Българската историята с Румен Петков: Цар Калоян и разгромът на кръстоносците

Цар Калоян /1197–1207 е един от най-великите български владетели

1
177
Цар Калоян
Цар Калоян. Снимка: Румен Петков

Цар Калоян е владетелят, който превръща България в една от най-страховитите сили на Балканите в началото на XIII век. Най-малкият от тримата братя Асеневци, той излиза от сянката на своите предшественици и поема трона след смъртта на брат си Петър IV. През десетте години на управлението си Калоян не само укрепва вътрешната стабилност на страната, но и води България към международно признание и военно господство.

Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.

В книгата може да се запознаете как той проявява безкомпромисност към вътрешните си врагове, гъвкавост в дипломацията с Ватикана и брилянтна военна тактика срещу Латинската империя. Победата му над кръстоносците при Одрин през 1205 г. остава в историята като един от най-бляскавите триумфи на Средновековна България, а самият той получава страховитото прозвище „Ромеоубиец“.

Управлението на Калоян бележи кулминацията на българската мощ след възстановяването на държавата, превръщайки го в един от най-забележителните владетели на Второто българско царство.

Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:

„Калоян е роден е през 1168 г. и е най-малкият от тримата братя Асеневци. При сключването на мирния договор с Византия в Ловеч през 1187 г., като княз на България, е взет за заложник в Константинопол. Условието е да служи като гарант на мира. За две години престой той не само опознава византийската култура, но и начина за водене на политика, военни действия и преговори. В момент на остра криза, породена от болярските амбиции и чужди интереси в края на 1189 г. се решава на бягство, за да помогне в държавните дела на братята си.

След като цар Петър ІV става жертва на поредния преврат, Калоян изпреварва заговорниците и в началото на 1197 г., се коронясва за цар на България. Неочаквано през 1200 г. в Търново пристига папският пратеник Доминик от Бриндизи с писмо, в което папа Инокентий ІІІ се обръща към българския владетел с думите: „До благородния мъж Йоанициус господар на България и Влахия”, което ще рече, че не признава царската му корона, но в съдържание изявява желание в бъдеще да узакони титлата му, ако потвърди предаността си към папския престол и подсигури пътя на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Без да дава отговор Калоян решава на първо време да се справи с вътрешните врагове, които не признават царската му титла.

С проява на особена жестокост към недобронамерените, успява да подчини цялата болярската опозиция. След като се справя с този проблем Калоян, насочва всичките си усилия да осъществи докрай и големите цели на освободителното движение създадено от братята му, т.е международно признание на възобновената българска държава и присъединяването на всички земи, населени с българи, под скиптъра на търновската столица. Трудът му се увенчава с успех. Положението в страната е стабилизирано, създава се антивизантийска коалиция, което дава възможност на младия български владетел да застане начело и да поведе войските си към Тракия.

По това време Източно-римската империя преживява поредния пристъп на децентрализация. Стремейки се към самостоятелност, притежателите на големи провинциални владения, прекъсват връзките си с централната власт. Този процес се наблюдава и в земите, намиращи се в границите на Византия с България. Доказват го действията на Иванко, когото ромеите са назначили за управител на Пловдивска област и на Добромир Хриз – управител на части от Северна и Средна Македония с център Струмица.

В интерес на държавните дела Калоян пренебрегва личните си чувства и превлича за свой съюзник Иванко. Като ренегат той му се вижда много ценен, тъй като след бягството си във Византия, убиецът на българския цар е отрупан с почести и власт. Алексий ІІІ е назначил Иванко за управител на Пловдивска област и за главнокомандващ на войските предназначени да воюват срещу България. Иванко обаче има съвсем други намерения. С дадените му пълномощия той усилва войските си и не само започва да строи крепости в Родопите, но и най-демонстративно заявява стремежите си към отцепване от Константинопол. По това време действията му срещу Византия съвпадат с тези на българския владетел.

Сходна е ситуацията и при другия болярин – Добромир Хриз, управителят на Струмица. Останал без подкрепа след междуособиците в Търново, сподвижникът на двамата братя е принуден да се подчини на Константинопол. По-късно той се обявява за независим владетел, превръща Просек в силна крепост и разширява владението си в Средна и Северна Македония. В този критичен за него момент Добромир Хриз също търси съдействие и подкрепа от Търново. Възползвайки се от слабостта и амбициите на двамата ренегати, Калоян обявява владенията на своите съюзници за български княжества.

Византийският император прибягва до хитрост, като кани наивният Иванко на лична среща в Станимака /дн. Асеновград/, обещавайки му грамота с която признава статута му на самостоятелен управник върху завладените територии. След като се отзовава на срещата, той моментално е арестуван и окован, хвърлен в тъмница, където намира смъртта си. Назначен е нов ромейски управител Йоан Спиридонаки и Родопите отново минават под властта на Византия. Българският цар реагира подобаващо, като привлича за съюзник куманската армия и настъпва в Тракия завземайки крепостта Констанция /дн. Симеоновград/. Така през 1201 г. в български владения са Тракия, Родопите и Македония. Без да губи време Калоян, прехвърля армията през Стара планина и на 21 март 1201 г. обсажда Варна.

Изнесена далеч на север от Константинопол, тази Византийската крепост е на важно стратегическо място и представлява заплаха за българската държава. С тази цел тя е добре защитена от морето от една страна и от ров от другите три страни. В крепостта не случайно е поместен голям ромейски гарнизон, включително от наемни войници. Калоян излиза с предложение града да се предаде без бой, но получава пренебрежителен отговор. Тогава решава да не залага на обсадата, а по-най бързия начин, преди да пристигнат подкрепления от към морето, да я превземе с ускорена атака. За целта българите построяват висока обсадна кула колкото стените и я преобръщат в рова. Така тя се закрепя на стената на крепостта и по нея българите нахлуват в крепостта като я използват едновременно за мост над рова и като стълба до зъберите на стената.

След тридневни бойни действия на 24 март градът е окончателно превзет, като всички оцелели ромеи ги очаква ужасна съдба. За нея византийският историк Никита Хониат пише: „Без да се уплаши от светостта на деня /било Великден/ и без да се засрами от името Христово, което той /т.е. цар Калоян/ произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които беше заловил живи, и хвърляше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува деня с такива жертви и кървави помени.“

Така българският владетел си спечелва прозвището “Ромеоубиец”. По същото време по заповед на Калоян, Добромир Хриз и Мануил Кумица превземат Западна Македония и стигат до Средна Гърция. Арексий ІІІ предлага преговори, на които Хриз връща на империята Западна Македония. Това по същество е измяна към българската корона и въобще не се харесва на Калоян, но в деликатната ситуация той си спестява саморазправата, отлагайки я за по късен етап.

Докато Калоян е зает с ромеите, унгарският крал Емерих ІІ превзема градовете Белград, Браничево, Ниш и заедно с областите ги обявява за негово владение. За техен управник назначава унгарския васал – Вълкан с титлата сръбски жупан. Обстановката налага Калоян да изпрати предложение за нарочване на преговори с Византия. В началото на 1202 г. императорът Алексий III Ангел се съгласява пред надвисналата заплаха от нашествие на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, подписва мирен договор, с който признава освободените територии, а едно от условията е унищожаване на княжеството на Добромир Хриз и присъединяване на територията му към българската държава, но не и царска титла на българския владетел, защото според византийската доктрина василевсът е господар на ”ойкумена” – т.е. на целия свят, а другите владетели стоят по-ниско от него.

На 10 ноември 1202 година, в началото на Четвърти кръстоносен поход, участниците, под натиска на Венецианската република на чийто флот разчитат за придвижването си, нападат далматинското пристанище Зара /дн. Задар, Хърватия/, което се е превърнало в предмет на продължителни спорове между венецианците и контролиращата го Унгария. Въпреки съпротивата на папа Инокентий III, кръстоносците превземат и разграбват града. Битката е първото нападение на кръстоносци срещу християнски град и става причина папата да отлъчи кръстоносците от църквата, макар по-късно той да ги опрощава. Кръстоносците прекарват зимата в града, като през това време решават през следващата пролет да нападнат Константинопол. Подписаният договор с главата на Римокатолическа църква дава възможност на Калоян да се насочи на северозапад и след няколко сражения по течението на р. Морава освобождава завзетите от унгарците български земи Ниш, Браничево и Белград. Калоян сваля унгарското протеже Вукан и връща на трона законният владетел жупана Стефан.

България придобива престиж на могъща военна сила, но официално международно признание на царската му власт все още не факт. В края на 1202 г. след победоносните сражения с Византия и Унгария и почти тригодишно мълчание, Калоян решава да отговори на писмото на папата, с което поставя началото на продължителна кореспонденция. След продължително задържане, откакто е донесъл папското писмо в Търново, прелатът от гръцки произход Доминик потегля към Рим, носейки със себе си две писма в които се подчертава – българското съгласие за покровителство от Римокатолическата църква – едното от цар Калоян, другото от главата на българската църква – архиепископ Василий. Веднага след отговора му в Търново пристига папският прелат капелан Йоан Каземарински, който носи писмени отговори до царя и архиепископа на България.

В тях римският първосвещеник изразява съгласието си за връзка с българския народ, но по отношение на основното искане на Калоян за корона, папата е все още резервиран. С това Инокентий напомня на Калоян, че няма да се задоволи само с обещания. Римският пратеник връчва и полиум на архиепископ Василий, с което го запознава, че ще има канонично подчинение на Ватикана. От страна на Калоян не последва отговор, външно политическата обстановка подлага младия български цар да изпадне в дълги размишления и сметки.

По това време латинците, използват вътрешнополитическите интриги на византийската аристокрация в споровете и за короната. С намесата си те не само предизвикват брожения, но и преврат в Константинопол. На 12 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завземат Константинопол и го обявяват за Латинска империя /наричана още Нова Франция или Франция на Изток/. На 16 май след дълъг дебат за император е избран деветия граф на Фландрия и Ено /днес Белгия/ – Балдуин І /Бодуен/.

Цар Калоян прозира, че рано или късно България ще последва съдбата на Византия и търси мир с кръстоносците. Той прави опити за сближаване, но бароните се държат враждебно. Блясъкът и богатствата на този най-голям европейски град ги заслепява и те “забравят”, че всъщност са тръгнали да освобождават Божия гроб.

Жителите на Одрин въстават срещу латинците и българският цар ги подкрепя. Византия се разпада на две по-малки империи с центрове Трапезунд – Никея и Епирско деспотство. Латинците основават в завоюваните от тях земи нова държава – Латинската империя със столица Константинопол. В тази нова обстановка Калоян първо налага дисциплина, за да заздрави позициите в градовете Призрен, Скопие, Охрид и областта Македония, след което изпраща пратеничество при новите съседи в Константинопол. Рицарите отговарят, че той трябва веднага да им се подчини, защото в противен случай го очаква разорение и гибел.

Калоян отново подновява кореспонденцията си с Ватикана, с което попарва стремежите на Унгарското кралство към северозападните български територии. Отношенията с Унгария се обтягат, а крал Емерих настоява пред папата да не признава властта на Калоян. Решен на всяка цена да спечели България, папата убеждава Емерих да престане с враждебността си към Калоян.

В същото време Алексий ІІІ заедно с вселенския патриарх Йоан Коматир, пред заплаха от кръстоносците, бягат от Константинопол и търсят помощта на българския цар. Те предлагат признаване на царската корона и патриаршеско расо за главата на българската църква, в замяна на помощта му срещу кръстоносците. Калоян е наясно, че ако се обвърже с Византия, в момент, когато латинците са пред портите на Византийската столица, ще доведе до негативни последствия за България. Българският владетел се проявява като добър дипломат като изпраща делегацията с уклончиви отговори, а в същото време веднага подновява кореспонденцията си с папата като го шантажира. В писмото си Калоян съобщава на Инокентий ІІІ за византийското предложение:

„Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не бива. Но аз не пожелах, защото искам да бъда роб на Св. Петър и на твоя светлост. И аз моля да изпроводиш кардинали, които да ме коронясат за цар и в моята земя да поставят патриарх.”

С това нелишено от реторика писмо, се вижда намерението му, да застави Инокентий Ш да определи окончателно намеренията си спрямо България. Скритият ултиматум на Калоян изисква незабавни действия, които са в интерес както на едната, така и на другата страна.

През есента на 1204 г. папският пратеник кардинал Лъв се отправя за България, за да извърши обред по коронясване на българския владетел и да връчи на търновския архиепископ Василий палиум, т.е. знак за пълнота на църковните му пълномощия. Когато римските пратеници стигат до българската граница, на южния бряг на Дунав ги очаква маджарският крал Емерих с войска и задържа делегацията. Той дава ултиматум на българския владетел, че ще пусне кардинал Лъв само, ако Белград и Браничево бъдат върнати на маджарската корона. Цар Калоян не се поддава на провокацията и отнася спора пред арбитража на Инокентий III. Папата осъжда сурово самоволните действия на крал Емерих, като го заплашва с отлъчване от църквата в случай, че пратениците му не получат свободен достъп до България. По-важна за нас е онази част от папското писмо, в което се разглежда териториалният спор между България с Маджарско. Инокентий III отхвърля обвиненията на крал Емерих, че Калоян е незаконен владетел в собствената си земя, т.е. обвинението, че е узурпатор без права върху царския престол.

Изненадан и притеснен от неблагоприятното развитие на събитията, император Балдуин свиква пръснатите из империята латински войски. Събитията на Балканите започват да се развиват стремително бързо. Водачите на Четвъртия кръстоносен поход сключват споразумение със Алексий IV Ангел, като син на ослепения василевс Исак II Ангел относно връщането му на бащиния трон. След като се възкачва на трона, Алексий IV издига ослепения си баща Исак II Ангел за свой съвладетел. Новият василевс обаче не разполага със солидна подкрепа сред населението, негодуващо срещу чужденците, кръстоносци, които безчинстват из града.

Скоро става ясно, че Алексий не може да изплати на кръстоносците сумата от 200 000 хиляди марки, която е обещал, тъй като хазната е празна. За да събере пари, императорът е принуден да конфискува имуществото на противниците си, плячкосва градовете в Тракия и дори претопява църковни скъпоценности. Поради неизпълнените обещания кръстоносците се отдават на грабеж и своеволия. Алексий заповядва срещу венецианския флот да бъдат пуснати запалени кораби, но опитът е неуспешен и това допълнително разгневява бившите му съюзници.

В столицата започват вълнения и изстъпления сред народа, тълпите започват да убиват всеки срещнат чужденец, а в Мала Азия – Трапезунд се отцепва като независима държава. За да спаси короната си, Алексий праща висшия сановник Алексий Дука Мурзуфул да преговаря с кръстоносците, които на свой ред трябва да разбият въстаниците в града. Мурзуфул обаче се противопоставя на това и в крайна сметка се възползва от бунта, за да се провъзгласи за император.

В храма „Света София“ се събира синклит, който отлъчва от власт Алексий IV и баща му. За нов император е избран Николай Канава /неофициално Николай I/. Народът одобрява новия император, но аристокрацията отказва да го признае. Възползвайки се от това, Алексий V Дука Мурзуфул става император. В настъпилия хаос Алексий IV е заловен и удушен от византийските бунтовници /февруари 1204 г./ Калоян ежедневно се информира за събитията. След като разбира, че рицарите обсаждат Константинопол, решава да се възползва от ситуацията. Българският владетел изпраща писмо в което настоява да го признаят за законен цар, като в замяна им предлага 100 000-на армия срещу ромеите. Бароните се събират на съвет, в който единодушно отхвърлят предложението му.

За два дни /12-13 април 1204 г./ е превзета византийската столица Константинопол. Унищожени и разграбени са множество културни и материални ценности – светини, мощи, чудотворни икони, ръкописи, архиви, утвари, произведения на изкуството, тонове злато и скъпоценности. Градът е опожарен, като изцяло се изпепеляват близо 2/3 от него. Разгромена е столицата на православното християнство, която в продължение на 9 века устоява на десетки обсади на друговерци. Веднага след падането на византийската столица, царят отново изпраща посланици, този път с предложение за мир и приятелство. Последва надменен отговор:

„С нас не може да се отнасяш като император към приятели, а като подчинен с господарите си, тъй като ти незаконно владееш земя, която принадлежи на Византия и следователно, ние като нейни завоеватели имаме права над нея и трябва да ни я върнеш, в противен случай ние със оръжие в ръка ще си я отвоюваме“. На Калоян му става ясно, че мир с нашествениците няма да се получи, а трябва да подготви българския народ за една тежка и продължителна война. На първо време им изпраща ново послание, в което любезно им заявява, че той владее своята земя по-правилно, отколкото те Константинопол, защото той е завзел земята, която прадедите му са завоювали, а те са завзели град, който твърде малко им принадлежи.

На мястото на повалената Византия кръстоносците започват да изграждат нова държава под името Константинополска латинска империя. Първоначално тя се опитва да наложи контрола върху разпокъсаните останали части от териториите на бившата Византийска империя , т.е. Тракия, Южна Македония, Епир, Тесалия, Средна и Южна Гърция. За император е избран Балдуин I присвоявайки си титлата император Константинополски. По негово усмотрение започва разпределянето на ромейските територии. Монфератският маркиз на Италия – Бонифаций I получава новосформираното Солунско кралство. Останалите рицари получават обещания, че ще получат владения в Тракия и Гърция, които тепърва трябва да се отвоюват. Част от византийски аристократи се ориентират в ситуацията, като се отправят към все още свободните земи с цел да създадат държавни образувания, за да спасят византийската гибел. България се оказва притисната от враждебни католически държави. За Калоян признаването на властта му от папата е крайно наложително.

На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига спряната от крал Емерих римска делегация. След триседмични приготовления, на 7 ноември в тържествена церемония папските пратеници провъзгласяват българският архиепископ Василий за примас – титла, равнозначна на патриарх, а на следващия ден 8 ноември 1204 г. кардинал Лъв коронясва Калоян за крал /рекс/ и му връчва скиптър и знаме. Сключена е църковна Уния. Българският владетел подписва клетва и договор, с които признава върховенството на Римската църква, а папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла като наследство от дедите му – Симеон, Петър и Самуил.

Получава се истински парадоксална ситуация, Калоян сключва уния с човека /папа Инокентий III/, който е благословил и Четвъртия кръстоносен поход. Изискват се изключителна смелост, държавническо мъжество и дипломатическа ловкост, за да си противник на западните рицари и едновременно съюзник с техния духовен ментор. След заздравяване на властта си в Константинопол латинците започват постепенно да предявяват териториални претенции не само към градовете, които не са под техен контрол, но и към българските земи.

Рицарски отряди започват често да преминават границата и да подлагат на грабеж българските селища. През зимата на 1204–1205 г. гръцки аристократи, като пратеници на византийските градове в Тракия, които все още не са превзети от рицарите посещават Калоян и изявяват желание да го приемат за свой владетел, както и да присъединят административните си области към България. Всички имат едно и също желание – да бъдат закриляни. От доскорошни врагове се получава съюз за съвместни действия срещу латинците.

През пролетта на 1205 г. в Тракия избухва въстание, организирано от местната ромейска аристокрация, която съгласно хрониките на Жофроа дьо Вилардуен – признава българския цар Калоян за свой император. Латинската власт в Димотика, Адрианопол /днешен Одрин/ и Аркадиопол е отхвърлена. Разтревожени, кръстоносците решават да предприемат по-сериозни военни действия срещу въстаниците и техните съюзници – българите. Император Балдуин събира армия и потегля на север да превземе Адрианопол. На 25 март начело на своите войски потегля и граф Луи дьо Блоа.

Латинските отряди се срещат при крепостта Никица /дн. Хафса/ и организирано се отправят към Адрианопол, където са неприятно изненадани: „…видяха върху стените и върху кулите му бойните знамена на Йоанис /Калоян/, краля на България и Влахия“. Богатият и стратегически важен град признал властта на българския цар, въпреки че вътре няма негови войски. До няколко дни към рицарите се присъединяват още войски предвождани от венецианския дож Енрико Дандоло. Обединени достигат и обсаждат града. Първоначално латините не се решават на открит щурм на крепостта, за това я подлагат на продължителна обсада, с цел да изтощят противника. Те разполагат около нея обсадни машини и започват системен обстрел.

Копаят се минни галерии за подкопаване на стените. Основните сили на кръстоносците устройват укрепен лагер близо до града. Пред отделните врати на градските стени се разполагат отделни части – венецианците начело с Енрико Дандоло са пред една от вратите, а пред друга врата рицарите на Манасие дьо Лил. На 10 април 1205 г. съвсем неочаквано докато латините изпълняват ежедневните си задачи, на небосклона се появява българска войска. Според писанията на френския рицар и летописец маршал Жофроа дьо Вилардуен: българите са разположени в лагер на 20–25 км. североизточно от града.

Калоян предвожда 54 000 души, измежду които 14 000 куманска лека конница и конни стрелци от личната гвардия на българската царица/куманската принцеса Анна Анисия Бурджогли /родът на вълците/, а останалите 40 000 са българи и власи. Целта на Калоян е да принуди кръстоносците да вдигнат обсадата над Адрианопол. Подготвя се сцена за едно от най-знаменитите сражения в нашата история. На 13 април Калоян изпраща кумански конници предвождани от Коца на разузнаване. Задачата на това подразделение е да проведе и лъжлива бърза атака срещу латинския лагер. Основната цел е да бъде проверена реакцията на рицарите. Мислейки се за непобедими, без заповед, латинците се впускат в неорганизирано и безсмислено преследване на лековъоръжените кумани.

Водачите им със сетни усилия успяват да въведат ред, но бойната тактика, приложена от българския владетел, принуждава латинците да преосмислят собствените си действия. На последвалия военен съвет начело с император Балдуин е взето решение при повторно такова нападение рицарската армия да се построи пред лагера, без да предприема преследване, и там да чака основните сили на българите за да му дадат сражение пред лагера в класическия за рицарите боен строй. Междувременно цар Калоян избира подходяща позиция за предстоящата битка и прегрупира силите си. На следващия ден в четвъртъка след католическия Великден, 14 април 1205 г. по време на тържествената меса отряд лека куманска конница отново напада рицарския лагер.

Събитията се развиват с изключителна бързина. Вбесените от това светотатство рицари грабват оръжието, качват се на конете си и започват да се построяват за битка. Въпреки решението от предишната вечер, Луи дьо Блоа повежда своя отряд в поредното преследване и призовава Балдуин да го последва. Латинският император е поставен в трудна ситуация, но решава да се включи в преследването. Планът на Калоян сработва. Постепенно латинската конница е увлечена на 10 км северно от Адрианопол по поречието на Тунджа, в неблагоприятен за тях мочурлив и тинест терен.

Тежкобронираните коне и ездачи започват да затъват и основните български сили ги обграждат. Конниците като трудно подвижни, заради металните доспехи се повалят на земята със специално подготвени куки или коси, а с помощта на примки са удушавани, влачени и избивани. Завързва се тежка битка, в която част от рицарската армия не издържа и побягва. Според Жофроа дьо Вилардуен сражението продължава дълго и изглежда само рицарите, изоставени от обикновените воини, се бият докрай. Много от тях загиват заедно с граф Луи дьо Блоа, който, ранен на два пъти, отказва да напусне бойното поле и да остави императора на милостта на българите.

Балдуин също отказва да се оттегли и продължава отчаяната съпротива. Въпреки всичко, сраженията продължават до късно вечерта. Немалка част от рицарската армия е унищожена. Отрядът на Балдуин е напълно разгромен, а императорът им – пленен и поведен към Търново. Основната част от кръстоносната армия остава незасегната и боеспособна, но е нанесен чувствителен удар на младата Латинска империя. Българският цар предвижда, че разгромът на латинците ще предизвика негативен отзвук в Рим.

Затова изпраща на Инокентий III писмо, което е образец на висша държавническа дипломация – той свързва победата си над рицарите с духовната помощ на папата, Калоян го уверява, че се e сражавал уверено под знамето с ключовете на св. Петър, което получил от Рим, и отдал победата си на застъпничеството на Христовия апостол, който бил закрилникът на римския първосветител: „…предизвикан от латинците, той /Калоян/ бил принуден да се защитава срещу тях и Бог, който се противопоставя на надменните, а благославя смирените, му дал неочакваната победа“. След победата край Одрин Калоян настъпва в Тракия и Македония. В Пловдив византийската аристокрация се противопоставя на Калоян, за което е жестоко наказана, а градът е разрушен през юни 1205 г. Според византийския хронист Никита Хониат в столицата е разкрит заговор и това принуждава Калоян веднага да прекъсне военната кампания и да се завърне в Търново.

През пролетта на 1206 г. ромеите започват масово да напускат войската на Калоян. Византийската аристокрация открито застава на страната на Латинската империя, подмамена от икономически придобивки. През следващите месеци военните сражения в Тракия и тема Македония не стихват. В повечето случаи инициативата за тях принадлежи на българите. Калоян воюва срещу латинците, но и срещу гърците, които са на тяхна страна. Земите на разстояние пет дни път от Константинопол към Солун са напълно разорени.

В началото на 1207 г. Калоян сключва договор с никейския император Теодор І Ласкарис за общо настъпление срещу кръстоносците. През есента на с.г. българските войски отново обсаждат Одрин, но опитът му да го превземе с помощта на 33 каменохвъргачки и специално обучени сапьори пропада, тъй като куманите като съюзници отказват да воюват. Причината е, че не могат да се предвижат от Тракия със заграбената плячка и решили да се завърнат в страната си. Калоян няколко пъти атакувал града, но се оттеглят преценявайки, че няма да му стигнат силите.

На 4 септември идва неочаквана вест, за смъртта на владетелят на Солун – прославения рицар Бонифаций маркиз дьо Монфера в резултат от рана на българска стрела в сражението край днешния град Комотини. В опит да лекува раната си при топлите извори на днешното село Лъджа в района на планинския масив Гюмюрджински снежник в южната част на Родопите е заловен от местни българи. Главата му е отсечена и изпратена на цар Калоян. Това дава основание Калоян отново да убеди куманите да съюзничат. В началото на м. октомври 1207 г. българската войска с подкрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун.

В нощта преди щурма Калоян е убит. Българската история приема за негов убиец куманския войвода Манастър, след поредния болярски заговор, поръчан от съпругата му. Според Житието на свети Димитър Солунски, в строго охраняваната шатра на цар Калоян, убиецът нанася тежка рана в гърдите на царя с копие, чийто връх е намазан с отрова. В източника се посочва, че българският владетел извикал два пъти „Манастър, Манастър“, което може да се тълкува от една страна като вик за помощ към най-верния си военачалник, но от друга – като обвинение срещу него.

Други източници отбелязват, че след атентата в шатрата на цар Калоян се събират военачалниците с обвинения към Манастър за нападател, които той отрекъл. Най-вероятно всичко това е вярно тъй като остатъкът от нощта и почти целият ден минават в ужасна агония за българския цар. Смъртта настъпва на следващата вечер. Имало е достатъчно време да се изясни случаят „Манастър“ и военачалникът да бъде арестуван и дори екзекутиран. Фактът, че това не става, говори, че истината е неразгадана още тогава за това и остава загадка за поколенията.

Българските военачалници свалят обсадата на града и отнасят мъртвото тяло на своя цар в Търново. Гробът му бе открит през 1972 г. при разкопки в църквата ”Св. Четиридесет мъченици” до костите на другите велики Асеневци. На дясната му ръка е открит голям златен пръстен с надпис “Калоянов пръстен”.

Победата на българите над смятаната дотогава за непобедима западноевропейска рицарска войска е впечатляващо събитие за тогавашния свят. Вестта за разгрома на рицарите се разнася бързо в цяла Европа. Само една година след създаването на Латинската империя и е нанесен тежък удар, и поставя началото на нейния край, който ще настъпи 56 години по-късно. Балканските земи са спасени от по-нататъшно латинско завладяване. В същото време успехът при Адрианопол води до окончателното укрепване на Второто българско царство.“

Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.

Българската историята с Румен Петков: Как Иван Асен I разширява границите ни

Абониране
Известие от
guest

1 Comment
стари
нови най-гласувани
Inline Feedbacks
View all comments
trackback

[…] […]