реакторите в съветската Чернобилска атомна електроцентрала се взривява и по този начин се превръща в най-тежката авария в историята на ядрената енергетика. Един от най-забележителните факти за трагедията е, че информационното затъмнение е продължило изключително дълго. Дори и книгата на Алексиевич става известна, едва когато получава Нобеловата награда.

Гласовете от Чернобил
Снимка: Wikimedia Commons

Повечето истории в руските и чуждестранните медии бяха подхранвани от някои туристически компании, целящи да популяризират региона. Имаше и няколко филма – един документален на BBC и една ексцентрична американско-украинска продукция. През изминалата година две книги – една, от които написана от историци, а другата – от журналисти, се опитаха да пресъздадът окончателно документалната история на бедствието. И накрая се появи сериалът „Чернобил“, на който петият и последен епизод беше излъчен в понеделник. Факт е, че филмът ще бъде приет много по-добре и ще бъде видян от много повече хора в сравнение с историята от книгите. Донякъде обаче това не е добре.

Чернобил - сериал
Снимка: Скрийншот от IMDB

В сериала „Чернобил“, който е създаден и написан от Крейг Мазин (Craig Mazin) и режисиран от Йохан Ренк (Johan Renck), „материалната“ култура на Съветския съюз се възпроизвежда с прецизност, която никога досега не е била виждана в западна телевизия или филм – и ако има значение – дори в руската. Дрехите, предметите и дори светлината сама по себе си сякаш идват направо от Украйна, Беларус и Москва през осемдесетте години. (Има дребни грешки в празничната униформа, носена от учениците, както и в училищните чанти, но те са изключително незначителни). Американци, родени в Съветския съюз и дори руснаци родени там, са туитвали и коментирали из интернет със страхопочитание за детайлите и порядките от живота на съветските хора. Една от грешките е може би незнанието на създателите на продукцията за огромното разделение между различните социално-икономически класове в Съветския съюз. В поредицата Валери Легасов (Джаред Харис), който е член на Академията на науките, живее в почти същите условия като пожарникаря от украинския град Припят. В действителност Легасов би трябвало да живее в съвсем различни условия, отколкото пожарникаря.

Паметник на Валери Легасов
Снимка: Wikimedia Commons

В това се крие и един от най-големите недостатъци на поредицата – неспособността да изобрази точно отношенията във властта в Съветския съюз. Има и изключения, с които се прави опит да се хвърли светлина върху странните действия, взимани тогава. Например в първия епизод по време на извънредното заседание на Централния комитет висшият държавник Жарков изненадващо точно и ясно призовава сънародниците си:

„Имайте вяра, другари. Съюзът ни казва че иска да предотврати паниката. Слушайте добре. Вярно е, че когато хората видят полицията, ще се уплашат. Но моят опит показва, че когато хората задават въпроси, които не са в техен най-добър интерес, трябва просто да им се каже да занимават умовете си със своите дела и да оставят проблемите на Съюза на самия Съюз. Ще запечатаме града. Никой да не напуска. Спрете и телефонните линии. Ограничете потока на фалшива информация. Така ще предпазим хората от това да унищожат плодовете на собствения си труд. Да, другари… Всички ние ще бъдем наградени за това, което правим тук тази вечер. Това е нашият момент да блеснем.Благодаря ви.“

В това изказване е обобщено всичко: бюрократичната липса на прямота на съветската реч, привилегированите и разбира се пълното пренебрежение към човешкия живот.

В последния епизод също има сцена, която съвършено представя съветската система. По време на процеса срещу тримата мъже, смятани за отговорни за бедствието – член на Централния комитет се налага над съдията, като поглежда в посока на прокурора – тогава прокурорът дава указание чрез кимване. Точно така са работили съдилищата по време на Съветския съюз – те са се подчинявали на Централния комитет, а прокурорите са имали по-голяма власт от съдията.

Според авторката на рецензента на The New Yorker има моменти във филма, които граничат с карикатура и глупост. Тя дава пример с епизод 2, където заместник министър-председателят на СССР Борис Щербина (Стелан Скарсгард) заплашва да застреля Легасов, ако не му обясни как работи ядреният реактор. Според видяното в сериите голяма част от хората са се страхували да не бъдат застреляни, което е неточно – смъртните екзекуции или дори тези по заповед на апаратчик не били част от съветския живот след 1930 година. Като цяло съветските хора са правили това, което им се казва, без да са били заплашвани с оръжие или по какъвто и да е друг начин.

Стелан Скарсгард в ролята на Валери Легасов
Стелан Скарсгард е в ролята на Валери Легасов; Снимка: Wikimedia Commons

Подобни са и повтарящите се сцени, при които героични учени се конфронтират с безкомпромисни бюрократи, като изрично критикуват съветската система за взимане на решения. Например в епизод 3 Легасов пита риторично:

„Простете ми. Сигурно съм прекарал много време в лабораторията. Или просто съм глупав. Така ли работи системата? Тайно, своеволно решение, което ще струва живота на кой знае колко души, взето от някой апаратчик? Някой професионален партиец?“

Да, разбира се, че по този начин е работила системата и не, той не е прекарал толкова време в лабораторията без да е осъзнавал как тя функционира. Факт е, че ако не е знаел как работи, той нямаше да има лаборатория.

Смирението е било определящото състояние на съветския живот. Така че създателите на „Чернобил“ представят конфронтация, където тя е била немислима. Подобна е ситуацията с беларуския учен Уляна Хомюк (Емили Уотсън).„Аз съм ядрен физик“ – казва тя на един апаратчик в Епизод 2 и продължава: „Преди да станете зам.-председател, работехте в обувна фабрика.“

Първо тя никога не би казала това. Второ апаратчикът може да е работил в обувна фабрика, но ако наистина е заемал този пост, той не е бил обущар – той се е изкачил по партийната стълбица, която наистина може да е започнала от обувна фабрика, но от нейния офис, а не директно от вътре в завода. Апаратчикът – или по-скоро карикатурата на такъв – си налива чаша водка от гарафата, която седи на бюрото му и отговаря: „Да, работех в обувна фабрика. А сега съм на власт.“ След това вдига наздравица с думите: „За работниците по света!“ – Не. Нямало е гарафа, нямало е водка на работното място особено пред враждебен непознат и е нямало похвали като „Аз съм на власт“.

Емили Уотсън в ролята на Уляна Хомюк
Емили Уотсън в ролята на Уляна Хомюк: Снимка: Wikimedia Commons

Най-голямата „измислица“ като цяло е свързана с Уляна Юриевна Хомюк, която за разлика от останалите герои, е събирателен образ на десетки учени, които са помагали на Легасов при разследването на аварията. Тя въплъщава всяка възможна холивудска фантазия, смята авторката на статията в The New Yorker. Според нея Хомюк олицетворява истината – именно тя интервюира десетки хора – някои, от които умират от лъчева болест, намира научната статия, която е била цензурирана и описва минута по минута какво се е случило. Също така е арестувана, а накрая присъства на делото за аварията. Всичко това обаче е погрешно. Проблемът не е в измисления персонаж, а в това какъв вид експертно познание представлява. Съветската система за пропаганда и цензура е съществували не толкова с цел да направя познанието невъзможно и да замени фактите с лъжи.

Авария в Чернобил
Снимка: Wikimedia Commons

При липсата на разкази, свързани с Чернобил, създателите на поредицата са използвали структурата на филм за бедствие – има няколко ужасни мъже, които са предизвикали аварията и няколко смели всезнаещи, които в крайна сметка са спасили Европа и са казали истината на света. Е, вярно е, че Европа е оцеляла, но не е вярно, че някой е стигнал до истината и най-вече, че я е казал.

Книгата за Чернобил от 2018 г. на харвардския историк Сергей Плохъй реконструира последователността на събитията и приписва вината. Той твърди, че в действителност Съветската система е създала Чернобил и е направила експлозията неизбежна. Проблясъци от това разбиране се появяват и в сериите на HBO. В последния епизод Легасов като свидетел обяснява пред съда, че аварията е станала, защото върховете на контролните прътове са били направени от графит, което ускорява реакцията вместо да я забави. Попитан от прокурора, защо реакторът е проектиран по този начин, Легасов посочва същата причина, поради която се пренебрегват и други мерки за безопасност: „По-евтино е“. По този начин изглежда, че той изобличава цялата система.

Чернобил
Снимка: Wikimedia Commons

Много повече обаче се набляга на това, че тримата мъже, които са съдени – и особено Анатолий Дятлов, са били виновни за трагедията. И всичко, защото са искали повишение. В действителност и това не е така – не е свързано с по-високи позиции или въобще с повишение, или с това, че е имало лош и обиден шеф. Зрителят е оставен да фантазира, че ако не е бил Дятлов и на негово място е имало по-добри хора, то фаталният недостатък на реактора и самата истина са щели да останат скрити. Това е лъжа.

Анатолий Дятлов
Снимка: Скрийншот от Youtube; Анатолий Дятлов

Истината е, че би било по-трудно да се покаже система, която изкопава собствения си гроб, вместо амбициозен и зъл човек, който причинява аварията. По същия начин е по-трудно и да се видят десетките учени, които са търсили улики, вместо да се направи един обединяващ герой, който ще има всички качества да се пребори с бедствието. Това е филм за велики мъже (и една жена), където има няколко стъпки, няколко решения, взети от тях, а не за бъркотията, която хората са направили и после са страдали от нея.

Учени от мястото на аварията
Учени от мястото на аварията; Снимка: Wikimedia Commons

Това е историята на тези, които страдаха най-много, смята Алексиевич. В сериала всъщност е пресъздадена и една от тях – тази на Людмила Игнатенко, която нарушава всички правила, остава с мъжа си в болницата до самия му край, въпреки че е бременна. Момиченцето й е живяло само четири часа след раждането – то е погълнало радиацията, спасявайки живота на майка си.

Монологът на Игнатенко в книгата на Алексиевич е един от най-запомнящите се въобще четива. В поредицата обаче историята на жената е само частично показана и разказана от Хомюк.

Чернобил
Снимка: Wikimedia Commons

Във филма се пресъздават и сцените с убийствата на домашните любимци в „зоната на изключване“. Те обаче са показани през очите на хората, които трябва да ги убият, а не през тези на техните собственици. Според авторката на статията сцените с евакуацията са много малко. Единствената индикация за съпротива е изобразена със старата жена от началото на eпизод 4, която упорито продължава да дои кравата си след многократните й подкани да тръгва.

Чернобил
Снимка: Wikimedia Commons

Последните думи на Легасов от съда: „С всяка изказана лъжа задлъжняваме към истината. Рано или късно, ще платим този дълг. Ето така се взривява активната зона на РБМК реактор. С лъжи.“ Човек би си помислил, че затъмнението, създадено от лъжи, може да бъде запълнено с истина. Последните думи от филма също са негови. С тях споделя „за подаръка си от Чернобил“: „Преди се боях от цената на истината, но сега само се питам: Каква е цената на лъжата?“

Може да се каже, че цената за лъжите са още лъжи. Може да се каже, че това са фантазии, разкази, заобиколни пътища и дори преводи. Каквото и да се каже – те няма да са истината.

Чернобил
Снимка: Wikimedia Commons

Статията е написана на база материал на Маша Гесен, писателка в The New Yorker и автор на десетки книги, някои свързани с Русия. Тя е спечелила и Национална награда за книга през 2017 г.

Сериалът е активно обсъждан от редица хора, които помнят тези дни. Ние симпатизираме на героите, които плащат най-високата цена за решенията си, за да се справят със ситуацията. И смятаме, че най-голямата истина в сериала се крие в думите:

„Толкова усърдно търсим истината, че забравяме колко много хора не искат да я узнаем. Но тя е някъде там, дори и да не я виждаме, дори и да не искаме да я видим. Истината не се влияе от нуждите и желанията ни. Не се влияе от правителствата ни, от идеологиите, от религиите ни. Тя ще стои в очакване до вечността. От Чернобил получих този дар. Преди се боях от цената на истината, сега само се питам: Каква е цената на лъжата?“

 

Абониране
Известие от
guest

0 Comments
Inline Feedbacks
View all comments