При нахлуването на Балканите бойната сила на турците се състои от бързо-маневрена конница и еничерска пехота. С тази сила те смело и стремително се впиват в земята на полуострова между държавите и народите.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
Османският бейлик започва да се разширява с голяма бързина, османските държавници навсякъде твърдят, че водят свещена война срещу „неверническия свят“.
За попълване на загубите си от боевете и за увеличаване силите според нуждата, турците постъпват твърде умно. С примамливи обещания и договорни права те привличат отделни християнски владетели и войводи към себе си и ги обръщат от врагове в помагачи.
По този начин същинската турска войска, която не е многобройна във всички походи, постоянно се е допълва и усилва от спомагателни войски на християни васали. Така подкрепяни от съюзници и сътрудници, турците не се страхуват от многобройните, разпокъсани и враждуващи християни. Напротив, отоманските войски са улеснявани от водачи, предимно местни (жадни за власт), през чиито земи преминават. Те им разкриват къде са селата от където могат да се снабдят с храна, добитък, превозни средства, коне, каруци, носачи.
Ако някое село или град се възпротиви, еничарите разграбват насила имота му, здравото мъжко население бивало подкарвано да служи в обоза, да поправя пътища, както и да помага при превземането на някои укрепени места. Обаче султаните разбирали, че, за да останат трайно и сигурно на Балканите, те трябва да се опират на свое, мохамеданско население. Според това, решават да заселят с малоазийски турци важните места по пътищата и проходите в новите земи.
Не след дълго задачата по колонизацията е поставена на пехотните турски войски. Като се придвижват на север, понякога насилствено, те съпровождат турски преселници от Азия. Както нападения на еничарските орди, така и грабежите на преселниците всяват неописуем страх у българското население. Тъй като българските земи се намират най-близо до Одрин откъдето минават и главните пътища, е трябвало първо да бъдат колонизирани.
Българите с ужас все повече се убеждавали, че от незнайни краища идат техни заместници. Никаква съпротива вече не била възможна. Имотът, честта и животът на местните жители се превръща в плячка на пришълците. На някои места българското население показва известен опит да задържи родното си място, въпреки грабежите, обаче, то скоро разбира, че усилията и жертвите му са напразни. След пожарите от еничарите се задавала нова вълна от гладни хора. Бедно турско население нахлува подир победоносните отомански войски и заема най-хубавите и най-плодородните места.
Пред този втори вражески порой българите се принуждават да отстъпят доброволно старите си села и градове или да бъдат изтикани насила от тях. Турската колонизация не се налага по стопански подбуди, нито за настаняване излишно население. Турското племе не е голямо, каквито са германските народи преди великото преселение на народите; нито като славянските, които потърсили място през Vl и VII в. да се преселят на Балканите. От малоазийските необработени степи имало малки турски племена, които преживявали със скитническики живот. Начело на такива племена заставали разпалени ходжи и недоволни чиновници; те уреждали дълги преселнишки колони – кервани и потегляли за „новите земи“. По пътя, както с добро, така и насилствено, те потурчвали християни и увеличавали броя си.
Потурчените ставали по-фанатици, по-дързостни и по-зли от самите турци. Ето защо тези скитници много лесно се движели подир победоносната войска за лесна прехрана от победените народи. Обаче тази подвижна турска маса няма възможност да следва еничарите в обширните пространства на Балканския полуостров, защото е малобройна. Затова султаните нареждат тези скитници да се заселят във важни и стратегически места. Така на първо време тези турски преселници едва смогват да колонизират Одрин, Цариград и околностите им. На турците много им харесва Тракия, и решават първо нея да колонизират. За това Южна Тракия по брега на Бяло море (Гюмюрджина, Драма, Сер до Вардар) е колонизирана веднага.
След това те се започват да колонизират средна и северна Тракия: Чирпан, Стара Загора (Боруй), Ямбол, Бургас, Карнобат, Пловдив до Белово. По пътя към София турците не могат да заселят турско население, поради което оставят гарнизони в проходите и старите крепости (Ветрен, Василица (Костенец), Ихтиман, Вакарел, София, Пирот с неговите 5 кули и врата, Ниш с обширното му укрепление. Също така с малко население и гарнизони турците заемат Самоков, като главен път за Кюстендил, Дупница, Босна и Хърватско. Македонските градове (Хелник, Радовиш, Битоля, Щип, Велес, Скопие) са заети само от гарнизони и чиновнически семейства. Много по-късно от Азия идва нов, по-голям поток турски заселници.
Последните заемат земите между Сливен и Черно море, минават източния Балкан и постепенно се настаняват в Североизточна България по край Черно море, с намерение чрез Добруджа да се свържат с Кримските татари. Заселването на Черноморския бряг се улеснява от гагаузите, които говорят сроден на турския език и са много отдавна заселени около Варна, Провадия, Добрич и Балчик. През Чалъкавашки (дн. Ришки проход) и Котленския проходи турците навлизат в долината на р. Камчия, в Тузлука и Дели Орман (дн. Лудогорие), заселили Шумен, Осман Пазарско (дн. Омуртаг), Ески Джумайско (дн. Търговище), Поповско, Разградско и по р. Чер ни Лом слизат на Дунава при град Русе. От Провадийско турските колонисти минават в Герлово (Котловината Герлово, от Преслав на горе по р. Тича, е населена с особени турци, за които някои наши писатели въз основа нравите, обичаите, езика, типа и т. н. твърдят, че са потурчени българи и оттам северно от Сакар Балкан или от Осман Пазар прехвърлили долината на Янтра при притока и Стара река), заели Кипилово и стигат до Беброво, но по-нататък, към Елена и по Златаришката река не отиват, защото еленското българско население, вече имало вакъфски привилегии.
Със заселването на турците, постепенно 6ългарскитe имена на селата, градовете, полетата, реките и височините са заменяни с турски имена. От Янтра на запад плътно турско население не се поселва, защото няма налично такова. Окръзите Търновски, Плевенски, Вречански и Видински като цяло запазват българския си лик. През течение на турското робство и по тези окръзи са заселени турци, но само в някои села и места. Ето защо имената на селищата, реките и планините в северозападна България си остават български.
Турски бейове и отделни мохамедански групи се заселват предимно в централните градове (Търново, Севлиево, Ловеч, Плевен, Никопол, Враца, Видин). В Софийски и Кюстендилски окръзи турци се поселват само в укрепените градове, но не и в селата. В Сърбия турско население по селата не е заселвано. Накратко казано, в Южна и Източна България се заселва плътно турско население, в средна и югозападна България, в Македония и в Сърбия главно по градовете и стратегическите места се заселват семействата на спехии, военни, административни, съдебни, финансови и духовни турски власти, но не и плътна турска маса.
В самото начало турците са твърде благоразумни. Не искат да настройват българите против себе си, затова и не ги прогонват от градовете. Нещо повече, на много места те оставят българските власти с договор да служат на империята. Тази политика е водена от султаните Мурад 1 и синът му Баязид I Йълдъръм (Светкавицата). Мурад І колонизира Одринско, Старозагорско и Пловдивско. Баязид заселва Карловско (земята на болярите Радослав и Войсил), крепостта Стрелчанско кале, разсипва Каменград (Панагюрище), село Петрич и заселва турци в Златица, за да държат прохода за Етрополе. Първите сведения за събирането на християнски деца като кръвен данък (девширме) се отнасят към времето на султан Мурад I. При него е въведен и данъкът пенджик – всеки пети военнопленник се принуждава да приема исляма и да постъпва в армията.
По-късно във времето са заселени и селата около Златица: Лъджене, Клисекьой и други. Етрополци се ползват с права да пазят прохода от север, но когато турците се усъмняват в тяхната вярна служба, заселват града със свои хора. След смъртта на Баязид, започват дълги междуособици между синовете му, на много българи им се приисква да се отърват от турските гарнизони и да се освободят. Това стряска турците и те решават да изселят българите от градовете.
През 1410 г. в Стара Загора турците навлизат в градската крепост и прогонват всичките българи. Едни от първенците са потурчени, други избити или изпратени на заточение в Анадола (Мала Азия), а работният народ се разбягва из скритите кътове на Средна гора, където образува нови селища. Част от старозагорските граждани образуват на няколко километра източно от града Ново село и идвали като слуги в града да работят за турците. Турците прогонват българите от Бузовград, от Мъглиж, от Крън (столицата на Елтимира), от Голямо село при Калофер на р. Тъжа, която е била голяма крепост на прохода за Севлиево и Троян.
В Карловско са съборени 15 градища (кули). Малко по-късно от Ст. Загора турците заселват в Пловдив трите опасани със стена хълма (Небет, Джамбаз и Таксим). На Джамбазки хълм, като най-висок, се намира акрополит (скривалище). Християните са изгонени: гърците отиват в Станимака, а българите се разбягват в Средна гора и Родопите. След смъртта на Турхан паша (1460 г.) се пропъжда и българското население от Кюстендил.
Градът е прочут със своите сладки плодове, топли бани и хубав климат. Султанските дъщери прекарват летата си там. През XVI в. в Кюстендил вече няма българи, а само 1000 турски къщи. Християнското население е принудено да се изсели в близките села. В Търново турците заемат крепостта Царевец с 5-те каменни порти, дворците и всички болярски къщи, заедно с патриаршеското седалище. Болярите са прогонени. Около 110 боляри и градски първенци са изклани; други се потурчват, трети се разбягват заедно с подвластното си население в недостъпните дъбрави към Елена (Горни и Долни Болярци), Трявна и Габрово. Преселените турци се настаняват пред входа на Царевец, където сега е окръжният дом, заемат цялото южно изложение на града от полицията до моста, което държи пътя за Тузлука. На българите оставят долна (Асенова) махала с владишкия мост. Горе (на Каябаш), западно от турците останало българско население в махалата, която носи името „болярска“ и по-нататък „Варуша“. Търново изгубва значението си на средище. Турският управник в Търново си дал титлата войвода, а канцеларията му войводница.
В Ловеч турците изгонват българските власти от крепостите, които опасват високия скалист полуостров. Днес на този връх са разкопани основите на хубава триолтарна църква; българските махали остават по склоновете на укрепения полуостров, а самите, завоевателите, се поселват низко около моста на река Осъм, като заемат кръстопътищата: Плевен – Севлиево и Свищов – Троян – Балкана (до Плевен северно в завоя на реката Барата се намирал старият римски град Сторгозия, побългарен през средните векове под име Каменец).
Когато турците завладяват града, султанът го подарява с 33 села на потурнашкия род Кйoce Михаил бейовци. По-късно градът е преместен на днешното място и продължава да се разраства със смесено българско, турско и еврейско население, ползвайки се с вакъфски права. В тези времена на преселвания, разселвания, бунтове и потушавания, много от старобългарските градове са разграбени и опустошени. Стари цветущи места запустяват и се обръщат в буренясали развалини.
И тъй, да се закрепят здраво в превзетите земи, турците постепенно колонизират всички плодородни, здравословни места (топли те извори) и кръстопътищата. Щом турците се настаняват в даден град, те за няколко години му предават съвсем друг изглед. Големи оловни куполи блесват над новопостроените джамии. Дотогава християнските църкви са със зидани тухлени кубета и отгоре покрити с керемиди. Сега високи викала (минарета) щръкват над градовете и със своите светещи фенери по рамазан събират погледите на всички. В градовете турците избират мегдан за пазар. Отварят месарници и бръснарници – любимо място ни турците за гиздене и разговори. Кръчми турците не поддържат. Камбаните са снемани от звънарниците на църквите, иконите изгаряни, кръстовете и другите църковни вещи унищожавани, стените с живописта са измазвани с дебел слой варов разтвор и почти мигом звънливият глас на спретнатия ходжа се понасял от построеното турско викало в неприемлив тон над главата и съвестта на слисаното християнско население.
Този анадолски напев възвестявал, че името на Христа в стария храм се заменя с името на Мохамеда и че се въздава благодарност на Аллаха, който управлява вселената и дава победа на Исляма. По такъв тържествен начин турците се настаняват почти във всички български земи, превзети със сила или предадени доброволно.
Българите е трябвало да напуснат домовете си и да се заселят в планините, пръснати в колиби, от които по-късно те образуват по-малки или по-големи селища. Някои българи са принудени да се изселят в чужбина. При превземането на Търново много боляри и селяни избягват във Влашко. След превземането на Охрид 3000 души българи избягват в Италия, а от югозападна България мнозина побягват в Сърбия. При всичко това най-добрият пазач, спасител и покровител на българите се оказват величествените родни планини.
По северния склон на Стара планина, между билото на планината, Търновските и Севлиевските успоредни ридове, до горното течение на Росица, габровските, дряновските, тревненските, килифарските и еленските реки, чиито притоци красят Янтра, като безброй клонове на величествен дъб, се извиват кътове, котловини и долини, обрасли някога със спасителни гори, но и препълнени с пасища и овощни дървета и земя за оран. В тези кътове се сгушват българите в неволя, за да запазят рода си. И по- на запад, горните течения на Осъм, Вит, Искър и Огоста също са гостоприемни домове за прокудените. Не по-малко добри майки-закрилници на народа са и Средна гора, Рила, Родопите, Витоша, Осогово, Пирин, Баба планина до Шар и Пелистер до Охрид.
Това са обширни недостъпни или слабодостъпни високи полета, долини и скривалища, в които народа ни заедно с добитъка и покъщнината си не един път през своето историческо съществуване в дни на жестокост и унижение намира своето спасение. Може да се твърди, като историческа истина, че планините повече са закриляли, откърмяли и лекували здравата основа на българския народ, отколкото коя да било политическа уредба и административна власт на държавата. Много пъти българският народ е бил близо до унищожение. Само останки от него са се спасявали в планините, гдето здравият инстинкт за размножаване извършвал своето дело. Наплодилите се млади решителни поколения добиват мощта да изпъплят по-късно масово пак в полетата, вдигайки въстание след въстание, показвайки, че съществуват и че не са се изгубили като народ.
Присъединете се към нашия Телеграм
Българската история с Румен Петков: Константин Срацимир и краят на Второто българско царство
