През XIII век България изживява един от най-значимите си периоди на възход под управлението на цар Иван Асен II. Със своята дипломатическа далновидност и военни успехи той превръща страната в най-силната държава на Балканите, с територии, простиращи се от Черно до Адриатическо море.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как Клокотнишката битка /1230 г./ е повратен момент, който слага край на амбициите на Теодор Комнин за хегемония в региона и проправя пътя за българското господство. Управлението на Иван Асен II е период на мир, икономически просперитет и териториално разширение, а неговите дипломатически ходове с Никея, Латинската империя и Унгария показват умението му да балансира между големите сили на епохата.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„В края на 1229 г. изтича едногодишното примирие, но вместо подновяване на военните действия между Солунската империя и Константинопол, още през зимата на 1230 г. избухва война между Солунската империя и България. Конфликтът започва с прословутата Клокотнишка битка /9.03.1230 г./, като най-подробни сведения за нея ни дава Георгий Акрополит. Той описва Теодор Комнин като дързък човек със своеволно държание, постоянно престъпващ обещанията и споразуменията, ако впоследствие не вижда изгода от тях. Съвсем неочаквано той събира държавните служители и след кратка реч скъсва демонстративно договора с Иван Асен ІІ, обявява военно положение, свиква войската, съставена от ромеи и италийци и тръгва срещу България.
Целта на тази изненадваща стъпка е да си осигури пълно спокойствие за бъдещата мащабна операция срещу добре укрепения Константинопол. Според него един неочакван удар и победа в решително сражение не само ще постави цар Иван Асен ІІ под своя зависимост, но и оттук нататък ще му даде възможност да диктува новите мирни условия, както и да отнеме част от българските южни предели. Така отслабена България трябва да се превърне в сигурен тил и буфер между унгарците и подкрепяните от папата латини. Толкова е бил сигурен в победата си, че взема в похода цялото си семейство и всички придворни. Поведената от него армия минава край Адрианопол и се отправя по горното течение на Еврос /дн. р. Марица/, търсейки да завърже сражение с българите.
По време на предвижването увещавал командирите, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му. Иван Асен ІІ, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Ангел, отколкото на войските си, взема малка помощ от скитите, която не наброява и хиляда души и се отправя смело да срещне в сражение изменника. В ранните часове на 9 март /денят на св. 40 мъченици/ двете армии се срещат край река Клокотница – на 10 км западно от Хасково. Българският владетел заповядва войските му да се съберат на лагер в крепостта на хълма Хасар, разположен до днешното село Сталево.
След като изчаква и последните отряди, без да губи излишно време българският цар въодушевява войската си, набучвайки на копие мирния клетвен договор, който епирският владетел вероломно нарушил, застанава начело и повежда всички в атака. За кратко време Иван Асен ІІ успява да разгроми армията на Теодор Комнин. Самият той е пленен и отведен в Търново, където е уличен в заговор против българския владетел, а в последствие и ослепен. Иван Асен ІІ задържа цялото семейството на Теодор Комнин и аристократите, а войските освобождава.
Този хуманен жест е част от политическата му стратегия за поддържане на гръцкото население мирно. След битката при Клокотница официалната титла на българския владетел е “Цар на българи и гърци”. Единствен Георги Акрополит споменава важната подробност за отношението на българския владетел към пленените епирски войници:
„Иван Асен се отнесе към плененото множество човеколюбиво, освободи повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината ги отпрати по селата и по градовете им. С това той проявява може би човеколюбие, а може би търси да извлече и полза. Защото иска да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успя, защото когато потегли срещу тях всички му се подчиняват без кръвопролития.“
След този акт успехите на българския владетел са смайващи. Георги Акрополит продължава: „под негова власт падна Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустоши Велика Влахия, завладя Албанон и плячкосва чак до Илирик /владенията на Рим/“. Така през 1230 г. към България е присъединена Източна Тракия, почти цяла Македония, големи части от Тесалия и Драчката област. В българските предели е включено и княжеството на Алексий Слав. Българският владетел полага грижи и за административната уредба на завладените земи, като на някои места поставя български гарнизони и администрация, а другаде запазва съществуващата ромейска управа. По този начин цар Иван Асен II се стреми да приобщи към България местната аристокрация. За Епирски княз със столица Солун е назначен братът на Теодор Комнин – Мануил /зет на цар Иван Асен II/.
Епир се превръща във васално княжество на българския владетел. Българската победа при Клокотница има голямо историческо значение. Тя е не просто успешно сражение, а голяма военна победа, която извежда България в позицията на хегемон на Балканите с територия, опираща на три морета. Само с една битка България разширява с около една трета своите територии. След победата царят осветява търновския храм “Св. 40 мъченици”, в който и до ден днешен четем неговия надпис, свидетелстващ за голямото териториално разширение на страната. Тогава той щедро инвестира в манастирите от новозавладените територии, като по този начин се стреми да привлече гръцката аристокрация и църковният клир на своя страна. След битката при Клокотница Латинската империя променя политическото си отношение спрямо България. Поради опасения, че ще получим надмощие на Балканите, договорът от 1228 г. започва все повече да се възприема, като измамен от повечето латински аристократи.
Първи надава гласност главата на римокатолическата църква, които ясно съзнава, че унията от 1204 г. е само формален акт, а българският владетел е потенциален съперник за господство в Константинопол. Така през 1231 г., съгласно спогодбата от Перуджа, за латински съимператор на Балдуин II е коронясан 80-годишният Йоан дьо Бриен. Уговорен е и годежът на малолетния император с дъщерята на своя съимператор. Разгневен от това българският цар открито скъсва унията с Рим и сваля нейния поддръжник, търновския архиепископ примас Василий, който обиден се оттегля в Атон. Папа Григорий IХ приема болезнено развръзката и реагира като настройва унгарците срещу България. Още същата година, водени от престолонаследника Бела IV, те нахлуват и превземат Белград и Браничево. Срещу нашествениците се изправя севастократор Александър, който успява да отблъсне унгарците назад и да възстанови старите граници.
Клокотнишката битка оказва влияние и в Сърбия. В продължение на четири години България е първа сила на Балканите, а това не се харесва на сръбските управници. Престижът и влиянието на епирското протеже Стефан Радослав значително намалява и през 1234 г. е принуден да емигрира в Дубровник, напускайки трона. Мястото му е заето от брат му Стефан Владислав, който веднага след битката при Клокотница предвидливо е оженен /под натиска на чичо си Растко Неманич/ за една от дъщерите на Иван Асен II – Белослава Асенина. Сватбата е причина за възкачването на Стефан Владислав на трона, създавайки и необходимата външнополитическа предпоставка за установяване на мирни отношения между Второто българско царство и Сърбия. Подкрепа за заемане на трона оказва и сръбското духовенство, оглавявано от архиепископ Св. Сава.
Този брак става гарант за добросъседските отношения за близо десетилетие време, в което Сърбия е под българско политическо влияние. Като кралица на Рашка, Белослава се показва, като истинска светска дама от знатно потекло. Най-после разопакова сандъците от зестрата си, в които е носела избродирани с коприна и злато ризи и богати и фини тоалети, които се различават от дрехите носени от сръбските знатни дами. Разкрива, че в България жените носят бельо и дълги копринени долни ризи. Кралската си стая обзавежда по свой вкус с разноцветни килими и завеси от свила, а по стените слага позлатени и сребърни икони в рамки с инкрустирани бисери. Тази стратегическа сватба дава допълнителна сигурност на Иван Асен II и без да губи време, още в началото на 1235 г. насочва усилията си да приключи започнатите от 1231 г. преговори с Никея за съюз против Латинската империя.
Основа за това му дава коронясването на Йоан дьо Бриен за латински император. Според Георги Акрополит инициативата за мира е на никейския император Йоан III Дука Ватаци, който вижда в България помощник за постигането на основната цел – превземането на Константинопол. Никифор Григора обаче твърди, че инициативата е на цар Иван Асен II, който се стреми да получи патриаршески статут на Българската църква. Съюзът е скрепен с династичен брак между единадесетгодишния никейски престолонаследник Теодор II Ласкарис и първата дъщерята на цар Иван Асен II от втория му брак – Елена Асенина.
По силата на съюзния договор през 1235 г. в Лампсак /Мала Азия/, със съгласието на всички източни патриарси, никейския патриарх Герман узаконява възобновяването на Българската патриаршия. За български патриарх е ръкоположен Йоаким I. Създадената от император Василий II Охридска архиепископия запазва своята самостоятелност, но минава под върховенството на Търновската патриаршия. Така се възстановява и пълният държавно-политически суверенитет на България с двата му елемента – Царство и Патриаршия.
С тези си действия цар Иван Асен II заплаща “необикновено голяма” цена за признаването на патриаршеското достойнство на българския първосвещеник. Освен че с кръвта на своите войници, той подпомага присъединяването на земи към една чужда държава със съюза с Никея против латинците. Цар Иван Асен II си навлича за враг целия католически свят. Така през 1235 г. с едно писмо от 12 декември папа Григорий IХ призовава Унгария да помогне на латинските барони и да се отправи на кръстоносен поход срещу балканските съюзници. В друго писмо до цар Иван Асен II папата заплашва българския владетел, че ако не прекрати съюза си с никейците, ще го отлъчи от църквата.
Съгласно договора Никея признава българските завоевания на Балканите, а цар Иван Асен II отстъпва на Йоан III Дука Ватаци правото да владее земите между долното течение на р. Марица и Галиполи и евентуално Константинопол. Още през 1235 г. градът е обсаден по суша и море от български и никейски войски, но неуспехът охлажда българо-никейските отношения. През следващата година цар Иван Асен II се въздържа от военни действия, защото предпочита да има за съсед слабата Латинска империя, отколкото преследващата амбициозни цели Никея. Смъртта на Йоан дьо Бриен през март 1237 г. е повратен момент в политическата ориентация на България.
Открива се втора възможност за българския владетел да стане регент на малолетния Балдуин II и той скъсва съюза си с никейците, като прибира дъщеря си Елена в Търново. След това започва преговори за възстановяване на унията с Рим и така през 1237 г. с латинците е сключен съюз на антиникейска основа. След като унищожава съюза си с Никея, Иван Асен II бърза да по-добри отношенията с двамата си непосредни съседи — маджарския крал и латинския император. Целта се оказва не толкова лесно осъществима, защото се изисква съдействието и посредничеството на папата. Още в същата /1237/ година се обръща към папа Григорий IX с писмо, в което изказва своята преданост към римската църква и към папския престол и го моли да изпрати при него доверено лице за преговори по делата и положението на латинската империя.
След отстраняването на своя съперник, Иван Асен II иска отново да потвърди на папата, че е достоен защитник и покровител на Балдуин II. Папа Григорий IX, без да се бави, изпраща при Иван Асен, Перуджийският и бившият Боснийски епископии, като в отговора си му обещава пълно опрощение на греховете при условие, че избави латинската империя от нейното тежко положение, в което се намира. Преговорите достигат резултат не само на сближение, но и до съюз с латинския император против никейците. При вземането на това решение Иван Асен най-много е повлиян от започналото преселение на куманите, причина неизвестна за другите по договора. Нападнати от татарите, които с голяма сила се придвижват на запад, куманите се отправят да търсят спасение в България.
По думите на Г. Акрополит – „Като преплували Дунава на надути кожи, ако това и да не се допадало на българите, защото били много хиляди заедно с жени и деца, куманите завзели областта Македония; едни разпънали шатрите си около Хебър и по равнините там лежащи, а други — по долното течение на тая река, която се нарича Марица”, т. е. куманите се поселили в Одринска Южна Тракия. Но тъй като няма с какво да се препитават, те се отдават на грабежи. В един момент се оказва, че са опустошили областта Македония. Според Акрополит:
„До такава степен опустошили Македония, че я обърнали в скитска пустиня, като успели да завземат някои укрепени градове; с пленниците се отнасяли твърде жестоко – продавали ги в големите градове, като напр. в Одрин, Димотика, Виза, Калиопол и др. и останало само това, което било заобиколено с непристъпни стени и се пазело от множество жители.“
Според някои посоката на това страшно нашествие е била случайна, но историята показва, че всичко това е контролирано и не се случва без знанието на българския владетел. Той иска да ги използва за гранична охрана на държавата ни откъм югоизточните ни съседи, като им дава точно мястото за поселение, а именно южните ни граници на царството, за да служат не само като стража, но и като страшилище както за латинци, така и за никейци. Тази политика съвсем скоро дава и нужните резултати. Изплашени от опустошителното нашествие на дивите кумани латинците, за да предпазят владенията си около Константинопол, започват непрекъснато да настояват пред папата, който в това време се намира в приятелски отношения с българския цар за съюз с България.
Иван Асен II това и чака, приема на драго сърце предложението на латинския император да сключи мир, с което си възвръща възможността да прокара отново влиянието си в Константинопол. Целта на тоя съюз е незабавно с помощта на куманите отново да изгонят никейците от Европа. За кратко време е сформирана огромна и добре въоръжена армия, състояща от българи, кумани и латинци.
Първият удар е насочен против гр. Цурул /дн. Чорлу, Турция/, който още от 1235 г. се управлява от никейците и е един от най-главните стратегически пунктове около столицата, от където никейците, поддържани от местното ромейско население, винаги са могли да държат цариградския император под напрежение. Съюзните войски в края на лятото на 1237 г. се явяват под крепостта и я обсаждат. Иван Асен присъства лично, като командващ на многохилядните скитско – български войски с италиански стенобойни машини.
По думите на Г. Акрополит. Иван Ватаци се оказал в голямо затруднение, защото добре разбирал, че ако изпусне тая първокласна крепост на полуострова, ще изгуби всичките си други владения в Европа. Затова взема усилени мерки за издържането на обсадата и отблъсване на враговете. Началникът на гарнизона в крепостта Никифор Тарханиот умело посреща многобройните неприятелски войски и юнашки отблъсква всеки опит на неприятеля да завладее крепостта.
Но Цурул едва ли би издържал обсадата докрай, ако не се случва едно обстоятелство, на което се дължи спасението на града – безвременното отстъпване на българския цар. Докато трае обсадата, неочаквано пристига известие, че в Търново върлува страшна епидемия, в която са починали много хора между, които българската царица заедно с едно от децата на Иван Асен ІІ и търновския патриарх. Царица Анна-Мария Маджарска умира на 33 година от чума, заедно с най-малкото си дете.
Щом научава за злощастната кончина на близките си, цар Иван Асен II я възприема като божие наказание, защото е нарушил съюзните си договорености с православния никейски император Йоан III Дука Батаци и воюва срещу него заедно с латините католици. Той снема проточилата се съвместна обсада на крепостта Цурул, изгаря стенобойните си машини, завръща се в своята престолнина и в близките месеци възобновява съюза с никейския император. Заедно с българския цар отстъпват и куманите. Латинците остават сами още няколко дни, но като разбират, че не могат да разчитат на собствените си сили, снемат обсадата и се оттеглят в Константинопол. По тоя начин Цурул е спасен и войната с никейците прекратена.
Оттеглянето на Иван Асен ІІ показва, че ще измени политиката си в полза на православните си съседи. Пристигайки в Търново, българският владетел научава за бързите завоевания на татарите, които вече не само са опустошили отделни села и градове, но и завоювали цяла Южна Русия и стремително се приближават към границите на българското царство. Всичко показвало, че съюзът му с латинците няма да му бъде полезен в предстоящата борба с новите азиатски завоеватели. За да си осигури безопасност откъм никейците, той бърза да възобнови предишния мир и съюз с Йоан III Дука Батаци. Иван Асен II изпраща пратеници при никейския император, които отнасят писмените му разкаяния след постигналото го нещастие, в което той виждал божие наказание за нарушението на предишните клетви и за разтрогването на брака на собствената си дъщеря със законния й съпруг Теодор.
Той обвинява себе си в това безсрамно дело, като моли да се възстанови предишния съюз и да му се прости за лошата постъпка. Иван Ватаци осъзнава ползата от приятелството си с българския цар, особено в дадения момент, когато политиката на латинската империя отново навлязла в опасна за него посока. На драго сърце приема пратениците на Иван Асен II и без никакви допълнителни преговори и уговорки потвърждава предишните обещания. Дори съвместно с императрицата изявил желание и готовност да приемат обратно дъщеря му Елена за съпруга на своя син.
По тоя начин, съвсем набързо мирът между България и Византия е възстановен. Тези постъпки на българския цар обаче правят много лошо впечатление на запад, а от това най-много се почувствал оскърбен папата, който се убедил в неискреното държание на българския цар към католицизма и решил да накаже Иван Асен II.
Още през януари 1238 г. Григорий IX изпраща писмо до маджарския крал Бела IV, в което той най-настойчиво иска да предприеме кръстоносен поход против българския цар, изтъквайки като причина, че Иван Асен ІІ се оказва вероломен и е отстъпил от единството на църквата, като се отказал да и принадлежи. В съдържание:
„Този човек не се придържа към стадото на апостол Петър, приема в своята земя и защитава еретиците, т.е. богомилите, с които, както се говорело, цялата му страна била омърсена и препълнена тогава, когато същият папа най-усърдно ги гонел и унищожавал в Босна /патарени/ и Франция /албигойци/. А твоето кралство най-трогателно молим, пише папата на Бела IV, щото ти да въстанеш на помощ на твоя Христос, да въстанеш за съкрушението на тоя злонравен и нечестив народ, чрез който се нанасят много охулвания на християнското име и така да се оградиш с твърда ръка и отворени гърди против тях, че както облаците се изгонват пред лицето ти от северния вятър, така и ти да поведеш нататък осветените свише божествени опълчения против пагубните войски“.
При това папата обещава на маджарския крал, че на никой друг няма да отстъпи българското царство, освен на него. Доволен от указаната му чест, Бела IV отговаря веднага като представя на папата следните условия:
„Ние искаме, защото легатската длъжност в земята на Асен да не се предоставя другиму, освен нам; да имаме власт да разграничаваме епархиите, да разпределяме църковните енории и да назначаваме там епископи със съгласието на прелатите и духовенството, както това бе предоставено на блаженной памяти нашият предшественик св. Стефан“.
Последвало и второ условие, в което освен горепосоченото да му се дадат гаранции, че няма да позволи на никой друг, освен него, да напада и завзема територии от българското царство, изключение може да се прави само, на комуто той позволи. Папа Григорий IX отговаря утвърдително на всички тия искания. Бела IV без да бърза да влезе в изпълнение на уговорките започва внимателно да премисля ситуацията. В последствие решава да не разчита само на собствени сили и отново изпраща молба до папата, с молба да убеди император Балдуин II да сключи съюз с него против българския цар. Папата изпраща писмо на латинския император, в което го умолява въпреки клетвата, дадена на Иван Асен ІІ, да се присъедини с кръстоносците против него. От Константинопол обаче официално му отговарят, че предпочитат да имат приятелство, отколкото война с българите.
Отговорът вкарва допълнителна несигурност в маджарския крал. От изток все повече приближавали татарите към границите на Маджарско, които след покоряването на югозападна Заднепровска Рус, се готвели да нахлуят в държавата на Бела IV. Обстановката сама наложила желанията на папа Григорий IX от кръстоносен поход против българите да не се състои. Като наредил по тоя начин взаимоотношенията си с Константинопол и Никея, Иван Асен II насочва вниманието си към другия негов предишен съюзник – солунският деспот Мануил Ангел /братът на пленения в 1230 г. Теодор Комнин/. Неговото управление не протичало съвсем спокойно. Незаконният син на епирския деспот Михаил Константин Ангел, след смъртта на баща си, преследван от Теодор Комнин, успява да избяга от Солун, а след пленяването на Теодор се закрепя в старата гръцка област Акарнания, която е останала не завзета от българите.
Той въстава против чичо си Мануил през 1237 г. и завладява остров Корфу с части от Епир. И тъй като не се чувствал достатъчно силен да му противодейства, се съгласява да го признае за свой васал. Въпреки че след битката при Клокотница, Теодор Комнин и семейството му се намират под строг надзор в столицата Търново. Комнин успява чрез своите хитрини и лукавства отново да предразположи Иван Асен ІІ към себе си и да се сдобие със свобода. Най-вече за тая цел той използва симпатиите на българския цар към по-малката му дъщеря, която се отличавала по своята хубост и величествена стойка. Иван Асен ІІ до такава степен се влюбва, че дори не се съобразява със кръвното роднинство Мануил Солунски, който е женен за негова дъщеря.
Без да чака и една година от смъртта на жена си царица Анна /Мария/ Маджарска, в 1237 год. се жени за красивата Ирина Комнина. Това обстоятелство развързва ръцете на слепия Теодор Комнин, който веднага скроява план чрез зет си да си възвърне солунския престол, като изгони оттам брат си Мануил. Като сват той получава не голяма военна помощ от Иван Асен II, която обаче не му дава кураж да влезе в открита борба с брат си Мануил и затова решава с хитрост да го изгони от Солун. Преоблечен, като просяк, влиза тайно в града, за да се свърже със свои приятели, които са му служили вярно по време на неговото царуване. И като им разкрива за своите намерения против брата си, получава подкрепата им.
С тяхна помощ успява да завладее Солун и околните градове и области. Но поради слепотата си, той се отказва от властта и провъзгласява за император сина си Иван, на когото дава право да носи червени ботуши и да се подписва с червено мастило. Сам се задоволява с титлата деспот, като си оставя привилегията да ръководи обществената дейност и правото да съветва сина си в управлението. След това Теодор заповядва да откарат Мануил с една триера в гр. Аталия на южния бряг на малоазийския полуостров, която се намирала във владенията на Селджукските турци, а жена му Мария Белослава пропъжда при Иван Асен. Мануил е приет много радушно от турците, дават му коне охрана, които дори изявили желание да му помогнат. Мануил добива кураж и решава да си върне престола. Първоначално той се свързва с никейския император Йоан III Дука Ватаци, който приема Мануил на драго сърце и също обещава да му помогне в начинанието.
Дава му пари, шест кораба и като взема от него честната дума за вярност го изпраща във Велика Влахия /Северна Тесалия/. Когато Мануил достига до областта на гр. Димитриада в Тесалия, изпраща писмено известие за пристигането си на всички свои приятели. С обещания за власт, събира значителна войска и завоюва Фарсал, Лариса и Платамон заедно с техните области. Веднага, след това сключва съюз с третия си брат Константин, който управлява Тесалия от името на слепия Теодор. Но и Теодор не се забавил, благодарение на дипломатическите си похвати, успява не само да се примири с двамата си братя, но и да ги убеди да скъсат с отношенията си с никейския император, като сключат военен и отбранителен съюз с франкските князе на Атина, Ахайя и Евбея.
Веднага щом Теодор Комнин се завръща в Солун съперничеството между Солун и Никея се възобновява. Иван Асен II започва да играе скрита дипломация, като основно се старае да поддържа това съперничество, а от друга страна се намира в добри отношения както с единия, така и с другия съперник. След като опустошават Унгария, Босна и Хърватия през 1240 г., татарите, водени от хан Бату, внезапно се изтеглят обратно към понтийската степ и на връщане с част от силите си преминават през българските владения отвъд Дунав. През пролетта на 1241 г. Иван Асен II събира армия и се отправя срещу тях.
Двете армии се засичат в дн. Молдова. Единственото, което ни дава информация, са изворите на Филип Мускес, в които е записано, че Иван Асен II „почти разбил татарите“, което може да се тълкува многозначително. През 1241 г. българските войски локализират татарските части и ги атакуват, докато преминават реките, които пресичат Молдова, Буг и Днестър. Българите успяват да разгромят по-голямата част от татарските сили, а малка част се спасява през реките и достига в последствие монголските владения в южна Украйна. Иван Асен II е единственият владетел в Европа успял да отбие първата вълна на ордите. След завръщането си от похода, българският владетел е много изморен и отпаднал. Монахът Алберик от манастира „Три извора“, днешна Белгия, дава точната дата на смъртта на цар Иван Асен II – 24 юни 1241 г. на Еньовден, вероятно от сърдечен удар. Дали заради празника или заради нещо друго, но причината за смъртта му си остава неразгадана за поколенията.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
За още новини вижте ТУК
Присъединете се към нашия Телеграм
Открийте тайните на българската история с д-р Румен Петков на 13 февруари в Бургас
