През XIII век България е изправена пред едни от най-големите си политически и военни предизвикателства. Времето след Иван Асен II бележи упадък, белязан от заговори, династични борби и териториални загуби. Именно в тази нестабилна обстановка на престола се възкачва младият Михаил II Асен.
Наследил короната едва на осем години, той попада в центъра на борба за власт, в която майка му, болярите и съседните държави се стремят да извлекат максимална изгода. От първите му дни като владетел България става мишена за Никейската империя, Унгария и Сърбия, които се възползват от политическата несигурност.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как Михаил II Асен прави отчаяни опити да възстанови силата на държавата чрез военни кампании и дипломатически съюзи, но липсата на опит, предателства от близки съюзници и прибързани решения водят до трагичен край. Как се развиват събитията, довели до неговата смърт и последвалия хаос в България? Разглеждаме в детайли възхода и падението на един млад владетел, който не успява да укрепи своята власт.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Михаил ІІ Асен е син на Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина – дъщеря на епирския владетел Теодор Комнин. Възкачването на престола е подготвено от майка му, която участва в заговора срещу цар Калиман I Асен. Tъй като Михаил е едва осемгодишен, вместо него управлява регентство, начело с царица Ирина и управителя на западните български земи с център Средец севастократор Петър.
Възцаряването на Михаил Асен в края на август 1246 г. не среща никаква съпротива, тъй като той е единственият наследник на Асеневци по мъжка линия. Известието за новата промяна в голямата все още българска държава, управлявана от ”второ дете-цар, което няма понятие от война“, привлича политическите апетити на съседите.
Пръв решава да се възползва от деликатното положение на българите никейският император Йоан Дука Ватаци. Според уверенията на византийските историци вестта за убийството на Коломан и коронясването на Михаил Асен заварват императора „случайно“ на българската граница и войските му навлизат в българските предели. Големите градове, като Сяр, Мелник, Велбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Просек, Цепина, Станимака и др., без бой изпадат под властта на императора. Правителството в Търново не разполага с възможности да промени положението и се съгласява на мир, в който България изгубва една трета от земите си, т.е. почти цяла Македония и по-голяма част от Тракия – като границата с Никейската империя, вече минава по горното течение на река Марица.
Мирният договор е сключен с посредничеството на царица Ирина, която се безпокои повече за съдбата на брат си Димитър, като деспот на Солун, отколкото за унижението, нанесено на Българската държава. Маджарите също се възползват от несигурното положение и завладяват българските градове Белград и Браничево, а владетелят им Бела IV си слага титлата „Крал на българите”. Сърбите също се стремят към български територии. Татарите продължават да държат България във васална зависимост и я задължават да плащат годишен трибут на татарския повелител. Неблагополучията във външната политика се отразяват и вътре в страната. Регентството на майка му царица Ирина не се харесва от поданиците, вследствие на което е отстранена.
Със задачата да управлява страната се заема севастократор Петър, зет на Михаил Асен, женен за сестра му Теодора. Царица Ирина е принудена да постъпи в манастир под името Ксения. В продължение на осем години България води плаха политика целяща единствено да не бъде унижена и разпокъсана с надеждата, че след като Михаил Асен навърши пълнолетие ще бъде в състояние да надделее над многобройните си противници.
Едва навършил 15 г. през 1253 г. Михаил ІІ Асен се заема с държавните дела. След като анализира съотношението на силите в Европейския югоизток, решава да удари по най-слабия от тях – Сърбия. На 15 юни 1253 г. в гр. Дубровник българският владетел сключва договор с Дубровнишката Република представена от венецианския дож Георги Марсили за съвместни военни действия срещу сръбския крал Стефан Урош І и брат му, бившия сръбски крал Стефан Владислав.
В специална клауза се предвижда Михаил ІІ Асен да стане господар на цялата „Рашка земя“, т.е. Сърбия. Без да губи време Михаил Асен застава начело на войските и дълбоко се вклинява в сръбска територия. Българите опустошават района около река Лим. И тъй като се задоволяват с плячкосаното, а младостта на българския владетел няма достатъчно авторитет да ги застави, решават да се върнат. На съюзниците това не се харесва и те отказват да изпълнят договора и така тази акция завършва без успех.
Това дава основание на Михаил Асен да активизира политиката си и по посока на северозапад. През 1254 г. българите заплашват Унгария и маджарския крал Бела IV се оплаква на папата, че държавата му отвсякъде е заобиколена с врагове, но най-вече има опасения към българите от юг.
В същата година на 3 ноември умира никейският император Йоан ІІІ Дука Ватаци и българският владетел решава да си възвърне земите, завладени преди 8 години. Той превзема почти без бой крепостите Станимака, Кричим, Перущица, Целина, областта Ахрида в Родопите и др. Това получава одобрение на голяма част от българите. По думите на византийския историк Георги Акрополит:
„Тамошните жители били българи и на драго сърце преминавали на страната на своите съплеменници и се отърсваха от ярема на чуждоезичните. Тези области се обитавали от българи, които се били отделили отдавна от ромеите, покоряването им не било заздравено и те винаги таяли омраза към ромеите.“
С тази ход Михаил Асен заплашва властта на императора във всичките му балкански владения. Новият никейски император Теодор ІІ Ласкарис скоро прехвърля войските си от Мала Азия на Балканите и ги разполага край Одрин за решителна битка с българите. Българските съгледвачи навреме известяват Михаил ІІ Асен за приближаването на императорската войска. За това българският цар решава да събере войските си на лагер в горите край река Марица. След като взема необходимите мерки за осигуряването на лагера и изпраща напред силни постове, Михаил Асен посреща нощта с мисълта, че утрешният ден трябва да реши на кого ще принадлежи правото да владее Тракия.
Ромейските съгледвачи лесно откриват лагера на българите и Теодор II Ласкарис взема решение веднага да се нападне. Преди да достигнат българския лагер, византийците се натъкват на предния отряд. В настъпилото разбъркване част от българските войници успяват да се измъкнат и предупредят Михаил Асен, че ромейските войски настъпват към Стана. Страшната вест довежда до паника българския стан при мисълта, че границата е далеч, а освен това и местността е непозната. Под прикритието на нощта Михаил ІІ Асен решава да избяга с най-близкото си обкръжение, като дори не им оставя време да оседлаят конете си. Без нужните водачи царската свита попада в гъста гора, където мнозина тежко се нараняват от клоните на дърветата и българския владетел.
Позорното бягство на Михаил Асен трябва да се отдаде на юношеската му неопитност, която в случая е помогнала на Теодор II Ласкарис да спечели без усилие голяма и шумна победа. Наближаването на зимата не се оказва пречка за императора да потегли на поход с намерението да си върне отнетите земи. Доскоро завладените крепости една след друга, без съпротива, отварят вратите си пред победителя. До края на 1254 г. войната с Никея продължава. Младият български владетел не се оказва способен да защити българските гарнизони в Сяр и Мелник. Единствено крепостта Цепина не се прекланя. Когото войските се изправят пред портите на града, са посрещнати от населението с готовност да се сражава. След кратък разговор между главатарите, владетелят на Цепина заявява, че очаква приближаването на българска военна помощ. Уплашени ромеите се разбягват, като изоставят целия си обоз. Така само над тази крепост остава да се вее флагът на българския цар.
Събитията от началото на 1255 г. свидетелстват, че младият и неопитен Михаил Асен не успява да намери достатъчно сили, за да се противопостави на Теодор II Ласкарис. Липсата му на опит в политиката също оказват негативизъм за държавните дела. Вместо да подпомогне на българите, които се надигат срещу никейците и да подсигури тилът си от запад, Михаил ІІ Асен търси обща политика с руския княз Ростислав Михайлович, който по това време се разпорежда като независим владетел в северозападните български земи. Всичко завършва с брак между цар Михаил Асен и Анна Ростиславна. Анна е дъщеря на галичкия княз Ростислав Михайлович и унгарската принцеса Анна Арпад. По майчина линия тя е внучка на унгарския крал Бела IV от династията на Арпадите, а баща ѝ е син на черниговския княз Михаил Черниговски /потомък на Рюриковичите/, който е убит от татарите. След брака двамата с тъста си правят планове за съвместни действия срещу маджари и никейци.
По своя инициатива Михаил ІІ Асен влиза във връзка с куманските владетели, с които се договаря, че няма да срещне отпор от българска страна, ако опустошат в Тракия ромейските територии. Така изградената коалиция през 1255 г. започва война с Никея. 4000 кумански конници разбиват при Димотика войската, командувана от Мануил Ласкарис и Константин Маргарит и се отдават на грабежи. Император Теодор ІІ Ласкарис обаче струпва голяма войска край проливите и настъпва в Тракия с намерението да търси решително сражение. Вестта за предстоящото нахлуване изплашва Михаил Асен и той се решава на стъпка, която ще се окаже съдбоносна за престола му.
В императорския лагер при река Регина /дн Еркене, в Европейска Турция, ляв приток на Марица/ идват пратеници на Михаил Асен, които от негово име заявяват, че е готов да изпрати делегация, която да сключи мирен договор. Скоро в ромейския стан пристига делегацията начело с царския тъст Ростислав Михайлович, придружен от неколцина български боляри. В началото на преговорите Ростислав Михайлович отказва да плати контрибуцията, която Теодор II Ласкарис предявява към Михаил ІІ Асен. Впоследствие обаче несговорчивостта му е заменена с учудваща благосклонност и той с лека ръка подписва мирния договор, предвиждащ двете страни да се задоволят с границите до избухването на конфликта през 1254 г. – даже крепостта Цепина, която е в българско владение, трябвало да се предаде на императора.
През юли 1256 г. от свое име и от името на Михаил Асен руският княз дава клетвено обещание за гарантирането на мира. Учудващата отстъпчивост при воденето на преговори те не бива да се отдава на лекомислието на Ростислав Михайлович. Днес изворите показват, че той е подкупен от Теодор II Ласкарис. За което пише Георги Акрополит:
„Подаръците, поднесени на руския княз, бяха неизброими, в това число коне, тъкани и други ценни предмети. Ростислав Михайлович след подписването на мирния договор, с вдъхновение, съобщил задоволството си от огромното богатство, спечелено за сметка на българите.”
Престъпната дипломация на Ростислав Михайлович и лекомислието на Михаил Асен довеждат дотам, че с цената на един подпис са унищожени придобивките за България, спечелени във войните между 1254 и 1256 г. След подписването на Регинския мир, подписан край р. Регина, дн. Еркене, Турция, император Теодор II Ласкарис сам пише за себе си:
„Велик дар, спечелен над кучето, което се съедини с лъвчето и мечката, която пък стана най-неочакван посредник между двамата.“
Алегорията в тези слова е съвсем прозрачна – под „кучето“ трябва да се разбират куманите, дошли на помощ на българския цар, „лъвчето“ е Михаил Асен /намеква се за паническото му бягство при река Марица/, а „мечката“ е без съмнение Ростислав Михайлович, на чиято бездарна и користна дипломация, ние българите дължим унижението, нанесено ни с подписването на Регинския мир. Скоро след отпътуването на Ростислав Михайлович, до императора е изпратена протестна нота, с която българският цар отхвърлял условията на мира, подписан от неговия тъст.
Българската аристокрация посреща вестта с възмущение, класифицирайки го като поражение. Начело на недоволната опозиция в Търново застава царският братовчед Коломан. По време на лов в околностите на Търново над 18-годишния Михаил ІІ Асен е извършено покушение. Той е тежко ранен и скоро, след това умира от раните си – есента на 1256 г. Смъртта на цар Михаил II Асен предизвиква междуособици, в които за трона започват да се борят трима основни претенденти – Ростислав Михайлович, деспот Мицо Асен и българският болярин на Скопие Константин Тих.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
За още новини вижте ТУК
Присъединете се към нашия Телеграм
Българската историята с Румен Петков: Управлението на Коломан I Асен – детето цар
