„Първо идват дюните, после градинките, след това барбекюто, кучето, пощенската кутия… и най-накрая държавата.“
Така може да започне всяка лятна хроника от поредния „див“ лагер на свобода край язовир или море, който бавно се превръща в незаконен квартал под носа на институциите. Само за година, между заливите на Вромос и бреговете на язовир „Огоста“, държавата демонстрира едно – тя винаги идва последна.
Миналото лято край Вромос институциите установиха над 100 каравани, позиционирани директно върху дюни в защитена територия. Не просто паркирани, а с подредени лехички, летни кухни и категорично изказани откази за доброволно напускане. „Дивото къмпингуване“ беше само по име – на място вече се бяха оформили уседнали общности с всички удобства, освен разрешителните.
Година по-късно, от Южното Черноморие пренасяме погледа към Северозападна България – язовир „Огоста“, където вече не говорим само за разсад и барбекю, а за бетонни плочи, изградена канализация и дори конфликти с рибарите, „гонени“ от самоназначили се собственици на „водна собственост“. И това – в зона от национално значение.
Проблемът не е нов, но механичното му повтаряне разкрива абсурда: страната има изобилие от контролни органи – РДНСК, ИАРА, Областни управи, Горски инспекции, Басейнови дирекции… Но вместо превенция, всеки от тях влиза в действие, едва след като ситуацията е излязла от контрол. След като са вкарани цистерни, сложени соларни панели и свързани външни тоалетни. След като някой вече си е избрал керемидите.
А после започват сложните процедури – комисии, описване, GPS координати, протоколи, срокове за доброволно премахване. Следват дълги съдебни битки и скъпо разчистване за сметка на държавата. В крайна сметка обществото остава с усещането за една държава, която не знае къде ѝ е заливната зона, но отлично знае как да закъснее.
Присъединете се към нашия Телеграм
„Ще карам кола за 50 лева и ще им се смея“: Историята на един човек, който отказа да се уплаши
