Как Странджа спаси жителите на Средец от чумата в края на XVIII век

Старото селище Карабунар, което по-късно бе наречено Грудово, а момента носи името Средец, е било почти напълно унищожено от чумата в края на XVIII век. За това се разказва в „Исторически очерк за Грудово“ с автор Трифон Георгиев-Чора.

От него става ясно, че през 1762 година селището наброявало 600 къщи и е било едно от най-големите в региона. За нарастването му спомогнало това, че се намира на главен международен път. От друга страна плодородните поречия и обширните пасища давали възможност за развъждане на добитък, който е намирал пазар най-вече в Лозенград, Одрин и Цариград.

Друго условие за нарастване на селището е продажбата на земи и чифлици на местни жители, като това ставало без оглед на някакви заслуги, както било по-рано. Важното за владетелите е било да получат средства и именно тогава много чифлици са били продадени на гърци, какъвто е случаят с чифлика в Карабунар, преминал в ръцете на цинцаря-грък Апостолаки Чорбадки. 

Жителите на селото са започнали да разчистват, изкореняват и разработват малки участъци земя, които обработвали за своя сметка. Тия разработени ниви турската власт оформяла като „мюлк“, собственост на жителите и им издавала владетелски документ (тапия) срещу доста високи такси, събрани от турски чиновник (кадия). От тия тапии османското съкровище събирало много средства.

Неочаквано обаче жителите били сполетени от голяма беда. Появила се чумата и покосила много човешки животи. Старите хора казвали „Яви ли се чумата, бягай в шумата!“. Населението си представяло болестта като „рошаво чудовище“, което ходело из селото по къщите и „душало хората“. Онези, които избягали в гората и се изолирали от заразата, спасили живота си, а тези, които останали в селото – всички измрели.

През „чумаво време“ скривалище за старите карабунарски жители били местността „Бялата вода“ в Странджа, където е най-гъстата дъбова гора. Там има и хубав извор с изобилна вода. Хората си построили временни колиби и презимували с добитъка си. След преминаването на епидемията на пролет те се завърнали в селото, което представлявало пустош. Всички къщи на измрели от чумата жители били опожарени за една нощ, за „да сплашат чумата да избяга“. След това заразата не се появила повече в селото. През онова време умрелите били погребани в отделни гробища – северно от височината „Кръста“. Чумата в селището е върлувала през 1795-96 година.

Останалите от това време народни песни напомнят за тоя страшен бич, сполетял Карабунар. 

„Чумо ле, черна проклета,

като из село ти ходиш и

мориш старо и младо,

защо в Радини не идеш,

моята върла душманка –

цялата къща да сметеш.

Чумо ле, черна, умразна,

да се провалиш, проседнеш,

дето ме мене остави,

дъщерите ми удуши, да ходя, да се оплаквам

в чумовите гробища“.

След опустошението от чумата селището намаляло и в него останали около 150 къщи. Няколко години по-късно – през 1801 година, то било нападнато от кърджалийските орди на Кара Феиз, които го ограбили, опожарили и подложили населението на поголовно клане. Онези, които сварили да избягат в горите се спасили, а селото било превърнато в пепелище. Кърджалиите вършили нечувани жестокости, където минели, превръщали всичко в прах и пепел. Опожарявали, грабили, убивали и обезчестявали. Свърталище им са били Родопите и затова Тракия е била най-много опожарявана. 

След кърджалийското опожарение на Карабунар селото пак се заселва на същото място. Жителите отново си построили къщи-плетеници, покрити със слама и замазани с глина. Помни се, че само в седем къщи е имало турски керемиди. Къщите имали по две стаи и прустче без прозорци. Жилищата са осветявали от вратата и от огнището, която била широка и от нея влизала светлина. На задната страна на жилищата имало малка вратичка, от която хората да избягат при нападение. 

Въпреки всички несгоди и несигурности, съществуването на селището Карабунар продължило, но вече съвсем намаляло. Според военнопрографическите описания на генералния щаб на Руската армия от 1827 година селото е наброявало 40 къщи, всички български. 

Селището продължава да расте и да се съвзема. Прииждали са заселници от други места. Условията били благоприятни за по-добър поминък – благодатна земя за земеделските култури и обширни пасища за развъждане на добитък. 

Заради маларията в Бургас: Държавата обмисляла да пресуши езерата Вая и Мандра