Една година след избора дойде и речта. И тя не беше обикновена.
На 1 май 2025 г., на честването на 149 години от Априлското въстание, кметът на Панагюрище Желязко Гагов не изнесе реч — той запали огън. С думи, които не бяха политически, а човешки. Които не убеждаваха, а разтърсваха. Които не прикриваха — а показваха раните.
„Днес ние изгубихме всичко онова, за което те умряха… Изпускаме България през пръсти и я гледаме как се дави в мълчание, в страх и в безверие.“
Това не беше просто честване. Това беше завръщане. На паметта. На болката. На гнева. На надеждата.
Кой е Желязко Гагов?
Той не е от „техните“. Не е част от партия. Не е продукт на структури и мрежи. Желязко Гагов беше избран като независим кандидат. И то не веднъж, а два пъти.
Първо през октомври 2023 г. Тогава независимият кандидат Желязко Гагов удържа трудна победа. Той спечели пред номинирания от ГЕРБ Никола Белишки само с 28 гласа разлика. За единия гласуваха 49.71% от имащите право на глас, а за Белишки – 49.41 на сто.
През март 2024 г. Панагюрище гласува отново. Това донесе още по-силна подкрепа – 5762 гласа за Гагов, 3094 за кандидата на ГЕРБ.
Победата не беше просто електорална. Тя беше емоционална. Беше отстояване на избор. На достойнство. На промяна.
И точно затова тази реч имаше такава сила.
Защото не беше казана от политик, а от човек, който е минал през битка. От човек, когото мнозина смятаха, че няма да допуснат до върха — и именно затова беше вдигнат на раменете.
Година след като стана кмет, Желязко Гагов не избра триумф, а избра истина. Не тържество, а отрезвяване. Не хвалба, а диагноза.
„Това е последната наша България. И ако ние сега не я спасим – не от чужденеца, а от себе си – всяка кръв пролята за нея ще бъде напразна.“
Панагюрище го разпозна. България го чу.
А речта му остана. Не като отчет. Като обет. Защото когато паметта гори, не бива да чакаме пак да загасне, за да си спомним кои сме.
Присъединете се към нашия Телеграм
8-годишно момче изскочило на пътното платно и се блъснало в „БМВ“ в Бургас
