Пипалата на пантюркизма в българската история

0
277
Галин Панчев
Галин Панчев

Много ръце се протягат към българската история и в тази статия бих искал да посоча една от основните външни заплахи – пантюркизма. В своя труд „Пантюркистките извори-фалшификати на Фархат Нурутдинов и Неоваисовскотодвижение в Татарстан“, Живко Войников много детайлно проследява генезиса на пантюркистките манипулации, целите и развитието им. Обезпокояващо е колко лесно се дава трибуна на подобен тип фалшификати в българската обществена среда, както и липсата на критично мислене у голяма част от публиката. Долуизложеният труд е фундаментален и в двете посочени направления, като всички твърдения са лесно доказуеми, благодарение на широката база от източници, посочена от г-н Войников в библиографията.

ПАНТЮРКИСТКИТЕ „ИЗВОРИ-ФАЛШИФИКАТИ“ НА ФАРХАТ НУРУТДИНОВ И НЕОВАИСОВСКОТО ДВИЖЕНИЕ В ТАТАРСТАН

автор: Живко Войников

В последните 20 години сме свидетели и на едно явление, идващо от тюркоезичните републики на бившето съветско пространство – сътворяването и публикуването на фалшиви древни хроники, част от които пряко или непряко «осветяват» най-ранната българска история.

Безспорен фаворит в това отношение е Фархат Нурутдинов – учител по история, ислямист-пантюркист и ръководител на политическото неоваисовско движение «Булгар ал джадид» в Татарастан (Татарската република в състава на Руската федерация). За кратко време той пусна в обръщение три класически фалшификата: «Джагфар тарихи» (История на Джагфар), «Шан-кази дастани» (Поема за дъщерята на Шан1) и «Кубан Чулман толгау» (Сказание за Чулман).

Към тях може да се добави и «Карча» (Историята на Карча) публикувана от балкарския филолог Алан Глаш и озаглавено от него «Хазаро-алански летопис».

В България главно сред любителите на жанра «фолк-хистъри», «Историята на Джагфар» и «Поема за дъщерята на Шан» получиха голяма популярност стигнала до там, че и някои историци-професионалисти (проф. В. Василев. Древните българи. Факти, хипотези, измислици. София. 2009.) повярваха в тяхната автентичност и започнаха да ги разучават и да се опитват да свържат «новата информация» която тези «източници» дават, с известното от класическите извори. В плен на тази заблуда в ранните си статии и трудове, попада и младият тогава учен Петър Голийски. Разбира се, това е занимание, равносилно на търсенето на «историческа информация» в произведения като «Властелинът на пръстените», «Шифърът на Леонардо», «Конан варварина», или в «Българските хроники» на Ст. Цанев !

Във встъпителните думи към изданието на «Джагфар тарихи» Ф. Нурутдинов казва, че сводът от древнобългарски летописи е съставен в 1680 г. от книжовник на име Бахши Иман, по поръчение на вожда на «булгарското» освободително движение, сейд Джагфар, при което са използвани следните, недостигнали до нас летописи: «Гази-Барадж тарихи» от ХІІІ в., «Болгар шаехляренен изге ешлере хам гаделек юлъ» (Свети деяния на булгарските шахове и пътя към спасението) и «Казан тарихи» (История на Казан) от Мухамадамин – ХV в., «Шейх-Гали китаби» ХVІ в., от Мухамадияр Бу Юрган. Под формата на ръкопис, на арабица и средновековен татарски език, тайснтвеният свод е преписан през ХІХ в., този препис попада във вуйчото на Нурутдинов, Ибрахим Мухамедкаримович Нигматулин, който в 1939 г. живее в гр. Петропавловск (в Казахстан). Ибрахим е роден в 1916 г., т.е. в 1939 г. е бил на 23 год. Без да има висше образование или по това време дори да е бил студент, на тази съвсем млада възраст, той успява да преведе от средновековен татарски, писан с арабско писмо, на руски език не само «Джагфар тарихи», а и поемата «Шан кази дастани».

По това време съветските власти изземат и унищожават много книги и ръкописи на татарски с арабско писмо и Нигматулин попада в ръцете на НКВД, оригиналът е иззет и следите му се губят. Той успява да скрие само тетрадките с руския превод. После Нигматулин загива във ІІ-та св. война, в Прибалтика.

Руските преводи на Нигматулин попадат у сестра му, майката на Фархат Нурутдинов. В 1966 г. тя му ги предава. През 80-те години на «перестройката» Нурутдинов се обръща към АН СССР с молба за издаване на ръкописа, но получава отказ и малко след това, част от ръкописа му загадъчно изчезва. Остават му едва половината от преведените древни ръкописи, които той издава в 1993 г. като «Джагфар тарихи» – 1 том и «Шан-кази дастани».

В 1997 г. Нурутдинов издава и третия том на «Джагфар тарихи» и добавя, че всъщност тайнствените ръкописи са се съхранявали в архива на Ваисовското движение в Казан, но в 1884 г. властите заграбват архива, като част от него е спасена от прадядото на Нурутдинов – Байрам Гали Нигматулин, който избягва в Петропавловск и се установява там.

В една своя публикация от 2005 г. Нурутдинов съобщава, че според семейното предание в 20-е год. на XX в., в Петропавловск някой си Сайфулин от средите на емигриралите там ваисовци, организирал превеждането на «булгарските летописи» на руски език. Сред преводачите са посочени Ахмад Гаделшин, Хади Валиев, Наби Газизов, Хабибрахман Мифтахутдинов, Масгут Шафиков, Мохамед-Карим Нигматулин и двама учители по руски език в града – Садовский и Овчинников. Ибрахим Нигматулин само е преписал направените преводи от въпросната група, в своите тетрадки. Нурутдинов съобщава и за нов източник «Нариман тарихи», открит също от него. В своя публикация от 2009 г. той добавя още нова информация. Неговият дядо и един от преводачите на «свода» Мохамед-Карим Нигматулин, бащата на Ибрахим Нигматулин, е бил член на нелегалната Булгарска социалистическа ваисовска партия, действаща в СССР между 1922 и 1941 г., и спасил от унищожаване освен «Нариман тарихи» и неизвестния до сега «Кубан Чулман толгау».

В издадената в 2010 г. «Болгар тарихи» (която е преразказ от самия Нурутдинов на «откритите» от него «древни източници») Нурутдинов «съобщава», че още в 1978 г. голяма група учени от СССР, България и Турция са започнали изследване на текстовете от «древнобулгарския свод» !? Не ми е известно, български учени да са били ангажирани в такова нещо!

Историята на «Джагфар тарихи» е типична за фалшификат. Оригиналният източник е изчезнал тайнствено, запазени са само преводи на съвр. език (в случая на руски).

Наистина около 1680 г. има бунтове в Поволжието, но те са в Башкирия, област която никога не е била част от Волжка България, т.е. не е логично башкиреца сеид Джагфар, (за съществуването на такава личност няма исторически данни), да се интересува от волжките българи (които по това време отдавна не съществуват като етнос)!

Иначе от историята е известно, че в периода 1681-83 г. има въстание в Башкирия водено от старейшината Сеит Садир от рода Сеит-Батир (и очевиден първообраз на нурутдиновия герой), предизвикано от започнатата насилствена християнизация на башкирите от цар Феодор Алексеевич. Въстанието завършва с окупация на Башкирия от калмиките.

Ако хипотетичния Бахши Иман е използвал недостигнали до наше време «древнобулгарски» извори, то това би се отразило на морфологията, фразиологията и лексиката на текста. В същото време в «Джагфар тарихи» се усещат езика и вижданията на Л. Н. Гумильов, както и от издадените на руски език, в съветското време, извори по историята на тюрките и монголите: «Шеджере-и тюрек» и «Шеджере-и туркмен» на Абелгази Бахадир, «Алтън тобчи» от Лубсан Данзан (Москва. 1973), «Пътеписът на Ибн Фадлан», «Китаб талхис ал-асар» на Рашит Бакуви (Москва. 1971), даже и фантастичните «фолк-хистъри» писания на съветските «пантюркисти» Мурат Аджи и Олджас Сулейманов.

Отностно лексиката на «Джагфар тарихи», съобразно мнението на съвр. татарски учени, авторът е допуснал груби грешки показващи, че текстът е съчиняван в наши дни:

1. Чина – използва се и като обозначаване на «китайските тюрки». Такъв термин не съществува в позната ранносредновековна литература. Формирането сюнно-сянбийската общност «Ашина» и прерастването и в «тюрки» става в Жужанската държава, а не в Китай, който тогава е известен като държавата на племето Тоба, наречена Империята Тоба-Вей. Никога китайското етническо пространство, обозначавано най-общо като Цин, Чин, не се е свързвало с тюрките.

2. Хин-Батир – изписването на титлата «батир», не се среща в средновековните ръкописи. В монголските източници се среща също формата – багатур, баатур (Алтън тобчи, стр. 67), Кийук бахадир (Рашидетдин Фазлалах. Джамиг-ат-таварих. т.1, ч.1, Москва, 1968, стр. 254). В тюркските езици «батир»2 е късна заемка от монголски, което се доказва от изпадането на «г» станало в монголски (багатур→баатур→батир). Самата дума е с индоевропейски (ирански или тохарски) произход и озн.: «войн-герой».

3. Седморечие – използването на такъв топоним в езика на древните тюрки не е известно. Те наричат тази област Аргу, Аргун, Органа (в транскрипцията на Марко Поло). Седморечие е късен руски термин, директен превод от еднозначното казахско «Джетъ-су».

4. Газан – като име е късно, използвано е в «Шеджере-и-туркмен» (Кононов А. Н. Родословная туркмен. Сочинение Абу-л-гази хивинского. Москва-Лениград, 1958, стр. 73). В Поволжието се появява с названието на гр. Казан, възникнал в златноорденското време.

5. Хони – от текста става видно, че това за древните хуни (т.е. сюнну). Но при тюркските народи, както и в древнотюркския език, названието хон / хун, не се среща. Най-близко е монголското хun – човек3. Древнотюркското kün – човек, е засвидетелствано, само като част от думата elgün / elkün – народ и като едно от самоназвание на куманите, запазено в унгарски – kun (кун). (Starostin, Dybo, Mudrak: 2003, 705)

6. Баджанак – название на печенегите, което се среща във византийските, древноруските и арабските източници, близко до баджна – едно от кангарските племена. В тюркските източници се използва предимно формата кангли, кенгерес. Формата «сабани», употребена също за название на печенегите, не се среща в никакви други източници и е авторска измислица. Вероятно пръвооснoвата му е по-късното название Шейбаниди4?

7. Барадж – за пръв път се използва в литературно-публицистичното произведение от ХVІІ в. «Дастан Чингис-наме», със значение аждаха (дракон, аждер, респ. змей), а също в произведението на Хисам ад-Дин ибн Шараф уд-Дин ал-Булгари Муслими «Таварих-и-Булгария» около 1827 г., като име Бараж-хан, съветник на волжкобългарския владетел приел ислама. Думата е от персийски произход, в персийски burji – змия, barghaman – змей, дракон. (DDSA) Самата «Таварих-и-Булгария» (История на Булгар) е също фалшификат, претендиращ че е писан в XVI в. (Усманов, 1972: 151)

8. Башкорт – топонимът не отговаря на ортографическите норми на средновековната тюркска традиция. Тази форма се появява едва в 1890 г. В древните източници се среща формата «башгард» (Ковалевский А. П. Книга Ахмеда Ибн-Фадлана о его путешествии на Волгу в 921-922 гг. Харьков, 1956, стр. 345; Кошгари М. Туркий сузлар девони. Том 1, Тошкент, 1960, стр. 64). Самият етноним произлиза от печенежкото племе баджгирд.

9. Камирци – имат се предвид кимерийците, този етноним не е познат на средновековната тюркска традиция. Трудно обяснима е връзката на кимер с камир – тесто, в турски hamur, азърбайджански xəmir, узбекски xamir, казахски qamır, киргизки kamır.

10. Разгледана е историята на камирите, които са роби на масгутите, както и факта че камирите и сакланите се покланяли на Таргиз (скитския прародител Таргитай, съоб. от Херодот). Трудно е да си представим, че «средновековните» съставители на «Джагфар тарихи» са познавали трудовете на Херодот.

11. В «Джагфар тарихи» се описва, че «хоните» са имали специално знаме от вълнена топка с висящи дълги ленти, което символизирало «Змея Барадж», който бил и техен покровител. Всъщност тук имаме заимстване от Ариан, римски пълководец, описал сраженията си с аланите в Анатолия и техните змийски, «драконови знамена» в своя труд «Диспозиция срещу аланите». Явно авторът на свода е чел латинския оригинал, което е повече от невъзможно.

12. В «Джагфар тарихи» се използват сведения са скитите, сарматите, масагетите (мазгути), акацирите (наречени акаджири), антите (наречени анчийци, спорд Нурутдинов, това са първоначално хунски войскови части от иранци, славяни и българи живеещи в земите на съвр. Украина, като граничарско население?), аланите, аварите, в своеобразен «татарски» дух. Например пределно прозрачен е произхода на названието «анчийци»! Първообразът използван от Нурутдинов са ачинските сибирски казаци, чийто център е гр. Ачинск до Красноярск. Всички тези данни не са познати на средновековните тюркски хронисти. Учудващо е как точно «древният» автор е предал събитията по преселването на «псевдоаварите» и сблъсъка им със сабирите (савирите), в стила на Л. Н. Гумильов, и по «Историята» на Теофилкт Симоката. Недоумение предизвиква и етнонима англи – охраняващи крайбрежието, това са англичаните, показващ пряк паралел с налудните шизофренни и фантастични «писания» на пантюркиста Мурад Аджи?!

13. Използването на етнонима «мишар» в ХІІІ в., показва незнанието на «автора», че тогава се използва формата «можор», което е във връзка с древноунгарското mogueri – маджари (Magyar – унгарци). Мишарите са част от древните унгарци / маджари останали в Поволжието.

14. В четвъртата глава на свода, «Шейх-Гали китаби» (Книга на Шейх-Гали), събития свързан с последните епизоди на Казанското ханство, механично се принасят към «булгарската д-ва» и завладяването и от русите. Личността на Шейх-Гали, отговаря на историческата личност Шахгали или Шах-Али хан (1516 – 1565 г.), който е хан на Касимовското ханство. Шахгали е представител на златноорденска чингисидската аристокрация. Той никога не се е смятал за волжкобългарски владетел. (Худяков, 1990: 75)

15. Използването на израза-топоним «Танк-алан», «каменна поляна», като «земя на мазгутите» показва ясен паралел с данните от китайските хроники (Бей-ши, Тан-шу) за владението Ши, или Ши гуо (shìguó) 5 означаващо като израз «каменна държава», поради буквалното смислово, а не фонетично възприемане на йероглифния израз. (Малявкин, 1989: 224, бел. 443) Тъй като това наименование е фиксирано единствено в китайските източници буди недоумение факта, че автора на «Джагфар тарихи» е използвал и тях.

16. Използването на израза «Планината Самар» като сакрален израз на вярата във Върховния «синдийски» бог Тара или Тангра, е прозрачно скалъпена история, от санскритското понятие Сумер – «Свещенната планина» и тюркския Тангра, незнайно защо обявен за «синдийски» бог.

17. Персонажът Бел-кермек – «булгарски балтавар» е изплагиатстван от споменатия от арменския историк Егише (Елише) Вартапед «хон на име Бел, който избягал при кушаните и ги предупредил за готвещия се персийски поход».

18. Историята за Шамбат, наречен Кий, брат на Кубрат, създал страната Дулоба, воювал с франките, всъщност е изплагиатствана от легендата за Кий, Щек и Хорив и основаването на Киев, и посоченият единствено от Константин Багренородни топоним Самбатас, с който той означава Киев, както и историята на Само, създателя на първото, кратко съществувало славянско държавно формирование. (Ахметзянов, 1993)

19. Използването на етнонимите утиги и хоти, респ. утригури и кутригури / котраги, не е засвидетелствано в нито един източник, а споменаването на утригури и кутригури е само във византийските хроники на Агатий Миринейски, Патриарх Никифор и Теофан Изповедник, както и в «Речта на Турксант» на Менандър Византиец, така че няма как те да са известни на «автора на свода». Няма съмнение че утиги и хоти са измислица на Нурутдинов.

20. Прави впечатление използването на доста странни топоними, в «Джагфар тарихи», несрещани никъде другаде, с неизвестен произход, напр.: Ак-Балин – Севрена Русия, Ак – Булгар йорта – Волжка България, Ала-Тура – Казан, Анатыш – Дания, Алтын-Баш – Рим, Байлак – Полша, Артан – Прибалтика, Литва, Атряч – Троя, Банджа – Фанагория, Тамя-Маджи – град в района на съвр. Новоросийск (тук Нурутдинов е изопачил древното местно адигско название на района Цемес, което идва от адигските циэ – много насекоми и мэзы – гора), Берджулы – населението на Шумер, Самар – Шумер, Галидж – Скандинавия, Дулоба – държавата на Кий-Шамбат, Кургаш – Арабия, Джалда – Крим (от топонима Ялта6), Улагски планини – Карпатите, от татарското название на власите ulaq, Сула – Дунав, всъщност Сула7 е река в Украйна, ляв приток на Днепър, но това не пречи на Нурутдинов да нарече така и Дунав, Улчийци – славяни, тук интересното е, че подобно название използва Айнхард в «Жезнеописанието на Карл Велики»: «…славяните, които при нас обикновено наричаме вилци, а на своя език те се наричат по-точно велтаби», (а въсщност вилците са известни и като лютичи и са група славянски племена, обитавали на изток от р. Елба по средното и долно течение), и др. Пределно ясно е, че те са плод на Нурутдиновите фантазии.

21. Титлата «балтавар» която широко се използва в «Джагфар тарихи» и дори се твърди, че гр. Полтава бил столица на Кубрат, респ. названието идва от «балтавар» – владетелски град, никога не е съществувала при волжките българи. Тя е плод на грешка при превода на А. П. Ковалевский. Титлата ясно е фиксирана във формата илтивар, според Мешхедския ръкопис – препис на Рисаля” – Пътеписа на Ибн Фадлан. Там се казва: «О, Аллах, съхрани в благополучие царя, илтивар, царя (малик) на българите!» Илтивар е също титла на владетеля на савирите в Кавказ.8 (Фахрудинов, 1979: 63-71) Подобна но различна по произход форма елтабар (eltäbär) е изевстна в древнотюркските рунически паметници. (ДТС, 1969: 171) Също трябва да се знае, че титлата хан е непозната за волжките българи.9 (Фахрудинов, 1979: 63-71) В чувашки xon, xun – хан, са късни татарски заемки. (Феодотов-2, 1969: 357)

Типично за фалшификат, «епосът» включва исторически събития с 35 000 годишна давност и завършва с част от българската средновековна история до цар Шамгун, т.е., цар Симеон Велики. Нурутдинов, и вероятно негов помощник, са съчинили фантастичната история, използвайки традиционен за фалшификатите подход: сред свободното съчинителство на историите са подхвърляли небрежно топоними, хидроними и имена на личности, чувствителни за българското ухо. Така някъде накрая на света в Централна Азия, хиляди години преди библейския потоп в повествованието се появява реката Кубрат, също и реката Дуло, използват се нищо не значещи словосъчетания без превод като: дастанът за Тагмър, алп-бика Яребица, стената на дивовете, алп-бика Мишка, пълководеца Куберчек, начело с бия Аспарчук, алпа Кубар, местните планини Балкантау, сардарът на българите Юрган (т.е Органа), и големия син на Азак – Аспарух, Иджиковия потомък Тиган, и много други подобни.

Показателно е използването на точни цитати от известни исторически произведения, като например «Пътеписът» на Ибн Фадлан. Основните исторически извори, които са ползвали в частта за «дошлите в Европа булгари» не са много: «Именника на българските владетели», Константин Багренородни «За управлението на империята», вероятно и съвр. трудове по българска история, от съветски автори, които са широко разпространи на руски език и не е имало нужда от владеенето други езици – арабски, гръцки и латински, за които е абсолютно сигурно, че основният заподозрян Нурутдинов не владее. (Вълчанов, Ил.)

Ето и самите виждания на Нурутдинов за историята, отразени в статията му «Булгары и Мировая цивилизация», включена като пояснение към 1-вия том на «Джагфар тарихи», които красноречиво говорят за «здравия» му разум:

1. «В действителност, държавата на българите в продължение на хилядолетия е обхващала огромна територия от Дунав до Енисей, а размахът на българските разселвания, походи, експедиции и търговски пътувания е бил още по-широк: от Париж и Рим до Хуанхе и Америка, и от Исландия и Северния Ледовит океан до Египет и Индия. За това свидетелстват най-древните български хроники, съхранили се в летописния свод «Джагфар тарихи» (1680 г.) на Бахши Иман, а също така италиански, френски, немски, китайски, испански, скандинавски, гръцки, месопотамски, индийски, средноазиатски, египетски, персийски, арабски и други източници. Същото подсказва и едно от прозвищата на легендарния прадед на българите – Хишдек (Иштяк), означаващо «човек, често сменящ местоживелището си, пътешестващ много». – Интесно как тази огромна България, от Дунав до Енисей, така и не беше забалязана от нито един древен хронист, как тези български разселвания от Париж до Хуанхе, по мащабност надминаващи индоевропейските миграции, също са незабелязани.

2. «Според Кул Гали още преди 35 хил. години огузо-тюркските и сакланските (североиранските) прадеди на българите са населявали Волго-Уралието, което те наричали Ара (Арья) или Ура (от това название са произлезли думите Туран, Урал, арья, иран – ирон, бойните викове «ура», «уран» и др.). Себе си те наричали жители на Ур – арья (арийци). Крайния Север на Ур предците на българите наричали тун къръ – «замръзнала степ» (от тук – «тундра»), северните лесо-степни области наричали чулман, горските области – урман, южната лесостеп – себер (от тук – названието Сибир и българският род Себер), степните области – кър, а южните, пустинните – кубе, кум. Отначало, през Ледниковата епоха, арийците живеели в пещерите на Уралските планини (както показаха изследванията на казанската изследователка Фирдаус-ханум Салихова) и се сражавали с «потомците на злите духове» – убирите (човекоподобни маймуни). Когато ледникът започнал да отстъпва, хората населили и равнините на Волго-Урал. Но благодарната памет за гостолюбието на Уралските планини, които още от самото начало наричали Арал (Урал), завинаги се е съхранила в сърцата на българите и е прераснала в преклонение пред планините». – Направо смайващо, нурутдиновите «българи» имат спомени от преди 35 000 години, т.е. те са съвременници на вилендорвската култура. При това са се сражавали с «човекоподобните маймуни», т.е. неандерталците, но не бих се учудил и от участието на по-древни хоминиди. С такова смело гмурване в горния палеолит, във времето когато завършва биологическата еволюция на homo sapiens, да се твърди наличие на народностна идентичност е пълен абсурд. Подобни «търсачи» на прабългари, ако не ги стъпче някое стадо мамути, рискуват да станат жертва на саблезъб тигър, пещерна мечка или да бъдат изядени от разярен неандерталец.

Е този Кул Гали, вероятно е имал «машина на времето», с която е отскачал до ледниковия период, за да прави справки, за своя «свод от летописи»! Айзък Азимов, Артър Кларк, Рей Бредбъри, Урсула Льогуин, Кир Буличов, Александър Казанцев и Братя Стругацки, са просто посредствени автори-фантасти, пред вихъра и размаха на фархатовото въображение.

3. «Преди повече от 15 хилядолетия се е образувал съюзът на седемте арийски (огузо-тюркски и саклански) племена, който нарекли идел, седем – иде, племена – ел». Главното занятие на арийците-иделци отначало бил ловът на мамонти (аслан), космати носорози (аждаха), на елени с големи рога (ямал), китове и тюлени (байгул), моржове (суаждаха), зубри (атбуга), пещерни мечки (абада, наричани понякога и убър, убри). Затова прадедите на българите дълбоко уважавали опитния нощен ловец – вълка. Отначало иделците наричали вълка маг (мак, мек, мог), но след опитомяването на кучето, започнали да го наричат магол, маг – цар (ол ~ ал), а кучето – емек или оймек – домашен (е ~ ой) вълк (мек). Постепенно вълкът започнал да се счита за добър див – алп, прадед и пазител (тотем) на иделците. Алпът Вълк бил дух на Луната, на лова, дарител на слава, успех, победа (барин, барън) и власт (трун), поради което иделците му дали не малко имена: Магал, Булг – «Черния, Тъмния» (тъй като Вълкът бил нощен ловец), Барин, Барън (тоест даряващ барън – победа), Син (Чин, Тин), Синби, Синдиу, Айчин (Афшин) – «Лунен Чин», Хон (Хин), Кур (Гур), Бури (Буре), Айбури – «Лунен Бури», Мамил (Мамли) – «Хранител». По-късно, когато българската общност опознала южните райони, където господствали «ловци» от семейството на котките, българите придали на алпа Вълк способността да се превръща и в лъв (барс, леопард), и започнали да наричат своя добър дух Баръс (барс, леопард). Любопитно е, че при това северните българи отначало наричали живия лъв улуг мак – голям вълк, и едва значително по-късно дали на лъва названието арслан (първоначално тази дума у българите означавала «чудовище, дракон»). С огненоокия си поглед алп Бури можел да изгори или да превърне в камък, да изплаши или да умъртви лъжците и прелюбодейците. – Преди 15 000 години, когато е започвала да се формира ностартическата общност и то в рамките на по-голямана бореална общност, виждаме че има ясно диференцирани огузи, саклани, говорещи на тюркски езици. А лингвистичните му каламбури са просто «без коментар»!

4. «Благодарение на алпа Вълк българите първи на Земята овладели майсторството на печенето на глината и леенето на металите. За това българският мит разказва следното. Когато българският юнак Боян – Аудан с другарите си убил в една дълбока пещера злия див Тама (Тиме)Тархан, удряйки с палицата си (ташбаш) по най-слабото място железнотелесния йорег, или глинените му колене, то огромното тяло на този йорег затулило изхода от Подземния свят». – Явно плагиатстване от «Епоса за Нартите», там главния герой нарта Батраз е убит от вълшебното колело Балсег (символистично отражение на слънчевия диск), който го удря в коленете – единственото незакалено място по желязното му тяло.

5. «Преди 15 хиляди години арийците–иделци подчинили на своята власт цялата територия на Ара-Ура (започнали да я наричат също Велик или Стар Туран) и образували на неговата територия първата държава на Земята – Идел (други фонетични форми на това название са Атил, Итил, Тел, Тил, Дил и др.), начело с цар от рода на Аудан-Газан на име Джам (Шам, Сам)”. – Само ще добавя, че преди 15 хил. години, ледниковия период все още не е завършил.

6. «Идел от самото начало бил държава на българите, по-късно, през VII в. пр. н.е., получил и второ название на господстващия народ – Булгар, и затова ние сме в правото си да считаме Идел за начало на българската държавност и да наричаме Иделската държава също Древнобългарско царство». – Излиза че от VII в. пр. н.е. българите имат своя държава в Поволжието Идел, как ли не ги е забелязал Херодот?

7. «Част от българите водени от Газан, заселили Централна Азия (Китай, Монголия, Уйгурия) и Америка». – Според Нурутдинов и американските индианци, са «българи».

8. «Митът за българския принц Газан-Магули, спасен от Вълка, е в основата на индийския мит за Маугли». – Сигурно Ръдиарт Киплинг, в гроба ще се обърне, ако научи каква е основата на неговата приказка!

9. «Монголите произлизали от българите водени от Магули, спасения от вълка принц, монгол произлиза от Могол (Магули). По същия начин в Америка, маите също са българи, произлизат от българския дух на слънцето Май, ацтеките – от българския прародител Ищяк, инките от българския род на Еней.?!! … и прочие безумства. Също научаваме че Италия носи името си от Атила, който естествено е български цар, от Атила води и произхода си самия Нурутдинов, Троя е българския град Атряч, а Турция е второто българско царство в света, наричало се Яна Идел, (Нов Идел или Анадол). Турците са потомци на шумерите. Тюрко-булгарите от Поволжието и Огузо-булгарите (османските турци) са един и същи народ, разделил се на две. (Нурутдинов, 2001: 324-347)

Интересен е сюжетът с спасението на българският основател на динасията Дуло – Газан. Той е син на Хин-батир. Но лагерът ме бил нападнат от врагове и в последния момент, майката на Газан и съпруга на Хин-батир, успяла да хвърли детето поставено в казан, в река Дуло. Враговете я заловили и убили, но детето се спасило. Сюжетът е доразвит в «Шан къзи дастани», където елен измъква с рогата си казана с царственото дете и го отнася в Седморечието, където го намира царят на мазгутите Мар. Детето е наречено Газан, тъй като е намерено в казан, и като възмъжава, Мар го оженва за дъщеря си, а родът на Газан е наречен по името на реката Дуло. (Ахметзянов, 1993)

Не е трудно да се видят заемки от «Шах-наме» и чудната поява на Сявуш в двора на владетеля на Иран, или дори и с подобен легендарен сюжет от Българският апокрифен летопис от XI – XII в., където се казва, че Испор-цар, бил «Детище, носено три години в кошница». Тази история е цитирана от Ив. Венедиков в Медното гумно на прабългарите, първо изд. 1983 г., което подсказва, че Нурутдинов е използвал и български източници. По-късно Петър Добрев доразви този сюжет като едно погрешно обяснение на името Авотохол – син на сърна.

Не е необходимо повече да отегчавам читателя с бъртвежите на един човек, измислил си паралелна, шизофренна параисторическа псевдонаука.

Внимание заслужава и другия «източник» на Нурутдинов «Шан кази дастани» (Поема за дъщерята на Шан) от някой си Микаел Бащу Ибн Щамс Тебир. Тук се открива същият подход, същият понятиен апарат. Като цяло това произведение представлява съвременна интерпретация на средновековната грузинска поема «Витязът в тигрова кожа» от Шота Руставели, с добавени сюжети от «езическата религия на българите», според фантазиите на Нурутдинов, зад които ясно прозират сюжетите от «Епоса за нартите» и скандинавските митологични сказания за Один и асите (скандинавските богове). Използва и заемки от «Слово о Полку Игореве», напр. думата «елбири» – юнаци, герои, чийто първообраз е «олбери», тюркизъм проникнал в руския извор, от съседните кумани, alpr – войн герой, храбрец.

Друг явен фалшификат е името на един от героите Шан Албан, владетел на «Хонското царство» в Дагестан. Връзката със съвр. название, използвано в историческата литература «Кавказка Албания», обхващала земите на Дагестан е пределно прозрачна при условие, че Албания не е оригинално название, а произлиза от деформираното древногръцко Άλβανία, древноарменски Алуанк, новoарменски Агванк, средноперс. Арран, самоназванието произлиза от името на народа лпини и се свързва с кавказкия бог-гръмовержец Алупу.

Също такова е името на един от героите «Тат-Иран», от Иран – Персия и тюркското tat – чужденец, говорещ неразбрано, «тат» е нарицателно за тюрките название на ираноезичните согдийци. Достатъчно е да посочим следния факт. Авторът на «древната» поема е отбелязал и годината на написване – 882, но никъде не е посочено по кой календар, ислямския, християнския или някой друг. От контекста на описаните събития става ясно, че те са станали в езическия период от историята на «българите», непосредствено преди приема на исляма. Странно защо един мюсюлмански книжовник използва християнската календарна система, при това в съвременния и вариант, по т.нар. «Рождество Христово», а не както би трябвало в ранното средновековие – от «Сътворението на света». Ако приемем датировка по арабския лунен календар започващ с хиджрата и изчислим по съответната формула: 622 (използваща се за начална година на «бягството на Пророка от Мека в Медина» или хиджра) + 882 – 882:33 = 1477 г., което показва че би трябвало поемата да е създадена едва в златноорденския период, а описва подробно езическите вярвания и религия на «древните българи», което е недопустимо за ислямския мироглед.

Също И. Измайлов забелязва и други парадокси, свързани с непознаване на ислямския мироглед от автора на «Шан Кази дастани».

Аллах не изпраща вестоносци, а предава своята воля на смъртните, чрез пророците. Пренасянето в жертва на «бял кон» е несъмнено езически обичай, несъвместим с ислямската религия.

Продаването на душата на смъртния на шейтана (дявола), без съмнение е сюжет заимстван от Гьоте и неговия «Фауст» и като понятие, е непознато за ислямската религия.

Честото споменаване на езическия бог Тангра, който е непознат във Волжка България, освен че е несъвместимо с ислямския мироглед, също говори за съмнителна достоверност.

Показателно е и употребата на името на «рода Дуло» като царски род. По същество той е непознат във Волжка България, а единственият исторически източник който го споменава е «Именникът на българските владетели», и бих добавил с известна условност «Унгарската легенда за Мадяр и Хунор» (князете Алан Дуло и Белар). Волжка България възниква поне 150 – 200 год. след разпада на Кубратова България, пряка приемственост между тях няма!

Всичко това говори за напълно изкуствен и манипулативен текст-фалшификат, сътворен в наши дни. (Владимиров, 2012: 38-45) Показателен е факта, че веднага след «откриването си», «Шан кази» е издадена в Турция10.

Третият фалшификат на Нурутдинов, е «Кубан Чулман толгау»11. Бил е част от летописния свод «Нариман Тарихи», който бил свързан с «българите от Балкария». Притежавал го е Сагит Бине Хамид бин Ал Бараскеви Ал Булгари, починал в 1855 г. След смъртта на Сагит Ал Булгари, неговият син, разпродава огромната бащина библиотека. Така този «труд» попада у Ваисовците, а сега е притежание на Фархат Нурутдинов.

В България се разпространява първоначално чрез интернет, в уеб-сайта на т.нар. движение «Войни на Тангра»12 и впоследствие е издаден от изд. «Огледало» (2009 г.) Съдържанието в основни линии преповтаря митологичните сюжети от «Шан кази…», но акцентира върху древната история на «булгарите» и техния покровител, алпа Чулман, повелител на водите. Тук се срещат преразказани авестийски сюжети за кражбата на хаомата от птицата Гаруд и пр. Откриват се и странни етноними като тузи, тузгари, обитаващи до страната Хин, саклани. Тузгарите се изселили на запад и там се сблъскали със сакланите. Погълнали част от тях, но седем саклански племена, водени от азите, решили да се съпротивляват. След страшната битка, в която загинал предводителя на тузгарите Боян Локбър, оцелелите тузи и саклани се обединили в един народ и започнали да се наричат «именци» и още «българи». Не е трудно човек да открие умишлено изопачаване на известни етноними и събития, като тохари, аси и саки, както и на известния конфликт на юечжите (тохарите) и усуните (съобщени като ази, предводители на скаланите) в Седморечието. Начинът на излагане на събитията, езикът и стилът на изразяване, буквално преповтарят «Шан кази…» и «Джагфар тарихи» което показва, че авторът им е един и същ.

Според съвр. учени Ю. Шамилоглу, С. Цвиклински, В. Шнирелман, тюрколозите А. Рона-Таш и О. Прицак, литературоведите Н. Юзеев и М. Ахметзянов, археолога А. Халиков, ориенталиста М. Усманов и етнолога Д. Исхаков и историка И. Измайлов, «Джагфар-тарихи» е фалшификат написан от не много грамотен рускоезичен автор в края на XX в., в който се откриват въпиющи противоречия с историческите факти а дори и липса на здрав смисъл».

Трябва да призная, че ако Фархат Нурутдинов беше впрегнал своя талант във фантастическият жанр, неговите романи щяха да са от ранга на «Хари Потър».

Подобен фалшификат е и летописа «Карча» публикуван от Алан Глаш. Въпросната хроника била притежание на балкарската фамилия Хасанови. Едната част на хрониката е била написана с гръцки букви «Летопис на Ботай син на Казакги», а другата – с арабско писмо и се наричала «Летопис на Барлъ, син на Ботай». Първата хроника, написана с гръцко писмо, изчезнала по загадъчен начин, след смъртта на Мохамед Хасанов, който я предоставил на специалисти в Ленинград да я изследват. За хрониката на Барлъ се знаело, че и тя първоначално е била написана с гръцки букви на «хазарски» език, но в ХV в. е била преведена на карачаевобалкарски с арабско писмо от Бантау Толгун Чаушегир. През ХХ в. историкът Назър Хасанов превел първите десет глави на съвр. карачаевобалкарски и кирилица. След смъртта на Н. Хасанов в 1994 г. първите три глави от въпр. превод са издадени в Черкеск от Алан Глаш. Летописа на Барлъ започва с древната история на народите в Кавказ и след това описва събития станали в ХІV в., по време на нашествието на Тамерлан.

За нас е интересна първата глава отнасяща се до древната история на народите в Хазария. «Авторът» Барлъ посочва, че «баща му Ботай го научил на гръцко, хазарско и арабско писмо». И от него научил за древен хазарски летопис, който описвал племената в «страната на тюрките» и Хазария. Те се делели на две големи групи «Западни тюрки» и «Източни тюрки». Българите са включени при западните тюрки, като сибилтински айък булгари и дунавски конджук булгари, както и северни волжки булагри. Също са изброени и други причудливи племена: западни и източни диебилери, уралски сибили, задонски сибили, северни волжки сибили, нарти-сибили, менгурски субан-сибили, алпсили, юнгур-сибили, сибили-менгури, сибили-ебазхи, придонски кумани, днепровски кумани, кумани-сибиланти. След това съобщава че «Сибилската земя» се състои от пет княжества: Хазар-ок (основано в Акаджурд), Сабар-ок (основано в Караджурд), Булгар (основано в Айък), Койман (основано на реките Дон и Кубан) и Алан (основано на р. Дон).

Отново типичното за фалшификат имитиране на древност с използването на измислени и деформирани етоними. Например названието сибили, е деформиран запис на «сабири / савири», или е заимствано от силби / чилби, едно от племената на Кавказка Албания, зад нартите се крият аланите, менгурите са мингрели или мегрели, алпсилите са едно от абхазо-адигските племена – апсили, ебазхи – абхазци, субани било свани (по самото обяснение на Глаш в края на книгата), Койман е Кумания, Айък, където е княжеството Булгар, според Глаш означавало «Лунна» от карачаево балкарски (общотюрк. aj – луна) и отговаряло на «Велика България», Акаджурд и Караджурд озн. съотв. Бяла родина (страна) и Черна родина, като Бялата обхващала степната област на Предказказието, а Черната – предпланинията на Кавказ, и.т.н.

Вероятният автор на този «плиткоумен бисер» е въпр. «историк» Н. Хасанов, или самия Алан Глаш. В Балкария официалната историческа наука отдавна е в услуга на пантюркистката идеология и балкарските историци като Мизиев например, се надпреварват «да доказват» как скити, алани и сармати са древни тюрки, и те самите са преки потомци на българите, аланите и хазарите, които също са тюрки, а самите тюрки са потомци на древните шумери!

Но подобно поведение също има своето логично обяснение. През 1959 г. на научна сесия посветена на «Проблема за произхода на балкаро-карачаевския народ» в духа на класово-партийния подход се налагат следните решения: 1. Хипотезите за монголски, кримски, татарски, турски произход на балкари (балкарци) и карачаи (карачаевци) нямат историческа почва и трябва да бъдат отхвърлени. 2. Балкарите и карачаите възникват в резултат на смесването на севернокавказки с ираноезични и тюркоезични племена, като най-голям дял в това очевидно са имали «черните българи» и едно от западните кумански племена.

По този начин балкарците и карачаевците са изкуствено привързани към българите и са обявени за древен народ в Кавказ. (Нейкова, 2015: 53-54)

Тази формулировка получи ново развитите, в условията след «перестройката» когато с развитието на ограничената държавност на балкарците в рамките на РФ, ръстът на тяхното «национално осъзнаване» многократно нарасна и премина в открит пантюркизъм. Естествено прабългарите като древен «тюркски» народ в Кавказ, поеха функцията на ракета-носител!

В тюркоезичния свят се радват на особен успех всякакви идеи за преразглеждане и пренаписване историята на «тюркския свят». Тъй като в основата си, водещите историци от XIX и XX в. са предимно европейци, от Западна Европа и Русия, то техните фундаментални трудове се представят като «преднамерени», написани от «колонизаторите», принизяващи реалните измерения на «древната тюркска цивилизация».

Корените на това явление се откриват в пантюркистката идеология на Кемалистка Турция. Още в 20-те години на ХХ в. турските историци издигат ненаучната идеологизирана хипотеза, че тюрките са част от древна уралоалтайска цивилизация, присъствала в Средиземноморието още от дълбока древност. Хетите се обявяват за древни тюрки, наречени произволно «ети-тюрклери». Шумерите също стават обект на тюркските домогвания, базирани единствено върху повърхностните сравнения на шумерския език с тюркските, от германския учен Ф. Хомел. А в случая става дума за древни бореални корени и понятия.

Тези теории са изложени и приети като основа на турската история на І-вия конгрес на турските историци от Рашид Галиба, Афет Инан и Ш. Кансу. (Эретиев, 1971: 22-23) Днес те се популяризират чрез интернет, в цялото тюркско постсъветско пространство и имат огромно количество последователи, един от тях както видяхме е Фархат Нурутдинов.

В 70-те години на ХХ в. Мурад Аджи, чрез своите псевдонаучни книги «Полынь половецкого поля», «Европа, тюрки, Великая Степь», «Кыпчаки», рисува размерите на «тюркската вселена» и намира горещи поддръжници и последователи сред тогавашната съветска тюркоезична интелигенция. Той твърди, че «в края на V в., Австразия (Франската д-ва от епохата на Меровингите) е тюркски каганат в Западна Европа, изпреварил по възникване Аварския. Но освен на континента тюрките завладяват и Англия. Както казва М. Аджи «Границите на Великата Степ добре личат в Англия. Англосакското заселване от V – VI в. е представено като заселване на кипчаки, създали Английски улус. Понятието «сакси, саксонци», се приравнява директно към саки, а саките естествено са тюрки. Самото име Англия произлиза от кипчакското инг – плячка, така че Ингленд означава «придобита земя». На острова тюрките построили град Кент, което по тюркски озаначава «каменна крепост», станал столица на улуса. На другия бряг основали град Кала / Кале, от тюркското кале – крепост, за да пазят пролива. Ето и цитат от самия Мурад Аджи: «А между тем гунны дали новое имя большому острову на севере Европы – Англия (вернее – Ингланд), он прежде назывался Альбион. Случилось это после англосаксонских походов. Тогда же гунны заложили города – Кент, Йорк и другие, ими англичане особо гордятся. «Лондон» на древнетюркском языке означал «место у реки, где водится много змей» (бел. а.: змия, в турски yılan, азърбайджански ilan, тюркменски jılān, узбекски ilon, татарски, казахски, киргизки, башкирски, кумикски jılan, балкарски žılan).

К слову, древнеанглийский язык почти не отличим от «гуннского». Предки англичан, большинства жителей южной части острова, и есть гунны… Правда, Британская энциклопедия об этом не сообщает. Пока не сообщает! Тюркские страницы в родословной этой страны Церковь всегда отвергала с порога, их и поныне не замечают, но они существуют. Археологические находки, курганы, письменные памятники, выполненные тюркскими рунами, – тому лучшее подтверждение, они сильнее слов и молчания». (Аджи, 2012: часть 1)

Относно здравия разум на автора на този шизофреничен текст, по-точно, за липсата изобщо на разум, коментарът е напълно излишен! Мурад Аджи е достоен учител на Фархат Нурутдинов.

На посещение в гр. Горно-Алтайск, на 17.09.2001 г., сред свои почитатели, пантюркисткия пророк М. Аджи заявява, че западноевропейският фрак е изобретен от древните тюрки, чийто първообраз са кафтаните от Алтай (Пазирик). Името на Германия, в романоезичните езици Алемания, откъдето е заимствано в турски, Алемания, Алмания било тюркско по произход, защото Атила, така наричал своите най-далечни владения, от центъра на държавата му, която Аджи помества в Алтай. Алман на тюркски означава далечен. Друго негово «откритие» е, че евреинът Йешуа, посетил Тенгри-тау и връх Тенгри, където получил просветление от Тенгри и едва след това станал негов пророк, известен като Исус Христос. А 25 декември е рожденния ден на Тенгри и европейците християни са заимствали тази дата от тюрките. Със своите произведения, М. Аджи иска да разкрие кипчакско потекло на българите, сърбите, хърватите, чехите, унгарците, австрийците, баварците, саксонците, жителите на Северна Италия, Германия, Испания, Швейцария, Франция, Англия, Северна Европа… Америка и Австралия! Така М. Аджи,  превраща историята на Европа в раздел от кипчакознанието.

Един друг водещ фолк-историк, Олджас Сулейменов в книгата си «Аз и Я» доказва родството на тюркските езици с първоизточника им – шумерския. Например асирийското название на скитите «ашкузи» той тълкува като ич-огузи – «вътрешни огузи или родове». Друг «изследовател», казахския журналист А. Айзахметов в книгите си «Рождение тюркского мира» и «Колыбель царей человечества», «доказва», че езиците на древните цивилизации на Крит, Микена и Троя са прототюркски и с цяло хилядолетие са по-стари от Древния Египет.

Ш. Куанганов «доказва», че топонимиката на Пиринейския п-в е изцяло тюркска, Кордова произлиза от Кур-тюбе, Тартос от Татуш. Ханибал е тюрк и кантагенците също са древни тюрки.

Асълбек Бисенбаев, изследовател на явлението «фолк-история» вижда предпоставките му за възникване и в серията от книги на Л. Гумильов, които популяризират евразийската тематика, интереса към Изтока, древната история на хуните и тюрките, разширява методите на изследванията с интердисциплинарен подход, както стилът и начинът на излагане на фактите е достъпен за обикновения читател. Разбира се, въпреки доста неточни и доста свободни интерпретации, Лев Гумильов си остава академичен учен, но така или иначе, неволно подготвя почвата за появата на много негови посредствени и жалки имитатори.

Също голяма вина за появата на «фолк-историята» в тюркския свят имат и академични автори и прикрити пантюркисти като Ал. Халиков, И. Мизиев и др., които открито отричат фундаментални предстви. За Халиков, карасукската и андроновската култура са дело на прототюрките, а за Мизиев аланите са тюрки, древната кобанска култура в Кавказ, също е прототюркска. При това такива концепции могат да се прочетат не в псевдонаучно-популярни книжки, а в академични издания. (Бисенбаев, 2003: гл. 9)

Например Алфред Халиков, публикува книгата си «500 руски фамилии от българо-татарски произход», преведена и на бълг. ез., 2015 г. (изд. Тангра-Танакра), която не е нищо друго, освен до голяма степен, изплагиатстване и доработване на по-стария труд на Николай А. Баскаков. «Русские фамилии тюркского происхождения». Москва, 1979. Баскаков определя като тюркски по произход 300 фамилии, разбира се за Халиков, ги извежда до 500 и всички представители на Златната орда и Казанското ханство, които впоследствие са се влели в дворянския елит на Руската империя са «волжки българи»!

Така например в публикувания академичен сборник «Древнетюркский Мир: История и традиции», Казан, 2002 г. издаден от Института по история, към АН на Татарстан, Салям Алишев пише, че «държавността при тюрките започва още от Шумерската държава», след това утвърждава, че «кимерийците попаднали под властта на тюркските племена утригури и кутригури, преселили се край Азовско море още в IX VIII в. пр. н.е.», след това посочва че Канцзю (Кангюй) във II хил. пр. н.е. вече е тюркска държава, позовавайки се на факта, че «късните кенгереси са били тюркоезични», естествено скитите, сарматите, усуните (асианите) и аланите, също са посочени като тюрки и т.н., могат да се посочат още много примери, интернет-пространтвото гъмжи от подобни публикации. Например посочва се че аланите-аси са тюрки, защото в руски летопис се казвало че езикът на асите е от печенежкия род. Изобщо не се взема предвид че когато е писано това сведение, асите (носителите на салтово-маяцката култура) се подложени на асимилация от заселващите се в земите им, кумани-половци. Т.е. фактът се изважда от контекста и се цитира целенасочено, изопачаващо първоначлното му значение. Виждаме как със съвсем превратно и целенасочено изкривено тълкуване на фактите тюркоезичната псевдоакадемична наука «заграбва» индоевропейското минало на Евразия. И този подход се наблюдава почти у всички тюркоезични историци от новите постсъветски тюркски републики, той се превръща в основен метод на работа.

По повод това безумно съчинителство на историците от тюркоезичните републики на бившия СССР, Ю. С. Худяков, един от водещите специалисти по историята и археологията на Сибир и Централна Азия в древността казва: «Древните тюрки имат важна роля в политическата, военната и етнокултурна история на скотовъдните народи в степния пояс на Евразия и земеделското население в съпределните региони, в епохата на ранното средновековие. Това обосновава постоянното внимание към историята, културата и езика на тюркските народи както в световната, така и отечествената (рускоезичната) наука. В последните години, във връзка с ръста на националното самосъзнание сред тюркските народи се наблюдава съзнателен стремеж на някои учени, литератори, публицисти, неоправдано да разширяват пространството и времето на съществуване на древнотюркския етнос и неговата култура, да преразглеждат цивилизационната принадлежност на другите средновековни скотовъдни общества». (Худяков, 2002) В търсенето на националистическия мит, цяла кохорта от придворни историци, обслужващи съвременните «емири» (бившите генсекове и техните синове, които получават властта по наследство) на постсъветските средноазиатски тюркски държави, с полета на невероятното си въображение, се опитват да «доказват» колко древна и «висококултурна» е древнотюркската цивилизация.

Каква е причината за сътворяването на тези фалшификати? Тя се крие в сложните социално-политически процеси, които протичат в наше време. Това са процеси на разпад и национално обособяване. Възникват нови държави, които имат силна нужда от «славно минало», за да изградят своя националистичен мит. За Фархат Нурутдинов и неговото движение, реанимиращо безпочвените идеи на ваисовци, това е търсенето на нова идентичност.

Юлай Шамилоглу (тюрколог от Уисконсин, Канада) изследвал «Джагфар тарихи» казва, че ролята на този фалшификат е «да изобрети булгарското самосъзнание».

Създател на ваисовското движение е членът на суфийското накшбандийско13 братство, Бахаутдин Хамзин Ваисов. Роден е в 1804 г. в село Молвино (Мулла иле) Свияжки окръг на Казанска губерния. Началното си образование получава в родното си село, а след това учи в духовно ислямско училище – медресе в Казан. После пътува на Изток, в Туркестан и Бухара, като се занимава с търговия, и постепенно забогатява, натрупвайки състояние от 60 000 рубли, които влага в организирането на своето религиозно движение, или както се изразил «всичко съм употребил за борбата с ренегатите на корана».

По време на пътуванията си на Изток, Ваисов често си купува редки арабски религиозни книги и ръкописи, изучава ги, и събира голяма библиотека. При едно от пътуванията си се запознава с накшбандийския проповедник Мухамед Сеид Джафар (бел. а.: видно е откъде Нурутдинов е заимствал името на легендарния Сеид Джагфар), живеещ в село Кулатка в Хвалинския окръг на Саратовска губерния, който го подтиква към изучаването и разбирането на суфизма. От този момент започва тяхната духовна близост, и запознаването на Б. Ваисов с последователите на ордена Накшбандия, които са привърженици на «чистия ислям» и салафитското учение14. В желанието си да се усъвършенства в разбирането на исляма, Ваисов се обучава при дервишите от 1841 по 1861 г.

След смъртта на своя духовен наставник Джафар в 1862 г., Ваисов се завръща в Казан и с разрешението на император Александър ІІ, основава община и духовно ислямско училище «Мектебе Гирфан» (Школа на знанията), заедно с молитвен дом, който нарича «Булгарска духовна академия» и мюсюлманска библиотека, където проповядва идеите си. По-късно молитвеният дом се превръща в «молитвен дом на войните на спасителния божи отряд» и в щаб-квартира на движението. Две години по-късно (1864) през 1864 г. Ваисов построява теке (място за поклонение, мюсюлмански параклис) на гроба на Джафар.

Неговите последователи се увеличават и към 1870 г., и движението му влиза в полезрението на властите. Първоначално то се определя за «секта възникнала като протест срещу състоянието на официалния ислям в Русия». В министерството на вътрешните работи на империята получават донесения, че: «главата на сектата Сеид Ваисов проповядва на последователите си да не се подчиняват на властите, и да не изпълняват никакви задължения към официалните институции, да не плащат данъци, да не вярват на официалните ислямски духовници, да не посещават официалните джамии».

През 60-те и 70-те год. на ХІХ в. Русия започва да се индустриализира и все по-забележимо да се европеизира, което естествено засяга и татарското население. Това предизвиква съпротивата на Ваисов, който определя тези процеси като предателство към исляма, и смята, че мюсюлманите трябва да «изчистят исляма» от всякакви чужди и грешни напластявания, породени от контактите с неислямския свят и трябва да се върнат към «ранния ислям» (от времето на Мохамед).

Ваисов издига в култ Волжка България като «идеалната ислямска държава» и смята, че Волжка България е била управлявана от потомци Пророка Мохамед. Обявява се за «сардар» (пълководц), а своите последователи – за «Фирка-и-наджийя» (от Фиркаи Наджия, в араб. «Ал Фирка Ан Наджия» – общината създадена от Пророка Мохамед, в букв. пр.: група на спасението и избавлението).

Съчинява измислената история, че произлиза от рода на потомък на Мохамед, който дошъл да разпространява исляма във Волжка България, и дъщерята на волжкобългарския владетел Айдар, и всеки един от последователите му е трябвало да потвърди, че вярва в това. Според една легенда разказана във фалшификата «Таварих-и-Булгария», дъщерята на Айдар била много болна на смъртно легло. Тогава в Булгар дошли ислямски проповедници, директно изпратени от самия Мохамед. Със силата на молитвата един от проповедниците, Зубейр ибн Джада, потомък на Пророка, успял да я излекува. Видял чудото, Айдар и целият му народ приели исляма, а оздравялата дъщеря се омъжила за своя спасител. Така Ваисов си измисля генеалагия, по женска линия от Айдар, по мъжка – от самия Пророк Мохамед.

Според един от последователите му Ибрахим бин Зайнула Ал Булгари: «Багаутдин Ваисов е имал документи, които доказвали, че неговият баща е потомък на пророка Мохамед, а майка му произлизала от рода на булгарските царе. Но в 1881 г. молитвеният дом на Ваисов е претърсен от полицията и всички документи били прибрани органите на властта».

Ваисов смята, че татарите и хановете на Златната орда не са истински мюсюлмани, а такива могат да бъдат само «волжките българи» за каквито се определят той и сподвижниците му. Движението си поставя за цел, да освободи земите на бившата Волжка България от «неверниците» и да създаде държава на «чистия ислям». Политическата им цел е създаване на ислямска «булгарска» държава. Те смятат, че е недопустимо за истинския мюсюлманин «да пие алкохол, да развратничи (каквото и да разбират под това) и да пуши тютюн» и така се разграничават от останалите татари, които са усвоили различни елементи на светския живот от дългото си съжителство с русите. Интересно е, че същата идея я повдига и авторът на «Таварих-и-Булгария» в разказа си как Тамерлан убил турския султан Мехди (Мохамед Завоевателя, но реално убитият султан е Баязид), тъй като «турския султан и улемите му (висшите духовници) се отвърнали от истинския ислям, пиели кафе, пушели тютюн и се отдавали на мъжеложество (хомосексуализъм)». Пределно ясно е че «Таварих-и-Булгария» е била настолна книга за Ваисов.

Ваисовците започват да създават и военно формирование, което наричат «Отряд на Спасението» или «полк на Аллах».

През 60-70-те год. на ХІХ в., в Татарстан избухват няколко селски бунта, в които ваисовци активно се включват и се опитват да им дадат религиозна ислямска насока. Като цяло социалната основа на неговото движение са хората от народа, селяни, занаятчии, дребни собственици.

Тези бунтове са известни в историята като, Горската война (1861-62 г.), Крященската война (1865-66 г.) и Аулната война (1878-79 г.). В потушаването на въстанията вземат участие не само руската войска и жандармерия, но и местните татарски духовни лидери, които виждат във ваисовците съперници и противници. В телеграма от 06.12.1878 г. началника на Казанското губернско жандармско управление докладва: «Мюсюлманското духовенство се държа предано и благоразумно, самите мулли ни посочваха, кои са подстрекателите на безпорядъка…».

През април 1882 г. Ваисов посещава свои родственици в село Татарская Беденга в Симбирска губерния и там проповядва своите идеи, въпреки че е предупреден от властите да «не предизвиква смутове».

На 22.07.1882 г., е арестуван и подложен на освидетелстване от психиатри, които обаче потвърждават, че е психически здрав, но е «раздразнителен, безпокоен и конфликтен». От 1883 г. започва да бъде следен тайно от властите. Обвинен е че е подлагал «на изтезания татарски момчета».

Ваисовското движение започва да тревожи властите, не толкова с мюсюлманските си крайности, колкото с отказа да се плащат данъци. В 1884 г., под предлог за опис на имуществото заради неплатените данъци, полицията прави опит да направи обиск в «Молитвения дом» на Ваисов, но съпругата му Биби Фаизы Абдул-Латипова и сподвижниците му отговарят с въоръжена съпротива. Тогава полицейски части и доброволци татари, противници на ваисовците, превземат с щурм «Молитвения дом», в резултат на това движението е разгромено, заловените ваисовци са изпратени на заточение в Сибир. Самият Ваисов, който не е бил там, е арестуван, и през декември същата година е обявен за психически болен. Вкаран е в Казанската психиатрична клиника, където живее 9 години до смъртта си в 1893 г.

Особено развитие сред татарите ваисовското движение не постига. Неговите идеи са насочени към връщането на обществото в едно средновековно състояние, и категорично не приема новите явления като икономическите иновации и частичната европеизация на ежедневния живот на татарина (доколкото е възможна такава европеизация в тогавашна Русия). За Ваисов интелигенцията, търговците, индустриалците, изобщо по-заможната класа са отстъпници от вярата.

«Волжкобългарската страна» на неговото учение е само външна обвивка на ислямският му екстремизъм, и опит за отдиференциране от общата татарска среда. Като проявление, ваисовците са идентични с йезуитите, които също се стремят да задържат силата на католицизма от времената на инквизицията, и да се съпротивляват на светското развитие на западноевропейската цивилизация.

Като цяло «етническо булгарско брожение» сред татарите не настъпва, и живота им продължава в традиционното си русло да 1917 г.

(Гайнанутдин) Гайнан Ваисов е син на Бахаутдин Ваисов. През 1884 г. е изпратен в Сибир, а в 1895 г. е преместен на о-в Сахалин. В 1903 г. е освободен и се връща в Казан, но на следващата година влиза в конфликт с власите и е осъден на 1 година затвор, която изтърпява в затвора в Ашхабад. Възстановява «молитвения дом» и движението. Интересно е, че Гайнан Ваисов е поддържал приятелски отношения с писателя Лев Толстой, който съвсем наивно, вижда в движението стремеж към социална справедливост.

Ваисов използва руската революция през 1905 г. и се опитва да проповядва безуспешно «освобождаване от християните», сред казанските татари.

През 1908 г. Г. Ваисов отива в Петербург с искане пред властите да им бъде отстъпена територия около древния Булгар, където неговите последователи да се установят и да живеят отделно, в своя община по своите правила (примерно като мормоните в САЩ). Разбира се това му е отказано, но движението отново влиза в полезрението на властта. В 1909 г. министерството на вътр. работи, изпраща заповед № 4251/ от 29 април, до губернаторите в Поволжието, подробно да се информират къде и в кои селища има ваисовци и колко са те на брой, за да бъде следена сектата отблизо. И така, от събраните сведения става ясно, броят на ваисовците към 1909 г.: в Казанска губерния – 120 (от тях 75 – в Свияжки окръг, 40 – в самия Казан), Симбирска губерния – 18 двора (само в село Татарска Беденга Сюндюковска околия), Томска губерния – 296. В Татарска Беденга живее и самия Гайнан Ваисов. В другите региони, по сведения на МВР, ваисовци не са откирити. Или общо 416 човека + 18 къщи в Татарска Беденга. А това ясно говори за липсата на популярност на тези ислямски радикални фанатици в тогавашното татарско общество.  (Сенюткина, 2007)

През 1910 г. Ваисов и сподвижниците му са изправени пред съда, по множество обвинения от страна на татарските им сънародници, противници на сектата. Въпреки застъпничеството на Лев Толстой, те са осъдени на заточение в Сибир.

По време на февруарската революция, Ваисов е отново във водовъртежа на събитията, но не приема реформите на Керенски и се ориентира към болшевиките.

След Октомврийския метеж през 1917 г. и по време на последвалата Гражданска война в Русия, ваисовците се присъединяват към болшевиките.

На 11.01.1918 г., Ваисов издава обращение «Към всички мюсюлмани и мюсюлманки в Булгария», от името на «Централния Съвет на мюсюлманите-ваисовци» Гайнан-Гази «заповядва» на всички «булгарски сродници, без различие от класовата принадлежност, да се сплотят под свещеното общобулгарско знаме». Но изпада в идеен разнобой, защото това свещено знаме, се оказва болшевишкото знаме, тъй като «само болшевиките водени от др. Ленин и ваисовците водени от Г. Ваисов, единствени се борят в защита на угнетените народи — против техните угнетители».

Но в Казан избухва антиболшевишки метеж и за три дни градът е овладян от метежниците които обявяват Забулачната република. И в един от тези дни, на 28.02.1918 г. по време на антисъветска демонстрация на татарската буржуазно-националистическа партия «Милли Шура», Ваисов заявил, че е болшевик, при което е бил убит от демонстрантите. (Глухов, 1990)

През 20-те години ваисовците се посъвземат, след удара от 1918 г., и поставят въпроса за създаването на Съветска република Волжка Булгария. В януари 1919 г. на своя 2-ри конгрес, те приемат програма за построяване на социализма в «Народна република Волжка Булгария». На 3-я конгрес е създаден ръководния орган на република Волжка Булгария – Съвет на Волжките булгарски мюсюлмани и ваисовци на Изтока (работници и селяни). В 20-те год. в Чистополски кантон на Татарстан е основано село Нови Болгар, но не просъществувало много време, тъй като през 1923 г. движението е забранено, поради опасенията на съветските власти от създаването на «буржуазно-демократична Булгарска Република».

След епохата на мрачния сталински терор, ІІ-та св. война и последвалия брежневски «застой», идеите на ваисовското движение се възраждат в епохата на «перестройката», в края на XX в. от т.нар. необулгаристи. В 1981 г. в Казан е създаден кръжок от представители на татарската интелигенция (около 10 човека), които установяват връзка с Мидхат Ваисов, внук на Г. Ваисов, и основната им цел е изследване на материалите свързни с ваисовското движение. На 27.08.1988 г. членовете на кръжока основават клуб «Булгар ал-Джадид» (Нови Булгар). На първото организационно заседание в Казан, за председател е избран Фархат Нурутдинов. Той представя «своето откритие» «Джагфар Тарихи» («Историята на Джагфар»), а научният секретар на клуба, историк, палеограф и текстолог, Р. М. Кадиров, се заема с издаването на книгата.

Основните цели и на съвремените булгаристи е възраждането на исляма, като основа на «булгарската» култура, връщане на арабицата, свободен достъп и изучаване на Корана. (Павлов, 2003: 96, 113-115)

Голяма вина за реанимирането на ваисовските идеи има и «башата на народите» Й. В. Сталин. През 1940 г. в напрегнатата военна международна обстановка, Сталин възнамерява да пресели казанските татари в Сибир. Той ги смята за потенциално опасни. По аналогичен начин депортира карачаевобалкарците в Казахстан. Но след като това мероприятие се оказва трудно осъществимо, той решава да промени съзнанието на татарите. Забранява се изучаването на Златната орда и нейното значение за произхода на татарите и се стимулира издигането на волжкобългарския фактор, като основен в тяхната етногенеза. По този начин той смята да разчлени многолюдния татарски етнос. Обособяват се кримски татари, сибирски татари, астрахански татари, ногайци, башкири, мишари, покръстени татари (крящени), които нямат пряко отношение към волжките българи.

Другата цел е да се омаловажи ролята на Златната орда, представяна съвсем тенденциозно и целенасочено в съветската литература като дива, примитивна, номадска, антицивилизационна, подтисническа и съответно да се издигне ролята на Московското княжество и Русия, като цивилизатори, освободители15, носители на прогреса в Евразия. (Хаким, 1999)

Един малко известен факт в България е, че на 09.08.1944 г. с постановление на ЦК на ВКП(б)16 се приема, че казанските татари са преки потомци на волжките българи. На 25-26.04.1946 г., на Научна сесия по произхода на казанските татари, тази «теория» е официално обявена и става основна концепция за етногенезата на татарския народ. Днес тази постановка е наследена и доразвита в писанията на съвременните татарски «булгаристи». (Измайлов, ТТМ)

Както се вижда, манипулациите на Сталин и сред казанските татари и сред карачаево-балкарците, са създали благодатна почва за възникването на фантастично идеологизирано «историческо минало» и търсене на нова идентичност!

Най-значимата акция на клуба е митинг на централния стадион в Казан, проведен на 23.10.1988 г. в който участват около 300 човека. На митинга се приема обръщение към ръководството на ТАССР17 за преименуване на татарите в булгари. Повдига се обществен дебат по въпроса в средствата за масова информация, но резултатът е негативен, около 90% от взелите отношение чрез ежедневника «Социалистик Татарстан» – около 370 писма на граждани, са против такова решение. По време на преброяването през 1989 г. в Татарската АССР, едва 118 души са определили националността си като «булгарска».

Съвр. неоваисовци, за разлика от своите предшественици, приемат по-светски образ и отделят основно внимание на историята и културното наследство на Волжка България. Разбира се история в техния силно изкривен «фолк-хистъри» прочит, нямащ нищо общо с историческата наука. И окончателният вариант на този прочит е разработен от Фархат Нурутдинов. Неговото съдържание е следното: «Основни положения:

1) пълна езикова приемственост между домонголското и по-късното население на Волго-Камския край;

2) голяма древност на етническата култура и езика, на днешната ни етническа територия. Утвърждаване на пълната приемственост между Волжка България и Казанското ханство;

3) Волжка България да се определи като «могъща свърхдържава», с граници простирали се от Северния Ледовит океан до Каспийско (Булгарско) море и от устието на Ока до Об или даже до устието на Енисей; А съкращаването на тази територия да се обяснява като разчленение. Под натиска на Ордата и Русия в края на XIII в., се стига до този разпад на единната (волжко)българска народност. В същото време, Казанското ханство, се явява само една от 8-те губернии (илове) на несравнимо по-голямата българска държава, която във втората половина на XV в. – първата половина на XVI в., включва територията на съвр. Башкирия и много области в Поволжието и Приуралието;

4) да се преувеличава степента на етническа консолидация още в дълбоката древност и да се омаловажава ролята на племенната раздробеност: да се утвърждава, че на границата между IX – X в. българите са се смесели във Волго-Камието с местните кипчаки и угри и са образували единна народност;

5) да се определят като предци на българите – шумерите и масагетите;

6) да се подчертава превъзходството на отделните елементи на културата и политическата организация (писменост, държавност и пр.) в сравнение с чуждоетническите съседи: представители на (волжко)българския царски род, да се разглеждат като създатели на най-старите държави в Източна Европа, при това не само на самата Волжка България, а и Киевска Русия и Унгарското кралство;

7) да се причисляват към нашия етнос и други родствени и не дотолкова родствени етнически групи, с цел да увеличаваме неговия размер. Да се твърди, че кримските, астраханските и сибирските тюрки са близки до българите, и тази близост се е засилила по време на Казанското ханства. А башкирите да се смятат изцяло за българи обитаващи Башкортостан.

8) Да се твърди че именно българите (булгарите) заедно с Русия, са унищожили Хазарския каганат, и да се подчертва, че булгарите са победили русите в 1183 и са разгромили монголите в 1223 г.

За разлика от Русия, Волжка България е съхранила своята независимост от 1236 до 1278 г. когато влиза в съюз с монголите;

9) Да се твърди, че сществува план на Русия да унищожи булгарския народ, които осъществява от XVI в. насам».

Четейки тези основни положения, вече напълно може да си обясним причината за сътворяването на «Джагфар тарихи» и последвалите му продължения. Само може да си представим, какво би станало, ако зад Нурутдинов стояха не шепа хора-фантазьори, патриотари лишени от здрав разсъдък, а една организирана и могъща нация и държава, като Германия през 30-те години на ХХ в.! И с какво тези постулати се отличават от «Майн кампф» ?

Заедно със всичко това, неоваисовците традиционно се противопоставят на татарите, като ги представят за свои смъртни врагове. Нурутдинов твърди, че татарите са кумани (половци), които в средата на XIII в. преминали на служба в Златната орда. Техният език е бил кипчакски, за разлика от волжкобългарския (булгарския) език, който бил огузки!

Той твърди, че татарите са донесли само нещастия на «булгарския» народ и думата татарин за истинските булгари е срамна.

Татарите са участвали в монголските походи срещу Волжка Булгария, разчленявали са нейната територия, после са служили и на руските князе, потискали са булгарите-мишари в Касимовското ханство, и накрая са помогнали на Иван Грозни да превземе Казан.

Нурутдинов изцяло подминава факта, че т.нар. «служилые татары», или татари на руска служба в. XV – XVI в., са основни представители на народа мещери (мишари), живеещи на намиращото се под васалството на Москва, Касимовско ханство. Мещера активно са помагали на руските завоеватели и за това са получавали щедри земеделски имения, като впоследствие са се вливали в руското дворянство. Самите мещери са местен езиково тюркизиран угорски народ. За Нурутдинов, именно потомците на тези «служилых татары», формират експлоататорската класа на местната администрация, интелигенция, мюсюлманско духовенство и мюсюлманска буржоазия, превърнала се в здрава опора на царизма.

Той заявява, че тези татари възникват като народ едва в периода между 1905 и 1917 г., узурпират «булгарската» култура и я преиначават в «татарска». В същото време, точно тези «служилые татары» извършили татаризация на тюркските народи в Русия и им натрапили етническото определение «татари». Именно те имат за цел, да обединят всички «руски» тюрки в единна татарска нация и впоследствие да създадат общотатарска (туранска) държава, която да управляват.

Един вид, тези «лоши татари» им отнемат първенството, тъй като булгарите трябва да са начело на това обединение.

Както за старите ваисовци, така и за неоваисовците, сред най-големите им врагове, са татарските интелектуалци (учени, писатели и т.н.). Враг е и съвр. татарски елит, формиран след разпада на СССР, определян от тях като «експлоататорски».

Неоваисовците искат смяна на самоназванието на татарския народ, като един вид историческа справедливост, която трябва да прекрати взаимното недоверие между татари и руси, започнало с времето на татаро-монголското нашествие в ХІІІ в.

Днес татарските учени и интелектуалци се отнасят изцяло негативно към неоваисовското движение, което не получава широко разпространение в татарското общество. Въпреки това, неоваисовците предизвикват известно съчувствие в отделни учени, дори и у бившия президент на републиката, М. Шаймиев. (БП, ККЦА)

Така че «Джагфар тарихи» и следващите фалшификати, сътворени от Нурутдинов, имат за цел идейно да обосноват основата на необулгаристкото, или по-точно неоваисовското движение. И. Л. Измайлов (к.и.н., член на АН РТ) казва по този повод: «….те са написани (Джагфар тарихи и др. произведения на Нурутдинов) от не много грамотен рускоезичен автор в края на ХХ в., и са изпълени с вопиющи противоречия с историческите факти и даже със здравия разум, но всичко това е напразно. За сектантите-булгаристи тази книга е дело на вярата, а не на разума. Те вярват в нея, не защото е истина, а защото трябва да вярват!» (Измайлов, НД) (бел. авт. като в «Библията» или «Корана», аналогично на всички религиозни фанатици и роби на идеологии, те се нуждаят от сляпа вяра, а не от аналитичен разум! Вярата и идеологията е удобно оправдание за много престъпления. Това явление, за голямо съжаление, продължава да бъде една от най-големите беди на човечеството, причина за войни и геноциди, спъващи прогреса и развитието с векове. Представете си само колко милиони хора са били избити в името на тази или онази вяра, или са загинали за тази или онази идеология!)

Определението на Карл Маркс, че религиите са опиум за народите е изключително вярно и непреходно, въпреки че много от новоюзлюпените ни либералстващи «интелектуалци» подскачат само като чуят това име! Абсолютно същото се отнася и за различните идеологии, стремящи се да се превърнат в религии. В миналото това са крайните националистически и раситки идеологии, като най-ярка и най-пагубна от тях е «германското арийство» на Хитлер. Характерно за този тип идеологии, както и за деспотичните монотеични религии като християнството и исляма е, че внушават съвсем целенасочено и цинично, като висша добродетел «саможертвата в името на вярата / или идеологията и идеала». След краха на комунизма, конкретен пример за нашето време е американската «западна либерална демокрация» чийто упадъчни и вредни «евроатлантически псевдоценности» днес тровят и унищожават България, активно налагани от жалкия и неадекватен управленчески български «(псевдо)елит», с много бързи темпове!

Другата причина за търсенето на новата идентичност е, както казва Ю. Шамилоглу: «В съветското време, казанските татари, са обвинявани за своята връзка с монголите и т.нар. «татарско иго» на Златната орда. В интерпретациите на руската национална история, а впоследствие и на съветската, казанските татари се оказаха виновни за всички беди които е преживяла Русия, векове назад».

Ето защо това отрицателно отношение към татарската нация, поражда у някои хора въпроса за търсенето на нова идентичност и напълно естествено е, че щом не искат да са татари, то трябва да се върнат по-назад в миналото и да станат «булгари». (Шамильоглу, 2007: 44–48)

Нещо подобно се наблюдава и с формирането на изкуственото «македонско» национално съзнание сред българското население на бившата югославска република Македония. Там българската нация се представя за дива, примитивна, азиатска, тюркска и татарска, а «македонците» – за чисти славяни, страдали много в миналото от «лошите българи». Но тук този процес е съзнателно осъществяван, катализиран и направляван до ден днешен, от непреходните сръбски шовинистични интереси, чиято основна цел е да затвърдят пълното отродяване на македонските българи, чрез създаване на идеологическа стена от непреодолима враждебност спрямо българите и България, като така подготвят включването им в Новата «Велика Сърбия» след време, когато политическата обстановка и руската помощ, отново го позволят. И трябва да признаем с дълбоко прискърбие, че сърбите (и техните скопски възпитаници-колаборационисти) напълно успешно осъществиха и продължават да осъществяват тази антибългарска стратегия!

Въпреки разликите, това е нагледен пример, как една изкуствено създадена «криза в националната идентичност» поражда необходимостта от търсене и придобиване на нова такава, независимо от факта че «новата идентичност» няма никакви исторически основания. Разум не е необходим, притежават го малцина, необходима е вяра – тъй присъща на тълпите! Днес подобни процеси (с катастрофални последици за България в обозримо бъдеще) протичат и след българското мюсюлманско (помашко) население в Западните Родопи!18

Това което касае нас българите е, че булгаристите изкривяват историческите факти до неузнаваемост, и акцентират върху изначалната тюркоезичност на древните българи като цяло, като преки потомци на Атиловите хуни и централноазиатските Сюнну. Това е основата на Фархатовите историко-фантастични произведения.

Преди 10 – 15 години, покрай популяризирането на тези фалшификати, силна «волжкобългарска мания» разтресе «патриотските» среди от българската общественост, които се поддават единствено на безумни патриотарски емоции, при пълно отсъствие на здравия разум. Техните идеи се популяризираха до скоро в България, най-вече от писатели, журналисти, или просто от безотговорни и нискоинтелигентни «фолк-хистъри» лаици-патриотари, графомани добрали се до компютър, интернет, или някое безкритично издателство, идеологизиращи историята, принизявайки я до една жалка патриотарска фанфаронска профанизация, хора на които се привиждат милиони българи по света, като тази цифра достигна фантастичната стойност от 40 000 000 българи?!! Както казва известната хумористична поговорка: «от Усури до Мисури – само кутригури и уногундури, всички чукундури».

Появяват се съобщения, че населението на Татарстан е провело референдум за промяна на името си – на Булгаристан. А всъщност става дума за референдума проведен в бившата Татарска АССР, за самоопределянето и като суверенна република, член на Руската федерация. Друг наш вестник (Народен будител, бр. 3, 1998 г.) твърди, че башкирите били българи. Забравя се факта, че башкирите никога не са влизали в състава на Волжка България. Една част от башкирите до монголското нашествие са били езиково сродни с унгарците, и окончателното им формиране като народ става едва в Златната орда.

Един български историк, Божидар Димитров, отскоро покойник, със склонност към медийни изяви, в типичния си приповдигнат и непремерен стил, пред в-к «Македония», бр. 13, 1998 г., заявява «Днес българската държавност има три изяви, България, Македония и Татарстан». Подобни заблуди имат и други български историци които продължават да подмятат недопустими и абсурдни неща, в различни интервюта, «за нашите сънародници, българите в Татарстан, волжките българи» и т.н. А всичко това говори колко босо и неподготвено е нашето общество за такива диверсии идващи отвън!

Рекламата на «булгаризма» получи сериозна подкрепа в множество телевизонни предавания, в популярни исторически и «патриотични» рубрики на  БТВ, ТВ «СКАТ», и др. Излъчваха се много интервюта и предавания на живо с участието на водещата личност в тази идеологическа диверсия, като самия Фархат Нурутдинов, сподвижника му Гусман Халилов, и тяхната представителка и пропагандаторка, живееща в България с много подходящото за целта име доц. Татяна Ярулина – ал Булгари. По професия филолог и преподавател по руски език в Лесотехническия университет, също чете лекции «Култура на Волжка България» като хоноруван преподавател във факултета по Източни езици и култури в СУ «Св. Кл. Охридски». Издала е няколко книги с фолк-хистъри булгаристка тематика. (Вълчанов, Ил.)

Оказва се също, че т.нар. булгаристи, во главе с вожда им Фархат Нурутдинов, през 1996 г., са пратили обръщение до българския президент Ж. Желев, в което се оплакват как са малтретирани и Русия не им позволява да се изявят като българи. Пълното безумие на тази трагикомична ситуация се вижда от следната публикация в на патриотарската фейсбук-страница «Онгъл»19: «В книгата си «В голямата политика» бившият президент Желю Желев свидетелства, че след решението на България да подкрепи исканията на волжките българи, от Москва идва остра нота заради намеса на София във вътрешните работи на Руската федерация. И по стар рефлекс България се снишава. Няколко години по-късно петиция за признаване на българска нация в Русия, подписана от 150 хиляди волжки българи, е препратена чрез посолството в Москва до правителството на Иван Костов и президента Петър Стоянов. Но в смутните времена по време и след втората руска операция срещу Чечения никой от българските управници не смее да застане зад каузата на потомците на прабългарите». Както се вижда 150-те «психиатрични случаи – неоваисовци» изведнъж стават 150 000, фалшивите новини създават едва ли не, ситуация на дипломатически скандал с Русия, без реално нищо подобно да се е случвало. Това обаче е добра храна за нашенските малоумни патриотари, за да се впуснат в поредната безумна русофобска истерия!

Някои български журналисти, в своя патриотичен устрем, обявяват известния балетист Рудолф Нуреев, башкир по произход, Ана Ахматова, известна поетеса и майка на историка Лев Н. Гумильов, оперния певец Шаляпин и пр. за «волжки българи». (Добрев-2, 1998: 68-74)

Както казва Георги Владимиров, липсата на ориентири и непознаването историята на «Другата България» на Волга, създаде «екологична ниша» на разни родни «фолк-хистъри енциклопедисти», и трайно присъстващи на телевизионния екран лица, да запълнят тази празнина с лесно смилаема но некачествена «информационна храна» за гладната за «исторически факти» (бих добавил – по-скоро за славно историческо минало), масова публика. (Владимиров, 2012)

Тук се намесват и съвр. политически пристрастия, като напр. използването на «волжкобългарската» тема за разпалване на русофобия20 в българското общество. Едва ли не се заговори са съвр. «волжки българи» които уж били насила принуждавани от руските власти да се наричат татари. Стига се до там, че на ноемврийската сесия в 2000 г. на Съвета на Европа (ПАСЕ), тогавашният български представител (Л. Т., ще спестя името му), изпада в смешно, жалко, глупаво и неловко положение. Той иска да прокара една безсмислена и глупава резолюция, насочена срещу Русия, за правата на волжките българи, които се подтискали от времената на Иван Грозни и насила били преименувани в татари. Руският представител Димитрий Рогозин, отговаря напълно в същия тон, че Русия ще подкрепи резолюцията защото също е загрижена за правата на етруските, галите, готите, древните траки, както и на всички изчезнали етноси от картата на Европа в античността и средновековието. (Измайлов, ПЭГ) Не е трудно да се види, че поведението на нашия не много умен политик, представител на проамериканската СДС, е продиктувано от писмото на Нурутдинов, за митичните 150 000 волжки българи.

По повод засиления интерес към темата «Волжка България», историкът Г. Владимиров, наш водещ специалист в областта казва, че историята и културата на Волжка България, продължава да бъде маргинална (странична) тема за родната ни медиавистика, но се е превърнала в поле на «активен номадизъм» за «фолк-хистъри» творците ни, хора различни по степен образование, подготовка и добросъвестност, но с широк размах на изява, от литературното до виртуалното пространство. Днес «историческото поле» е благодатна и виртуалната почва за създаването и разпространението на различни по произход, съдържание и идеологически цели, манипулативни фалшификати. И това е резултат от липсата на интерес и критичен анализ и коментар на такива «извори» от страна на академичната наука. (Владимиров, 2012)

Наскоро станахме свидетели и на още една «булгаристка» провокация. Посланикът на България в РФ Бойко Коцев, съобщил пред руските СМИ, че София планира да издигне в Татарстан (на територията на древния гр. Болгар) паметник на «хан Котраг», син на хан Курбат, основателя на българската държавност. Дипломатът пояснил, че става дума за един от петте сина на Кубрат, който се установил между Одеса и Киев. После той «дошъл на Волга и създал Волжка България». Коцев обявил, че «ние ще съберем там, български функционери, и общественици, за да обсъдим идеята за издигането на паметник на Котраг» – цитира нашия посланик, РИА Новости.21 И новината веднага е подхваната от булгаристките сайтове в интернет.

Както се вижда в безмозъчното интервю на Б. Коцев, няма нито едно смислено и исторически вярно изречение. Първо никога не е съществувала историческа личност Котраг, засвидетелствана от изворите, става дума за етноним предаден като лично име. Второ котрагите / кутригури, никога не са основали Волжка България, те са живели на запад от р. Дон и една част се преселила с Аспаруховите българи на Балканите, друга по-рано е увлечена от аварите в Панония, а трета която е останала между Днепър и Дон, по-късно е асимилирана от древните маджари и се превръща в маджарското племе куртгермат.

Другата голяма лъжа е, че «България на Кубрат била между Одеса и Киев». И това може да се определи единствено като грубо историческо невежество и отсъствие на елементарна обща историческа култура.

Волжка България е възникнала едва към края на VІІІ в., за което говорят най-ранните археологически находки от волжките българи, а за държава, може да се говори едва към края на ІХ в., когато тя е съобщена сред васалните владения на Хазарския каганат.

Волжка България е сравнително малка и слаба васална на хазарите държава. Основният и поминък е търговията. Всички археологически останки, като основи на сгради, градежи и др. на нейната територия са от времето на Златната орда. Волжките българи не са имали висока материална култура, не са познавали каменния градеж и са живели в дървени селища, от които нищо не е останало.

Поведението на българския посланик е безотговорно. И жалкото е, че около него са липсвали сътрудници компетентни в областта на историята. Проявите на такъв неуместен «патриотизъм» само подхранва тъмните политически претенции на казанските татари-булгаристи към пълно присвояване на древнобългарската история, която въобще не им принадлежи.

За пълната липса на съвр. «волжкобългарско съзнание» говори и следните интересни данни за самосъзнанието на населението в Казан, през 1914 г., които дават българските професори Йордан Иванов и Васил Златарски, посетили Руското Поволжие. В Нижний Новгород, единствено две циганчета, надявайки се на някоя монета от българските професори, заявили че са «болгары», но и в Казан откриват, че «болгары» се наричат пак циганите. От местни татарски татаролози в Казан те научават, че «след падането на Българското царство при Волга, тамошните българи се слели лека полека със завоевателите татари. Сливането на двете племена ставало поради сходните им диалекти и общата мохамеданска вяра. След време историческите спомени на българите се затъмнили и слели с народните легенди, циганите за да намалят лошата си репутация, започнали да се издават (представят) за потомци на Българското царство». По-нататък, Й. Иванов посочва, че и на Балканите, в българска Македония (и Родопите), циганите се наричат гюпци – египтени. По същия начин, във Франция ги нарича бохемци, защото там са се преселили от Чехия (Бохемия), а името роми идва от ромеи22 – римляни, византийци, тъй като от средновековна Гърция (Елада), циганите проникват в останалите части на Балканите. (Иванов, 1982: 236-236)

През 1914 г., все още в Руската империя, болшевиките не са никакъв фактор, който да внушава и насилственото преименуване на хипотетичните «волжки българи» в татари, както твърдят Нурутдинов и компания, а ваисовците са в немилост и на заточение в Сибир. Всъщност това събитие ще стане по време на Гражданската война, когато съветските болшевики ще се разправят с присламчилите се към тях ваисовци. Или както беше казано, единствено ваисовците се припознават за «волжки българи».

А всъщност в резултат на самоопределянето днес едва 150 – 200 души в цял Татарстан са сподвижниците на Нурутдинов, определили се като «булгари». Според Р. Хакимов, псевдонаучната дискусия между т. нар. «булгаристи» и техните опоненти «татаристи» е силно политически ангажирана и с нищо не допринася за изясняването на въпроса за произхода, както на волжките българи, така и на татарите. Нейната политизация е много стара болест, датираща още от времената на столипиновските23 реформи, чиято далечна цел е, всяването на разделение и отчуждаване вътре в татарската кипчакска общност, за да се оформят различни народи: мишари, кряшенные (покръстени татари), нагайбаки (Челябински татари, християни), сибирски, кримски, астрахански, казански татари, «булгари» (т.е. последователите на Нурутдинов), и отдалечавана от езиково сродните башкири, ногайци, балкарци, карачаевци, кумики, казахи. Паралелно с това лингвистите-тюрколози от съветската школа са раздробили татарският език «научно» на безсмислено много диалекти.

Интересна е констатацията на водещият чувашки езиковед Н. И. Егоров: «До началото на епохата на просвещението, никаква «булгарстка» идентичности не е съществувала, нито у татарите, нито у чувашите. Етнонимът, или по-скоро етнополитонимът «булгари», се появява в историята на народите от Поволжието към втората половина и края на XIX в. «Булгарската» идентичност, несъмнено, има книжно-литературен произход, за което говори и външния фонетически вид на етнополитонима «булгар». (Хакимов, 2013)

Другото което трябва да се подчертае е, че «неоваисовците» на Нурутдинов възприемат «Волжка България» като идеалната ислямска държава и се стремят към засилване влиянието на исляма, което е особено тревожно, тъй като до ислямския фундаментализъм има само една крачка24.

Всеки един подобен «извор-фалшификат» изчезва в забвение и «умира» когато умре и политико-идеологическата идея която го е създала. Докато «неоваисовските» идеи и настроения имат поддръжници в Татарстан, ще живее и «Псевдоисторията на Джагфар». А както се вижда, този живот няма да кратък, поради идеологизацията, националистическите пристрастия и пантюркистките настроения в съвр. татарско общество. Обективните неясноти относно етногенезата на татарския народ, водят до идейна поляризация между привържениците на различните становища. Днес в сравнение с края на 90-те год. на ХХ в., споровете между «булгаристи-неоваисовци» и «татаристи» са позатихнали, но противоречията си остават. (Петров, 2007: 27-31)

В заключение трябва да се подчертае, че е необходимо изграждането на един силно критичен подход, към подобни фалшиви «нови извори» за древното българско минало, носещи чужди политически внушения, които вероятно ще ни заливат и в бъдеще. Не трябва да се забравя, че тези чужди идеологически и политически внушения неминуемо водят до злоупотреба с името България и българи!

Също трябва ясно да се разбере, особено от безкритичния, некомпетентен и исторически слабо подготвен, български читател, търсещ наивни «патриотични» емоции и идеолгии, в историческото четиво, че няма никакви основания да се търсят съвременни «волжки българи» в Поволжието. Исторически възникнал такъв съвременен етнос там няма, но тази нездрава патриотарска примитивна емоция може лесно да се използва от други сили, за постигане на съвсем други, вредни за България цели.

Но днес трябва да се каже, че «волжкобългарската мания» беше изметена, до последната си частица във «фолк-хистъри» пространството, и напълно изместена от новата, но още по-патологична и опасна, шизофренична автохтонистко-тракедонистка психоза, появяваща се в период на напреднал разпад на българското общество и държавност!

Отделни фолк-хистъри блогъри като Валентин Иванов – Аtil/ http://atil.blog.bg/ и Кирил Милчев, известен с поне три профила – letopisec/http://letopisec.blog.bg/, arhivar/ http://arhivar.blog.bg/ и bls/ http://bls.blog.bg/, продължават «неравната борба» с новия враг, и упорито фантазират на булгаристки теми. (Вълчанов, Ил.)

Използвана литература:

Аджи, 2012: Аджи, Мурад. Полынь Половецкого поля. 3-тее издания, Москва. 2012.: http://www.adji.ru/book6_12.html

Ахметзянов, 1993: Ахметзянов М. И. Турусы на колесах, или о новых фальсификациях в истории татарского народа. журнал «Идель», № 5, 1993.:  http://tatarica.narod.ru/history/view/turus.htm

Бисенбаев, 2003: Бисенбаев, Асылбек. ДРУГАЯ ЦЕНТРАЛЬНАЯ АЗИЯ. Алмат, 2003. Уеб-сайт: «Центральноазиатский Исторический Сервер»: http://www.kyrgyz.ru/?page=172

БП, ККЦА: База персоналий «Кто есть кто в Центральной Азии», гл. Неоваисовцы.: https://centrasia.org/person2.php?st=1095178446

Владимиров, 2012: Владимиров, Георги. Явлението «Джагфар тарихи»: «за продуцирането на авторитети» по темата «Волжка България» в историографията и извън нея. Сборник «Историкии» том V. В. Търново. 2012.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/G_Vladimirov_Dzagfar_tarirhi.pdf

Вълчанов, Ил.: Вълчанов, Илиян. Фалшификатът «Джагфар Тарихи» е създаден през втората половина на ХХ век.: https://balgarion.blogspot.com/2016/12/blog-post.html?showComment=1554389147267#c5430814298751721782 и http://iliyanv.blog.bg/history/2016/12/06/falshifikatyt-djagfar-tarihi-e-syzdaden-prez-vtorata-polovin.1494963

Глухов, 1990: Глухов М. С. Новые срубы: краеведческие очерки. Казань, 1990.

ДТС, 1969: Древнетюркский словарь. Ленинград. 1969.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/Rechnici/DTS.pdf

Добрев-2, 1998: Добрев, Петър. История разпъната на кръст. Част 2. Манипулациите на 20 век. София. 1998

Иванов, 1982: Иванов, Йордан. Няколко статии за волжките българи, в Избрани произведения. Том 1. София. 1982.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/J_Ivanov_Volzki_balgari.pdf

Измайлов, НД: Измайлов, И. Л. Незаконнорожденные дети господ журналистов или о навязчивом шумеро-булгаризаторстве истории татар.: https://www.tataroved.ru/publication/npop/9/?&url=/publication/npop/9/&bso_rewrite_url=/publication/npop/9/

Измайлов, ПЭГ: Измайлов, И. Л. Начнут ли признавать права этрусков и галлов в Европе? (или международные симптомы одной местной болезни).: https://www.tataroved.ru/publication/npop/4/

Измайлов, ТТМ: Среденевековые татары: Ставление этноса и культуры. Уеб-сайт «Тюрко-татарский мир»: https://www.tataroved.ru/publication/metod/3/

Малявкин, 1989: Малявкин, Анатолий. Танские хроники о государствах Центральной Азии. Новосибирск. 1989.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/A_Maliavkin_Tanskiye_xroniki.pdf

Нейкова, 2015: Нейкова, Ружа. Етнокултурни паралели. По пътя на българите в Балкано-Кавказкото пространство и Поволжието. София. 2015.

Нурутдинов, 2001: Нурутдинов, Фархат. Булгары и Мировая цивилизация. Джагфар тарихы. Том I. София, 2001.

Павлов, 2003: Павлов, Николай. Българският въпрос във Волго-Уралието (1988-2003 г.). София. 2003.

Петров, 2007: Петров, Андрей. Приказано выжить ! Влияние необулгарской идеи на жизнестойкость поддельного свода Джагфара. Опубликовано в журнале «РОДИНА» 2007 № 8, също и в Сборника «ФАЛЬСИФИКАЦИИ ИСТОЧНИКОВ И НАЦИОНАЛЬНЫЕ ИСТОРИИ» 17 сентября 2007 года Москва, Материалы круглого стола. Москва. 2007.

Сенюткина, 2007: Сенюткина, Олга. Ваисов и ваисовцы. В назидание потомкам. Рамазановские чтения. № 2, 2007: http://www.idmedina.ru/books/history_culture/ramazan/2/vais.htm

Стеблин-Каменский, 1999: Стеблин-Каменский, Иван. Этимологический словарь ваханского языка. Санкт-Петербург, 1999.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/Rechnici/I_S_Kamenskiy_Etim_slov_vahan_ez.pdf

Усманов, 1972: Усманов М. А. Татарские исторические источники XVII—XVIII вв. — Казань, 1972.: http://suvar.org/books/usmanov_m._a._tatarskiye_istorichyeskiye_istochniki_17-18_vv.pdf

Фахрудинов, 1979: Фахрудинов, Р. Г. Об имени и титуле правителя Волжской Булгарии. Советская тюркология, кн. 2, 1979.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/R_Fahrutdinov_Iltivar.pdf

Феодотов-2, 1969: Федотов, Максим. Этимологический словарь чувашского языка, том II (С-Я), Чебоксары, 1996.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/Rechnici/M_Fedotov_ESChY_2.pdf

Хаким, 1999: Хаким, Рафаэль. История татар и Татарстана. „Панорама-форум”-1999 г. №19, специалный выпуск, Институт истории Академии наук Татарстана.: http://kitap.net.ru/hakim/5.php

Хакимов, 2013: Хаким(ов), Рафаэль. Кто такие булгары и кто такие татары?: http://xn--80ad7bbk5c.xn--p1ai/ru/content/rafael-hakimov-kto-takie-bulgary

Худяков, 1990: Худяков Михаил. Очерки по истории Казанского ханства. Казань, 1990.: http://tatarica.narod.ru/cult/library/book/kazanhanligi/index.htm

Худяков, 2002: Худяков, Ю. С. К вопросу о коннице, пехоте и характере войска древних тюрок. сп. «СИБИРСКОЕ АРХЕОЛОГИЧЕСКОЕ ОБОЗРЕНИЕ» Вып.3, Новосибирск. 2002.: www.sati.archaeology.nsc.ru/sibirica/pub/index.html

Шамильоглу, 2007: Шамильоглу, Юлай. «ДЖАГФАР ТАРИХЫ» Как изобреталось булгарское самосознание. Родина. 2007. № 8.: http://xn--80ad7bbk5c.xn--p1ai/ru/content/dzhagfar-tarihy-kak-izobretalos-bulgarskoe-samosoznanie

Эретиев, 1971: Эретиев, Д. Этногенез турок. Москва. 1971.

DDSA: Digital South Asia Library. The Dictionaries on-line.: http://dsal.uchicago.edu/dictionaries/index.html

Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: Starostin, S. A., Dybo, A. V., Mudrak, O. A. An Etymological Dictionary of Altaic Languages. Brill, 2003.: http://www.bulgari-istoria-2010.com/Rechnici/etymological_dictionary_of_altaic_languages.pdf

  1. Неправилно преведена в България като «Поема за дъщерята на хана».

2. В тюркм., карачаево-балкарски, татарски, казахски, якутски batyr, башкирски batir, турски bahadir, узбекски botir, киргизки batymduu, тувински madyr, хакаски matyr, чувашки pattar – войн, герой.

3. В прамонг. *küγün, *-m-, писмен монг. kümün, средновек. монг. gu’un, komon, kumnэt, kuw(u)n, халха-монг. xün (мн.ч. xümüs), xömün, бурятски xün, калмикски kün, kümņ – човек, манджурски χunčixin – родственик, корейски gunjung, японски gunshū – тълпа, корейски, японски gun – група, японски kuni – страна, праалтайски *kiúne – човек, народ, което е древна урало-алтайска дума, в прауралски *kojmV, *koje, селкупски kum, kup, манси kum, hum, kuj, χuj, унгарски hím, удмуртски kum, коми komi, хантски ku, kuj, саамски kuj, ненецки χājūpā – хора, човек. Именно монг. komon, kün, е обяснение на етнонима кун, кумани. Във формирането им взема участие и солиден угро-самодийски субстрат.

4. Късна татарска и узбекска династия, водеща началото си от Шибан (Сибан) син на Джучи и внук на Чингиз хан. Според Зуев, името произл. от древнотюрк. sеbеk / sеvеn – любим, любимец. Потомци на Шибан управляват Синята Орда (1361-1368 г.), Златната Орда (1361-1494 г., с прекъсвания), узбеките (1417-1500 г.), Тюменската Орда и Сибирското ханство (1457-1664 г.), Бухарското ханство (1500-1601 г.) и Хивинското ханство (1511-1728 г.)

5. В епохата Тан: džjekkwәk, отнася се за Чач, и предава персийското Chachkand / Shashkand – шест града, Шестоградие.

6. В 1154 г. Ал Идриси съобщава името на града като Джалита и отбелязва, че е кипчакско (куманско) селище. Именно това е използвал Нурутдинов за своята фантастична топонимия.

7. Названието Сула произлиза или от скандинавското (норвежко), т.е. варягско saula – кална, мръсна река, или от тюркското, кипчакско (куманско) suly – наводнена ливада, мочур.

8. Мовсес Каланкатуаци предава името / титлата на савирския владетел като Алп-Илитуер и Ашмарин я свързва с  чувашкото лич. име Илетер, обяснявайки го като Иле + -тер; аналог  на татарското име Ильдар / Әльдар, което ясно показва, че по-вероятно зад илутер / илетер се крие аланската титла æлдар – княз, подчинен владетел, титлата има смесен кавказко-ирански произход. В чечен. ēla, ингуш. äla, бацбийски ālĕ – княз, господар, в арчински hal-lu / hal – господар, в хуритски all-ae – господарка, царица, *allae-γə – глава на семейство, стопанин, урартски al-ae – господар, владетел,  al-awe –велик, и иран. dar– държа. При българите тя е съхранена като лично, сега вече само фамилно име: Елдър(ов), но в турските данъчни регистри от XV-XVI в., се среща името Яни Елдар. (по Валери Стоянов) Среща се и при унгарците като Аладар. Произходът на «илутер» и «елтабар» е напълно различен, тюркската титла идва вероятно от древнотюрк. el – държава, народ, и tabar – притежавам, имущество, т.е. владеещ държавата, господар на държавата.

9. Единствената фиксирана волжкобълг. титла на върховния владетел (освен илутер) е ĕмпÿ – цар. В тунгусоманджурски amba(n), орокски ambaramdžị – велик, голям, монг. amban, amba – тежък, голям, древнояпонски om(w)o, съвр. японски omo-, диал. `mbu- тежък, корейски mugəp – тежък, праалт. *ambe – голям, тежък. Основателят на киданската династия Ляо (Х в.) е носил името Абаоцзи (Елюй Амбагай), така че «амбаг» е титла. Според М. Федотов ĕmpü – цар, владетел е произв. на ĕm – по-старши, но ясно се демонстрира древна алтайска чувашко-монг.-ТМ-кор.-япон. лексикална аналогия. Титлата «хан» се появява в Европа едва с монголското нашествие! Произлиза от по-старото тюркско и древноалтайско (с енисейски произход) каган (qaγan), през монголски, където съгласната γ (gh / kh) се редуцира при изговора: кхагхан > кхаан > хан.

10. Пантюркизмът и неоосманизмът са основни идеологически звена в съвр. турска пропаганда и външна политика.

11. В древнотюркски čüliman – бавнотечаща, застояла вода, тъй като главният герой алпът Чулман живеел във водата.

12. http://www.voininatangra.org е уеб-сайт с изцяло несериозна и лишена от здрав разум, патриотарска и «фолк-хистъри» насоченост.

13. Последовател на суфийското мюсюлманско братство «Накшбандия», основано от Мухамад Бахаудин Накшбанди ал Бухари (починал в 1383 г.). Учението му придобива широко разпространение след тюркските народи в Средна Азия и Турската (Османската) империя.

14. Основа на съвр. краен, фундаменталистки ислям, чийто резултати, бяха нагледно демонстрирано от действията на ИДИЛ в Сирия!

15. Руската експанзия към Поволжието, Сибир, Якутия, Чукотка и Аляска, в ХVІ – ХVІІІ в., в съветската историография се представяше като «освобождение и прогрес», докато експанзията на Западните държави към Новия свят и Африка, е агресия и колонизация. Типичен имперски двоен стандарт.

16. Всесоюзна комунистическа партия – болшевики.

17. Татарска автономна съветска социалистическа република.

18. Безконтролното разпространение и проповядване на крайния, фундаменталистки ислям сред това българско население, има за цел да предизвика криза в идентичността и възприемането на новата идентичност – помашка нация или «мюсюлманска» нация с последващо обособяване и отделяне от «гяурската държава» България и създаването на непреодолима враждебност спрямо нея.

19. https://www.facebook.com/OngalBulgarevo/posts/1215252535297794?__tn__=K-R

20. Русофобията е особено модерна в последните години, както сред «западнеещите се евро-неолиберало-глобалисти» с тъмносин оттенък, така и сред българските патриотари, и е в крак с «евро-атлантическата ориентация». Но в последно време среща много сериозен отпор сред българския народ, синхронно от все по-задълбочващото се разочарование от «Запада», при това махалото се накланя в другата опасна крайност, безотговорно да се боготвори всичко руско, дори съветската окупация в 1944 г., вкл. и в ущърб на българската история и борбите и войните на нашия народ за национално обединение, на които Русия винаги е била наш твърд противник, подкрепяща нашите врагове и благословила румънската агресия през 1913 г. ! За съжаление в българското общество липсва една трезва, и разумна преоценка на фактора Русия и изработване на адекватно отношение към него.

21. Виж: Братушки-«славяне». Посол Болгарии озвучил намерение Софии установить памятник хану Котрагу в колыбели ислама. ИНФОРМАЦИОННОЕ АГЕНТСТВО РОССИИ: https://www.islamnews.ru/news-bratushki-slavjane-posolbolgariiozvuchilnamereniesofiiustanovitpamjatnikhanukotraguvkolybeliislama/

22. Това е една от хипотезите, но според изчерпателното обяснениена руския иранист, И. Стеблин-Каменский, пръвопроизходът на названието е свързан с нисшата каста «домба» в Индия. Той дава пример с ваханската дума ᶁum (dhum) – музикант, човек, знаещ много песни. Думата е заемка от индо-арийски, в кховарски dom – музикант, пашаи domb – бръснар, шина dom, кашмирски dum, dumb – странстващ музикант, циганский rоm (dom, lom) мъж, глава на семейство, съпруг, циганин (което е вторична народна етимология), и пр., и всички те идват от древноинд. domba – човек от нисша каста, живеещ от пеене и музика, а думата е със звукоподражателен произход, свързан с названията на барабана. (Стеблин-Каменский, 1999: 160) Виж и българското звукоподражателно думба-лумба – шум, врява, силна музика. А названията «ром» и «лом» (самоназвание на азиатските цигани) идва от фонетични преходи. С раздалечеването на различните цигански групи, началното ретрофелксивно dh започва да се произнася като rh > r и lh > l.

23. Пьотр Столипин (Пётр Аркадьевич Столыпин) (1862–1911 г.) е виден и много способен руски държавник, министър на вътрешните работи и министър-прадседател на Руската империя. Извършил много важни и положителни административни и аграрни реформи с които премахва последните феодални остатъци, дава възможност на селяните да придобиват собствена земя, и т.н. Неговата дейност, води до ускорено икономическо развитие на Русия, стимулира заселването на Далечния Изток, Сибир и Средна Азия. Убит е от руския анархист Дмитрий Богоров по време на оперен спектакъл в Киев.

24. В интернет, от 2009 г., се появи филм-клип за «волжки българи» ислямски фанатици, доброволци и садисти-главорези сред талибаните в Афганистан. Не бих се учудил, такива «булгарски герои» да са се подвизавали в рязането на глави, сред сбирщината на ИДИЛ в Сирия. Адрес: http://www.dailymotion.com/video/xspomi_jamaat-bulgar_people но го има и в други сайтове за видео-клипове, напр. в сериозният: http://archive.org/details/RuscaNesidler . Необходимо е да се напише “videos Jamaat Bulgar” в www.Google.com. А това е сериозна злоупотреба с името българи и България!

Оставете коментар

avatar
2000
Фото и видео файлове
 
 
 
Аудио и Видео файлове
 
 
 
Друг вид файлове
 
 
 
  Абониране  
Известие от