След смъртта на цар Георги II Тертер в продължение на няколко месеца се води борба за престола, но накрая български цар става бдинският деспот Михаил III Шишман Асен. Той е син е на видинския деспот, който се самообявява за цар под името Шишман, от първия му брак с внучката на Иван Асен II. Брат е на Белаур и Кераца Петрица (майка на цар Иван Александър).
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
След сключването на мирното споразумение между Шишман и сръбския крал Стефан Милутин през 1292 г. Михаил III Шишман се сгодява и жени за дъщеря му Анна-Неда, сестра на следващия сръбски крал Стефан Дечански. До този брак се стига в резултат от неуспешна война на Михаил III Шишман срещу нейния баща Стефан Милутин.
Видинският болярин е принуден да приеме Анна-Неда в своето семейство като гаранция за добросъседски отношения. След смъртта на баща му Михаил III Шишман получава владетелско признание с титлата „деспот“ на Видинското царство от българския цар Теодор Светослав Тертер, който е негов втори братовчед – майките им са внучки на Иван Асен II, но от различни съпруги на владетеля: негова баба е Ана-Теодора Асенина, а на Теодор Све тослав – Елена Асенина (т.е. женитбите на Иван Асен II са отразявали две външнополитически линии – Епирска и Унгарска.
През 1317 г. още като деспот Михаил ІІІ Шишман подкрепя сръбския крал Стефан Милутин и съюзника му – северинския бан Теодор Чанад във войната им срещу унгарския крал Карл Роберт за контрола на Мачванското банство. През октомври съюзниците са разбити под крепостта Михалд (днешна Мехадия) в Северин. След поражението, във Видин намира убежище зетя на бан Теодор, наемнически командир, наричан Иван Русина. Същият става един от доверените военачалници в армията на видинския деспот. След смъртта на Милутин през 1321 г., Шишман ІІІ се включва в гражданската война между наследниците му в Сърбия, като подкрепя сина му Константин и в последствие Стефан Владислав II срещу Стефан Урош.
През 1322 г. цар Георги II Тертер умира в разгара на военен конфликт с Андроник III Палеолог. Възползвайки се от заетостта на българите около избора на нов цар, императорът установява контрол над крепостите Диампол (дн. Ямбол), Лардея (дн. с. Терзийско), Ктения (дн.с. Козаре), Русокастро, Анхиало, Созопол и Агатопол. Братът на бившия български цар Смилец – деспот Войсил, нахлува в Крънското деспотство, което някога е било владение на рода му, подчинява главния му град Копсис и още четири крепости.
България е лишена от всичките си територии в Тракия с изключение на Пловдив, който Андроник III безуспешно обсажда. Установявайки се на трона, Михаил ІІІ Шишман веднага предприема ответни действия. Той се насочва към подбалканските крепости, признали властта на василевса. Андроник III сваля обсадата на Пловдив и тръгва срещу него.
Понеже не получава помощ от Войсил (до императора достига слух, че той е умрял), Андроник III се отказва от сблъсък с войските на новия цар. Спорните градове признават властта на Михаил ІІІ Шишман, но междувременно, възползвайки се от грешка на Иван Русина, командир на гарнизона в Пловдив, ромеите завземат града без сражение.
В продължение на около година, цар Михаил III Шишман воюва срещу Войсил, който е подкрепян от Андроник III. През 1324 г. Шишман получава превес и успява да го изтласка от земите на Крънското деспотство. Същата година царят предприема нападение и срещу Византия. В армията са включени татарите на владетеля на Златната орда – Узбек хан, същите които опустошават Тракия. Българската армия навлиза в Беломорска Тракия и заема позиции по линията от Вира до Траянопол. Андроник III Палеолог не посмява да влезе в сражение поради липсата на достатъчно войска. Той предлага на Михаил Шишман да решат конфликта чрез единоборство. Българският цар му отговаря с думите:
„Глупав е онзи ковач, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а вместо това си служи с ръка.“
След тези събития те сключват мир, който види до следните промени в българския царски двор: Михаил ІІІ Шишман се развежда с Анна-Неда и я заточава в манастир, където тя приема монашеско то си име Елена Дечанска, синът им Иван Стефан, който дотогава е съвладетел на баща си, е заточен, а управлението на Видинското деспотство поверява на брат си Белаур. Царят се жени за Теодора Палеологина, сестра на византийския император Андроник III и вдовица на Теодор Светослав. Чрез този брак се сродява с Палеологовата династия. Женитбата с Теодора утвърждава Михаил ІІІ Шишман като законен наследник на Светослав, но прогонването на Анна-Неда довежда до влошаване на българо-сръбските отношения.
Андроник III Палеолог, който не е в съгласие с дядо си относно мира с България, започва подготовка за война. През август 1324 г. докато е на лагер с войските си в Източна Тракия, пристигат пратениците на Михаил Шишман – Гръд и Панчо. От тях той научава за брака на царя със сестра му и приема мирните предложения. Според договорките в българско владение остават Айтос, Анхиало, Ктения, Русокастро, Месемврия, а във византийско – Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон. През 1326 г. враждата между Андроник II и Андроник III заплашва да се превърне в гражданска война. Старият император спечелва на своя страна крал Стефан Дечански, а младият търси под крепа от Михаил Шишман.
На 13 май 1327 г. на лична среща край крепостта Черномен царят и Андроник III сключват тайно споразумение, предвиждащо общи военни действия срещу Андроник II и Стефан Дечански. Младият василевс се задължава след установяване на еднолична власт да изплати на Михаил Шишман голяма парична сума и да му направи някои териториални отстъпки под формата на зестра. Споразумението, известно като Черноменски договор, не остава тайна за Андроник II и сръбския крал. Запазени дубровнишки документи свидетелстват, че през 1327 г. Дечански закупува голямо количество оръжие, необходимо за предстоящия му сблъсък.
В избухналата гражданска война надмощие взема младият Андроник. През 1328 г. старият император вече владее единствено Константинопол и прилежащите територии. Изоставен от Стефан Дечански, той търси помощ от българския цар.
Михаил Шишман, който има интерес войната между двамата императори да продължава, се съгласява. Той струпва военни части по границата с Византия, а 3000 конника предвождани от Иван Русина се отправят към Константинопол, за да охраняват Андроник II. Предполага се, че истинската задача на този отряд е да бъде пленен старият император и на Михаил Шишман да се осигури достъп до двореца Влахерна, където той възнамерява да се провъзгласи за император.
Тук като доказателство може да ни послужи, че Андроник III предупреждава дядо си с писмо да не допуска отряда в двореца. Старецът се вслушва в съвета му, а царят изтегля конницата си, опасявайки се да не я загуби. Скоро след това останалият без никаква подкрепа Андроник II е свален от внука си, което слага край на междуособиците във Византия. Михаил ІІІ Шишман, който не успява да се възползва от тях, за да наложи властта си в Източна Тракия, се решава на война с Андроник III. Българската войска, подкрепена от татарски наемници от Златната орда, се отправя към Одрин и Димотика. В отговор императорът събира войски в околностите на Виза. Царят дава вид, че се готви за сражение, но вместо това изтегля войските си. Следвайки го, Андроник III преминава границата, превзема и разрушава крепостта Диамбол.
През ноември 1328 г. Михаил ІІІ Шишман отговаря с ново нахлуване във Византия. Превзема Вукелон и се установява там на лагер. Андроник III разполага войската си край Димотика. В продължение на около месец двамата владетели се следят взаимно, без никой да се реши да нападне пръв. Влизайки в преговори, те си разменят взаимни обвинения в неспазване на Черноменския договор.
Важна роля в помиряването им изиграва императрицата-майка. На лична среща в Одрин владетелите се договарят Михаил Шишман да върне Вукелон, а в замяна да получи парично обезщетение.
През май 1329 г. при крепостта Кримна (дн. с Росен) се провежда нова среща между царя и императора, на която мирът е утвърден. Губейки надежда за разширение на българските владения за сметка на Византия, Михаил III Шишман обръща поглед на запад. Сръбското кралство, възползвайки се от междуособиците в България и Византия, както и от непрестанните сблъсъци помежду им, успява да завладее част от териториите им.
Михаил ІІІ Шишман започва подготовка за завладяване на Сърбия, чийто владетел е бившият Михаилов шурей Стефан Дечански. За целта през пролетта на 1330 г. той сключва антисръбски съюз с Андроник III. Според повече то предположения крайната цел е пълното унищожаване на Сърбия и поделяне на земите ѝ между Търновското царство и Византия. Михаил Шишман привлича в коалицията владетелите на Влашко, Молдова и Черните яси/българи.
На 19 юни 1330 г. българските войски тръгват от Търново, но вместо да се насочат направо към сръбската граница, минават през Видин и София. Обикновено като причина за този необичаен обход се сочи желанието на Михаил ІІІ Шишман да съедини войската си с тази на брат си Белаур, но тъй като брат му не взема участие в битката, във Видин се присъединяват татарите на Каракишек и власите на съюзника му Иванко Басараб.
Андроник III навлиза в Македония, завземайки четири малки крепости (Дебрица, Добрун, Габаларион и Сидерокастрон) и се установява на лагер край Битоля, изчаквайки по-нататъшния развой на събитията. От Средец българската войска се отправя към крепостта Земен и я превзема. Стефан Дечански първоначално изчаква своя бивш тъст на „полето край Добрич“, където се сливат реките Топлица с Българска Морава, а впоследствие отправя войската си по течението на Морава и през Старо Нагоричане (където в църквата „Св. Георги“ извършва молитва за мир) се разполага на стан в околностите на Велбъжд (днешен Кюстендил).
Според сведенията на Никифор Григора, Михаил Шишман разполага с 12 000 български и 3000 воини сбирщина от татари, яси, алани и власи. Стефан Дечански има на разположение 14 000 души, към които впоследствие се присъединяват 1000 каталани. Изчаквайки именно тяхната поява, на 24 юли Стефан Дечански предлага на Михаил Шишман еднодневно примирие. Царят приема, защото за войската липсват провизии. Установено е, че Белаур не се присъединява към брат си, както и ловешкият деспот Иван Александър. Тъй като българската войска страда от липса на продоволствия, в деня на примирието тя се пръсва по околните селища за набавянето им.
В това време пристигат тежковъоръжените каталунски наемници. Възползвайки се от изгодната ситуация, кралският престолонаследник Стефан Душан нарушава примирието и атакува лагера на Шишман. Опитът на Михаил Шишман да организира ефикасна съпротива е неуспешен. В битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г. войската на Михаил ІІІ Шишман претърпява поражение, а самият цар е тежко ранен и умира три дни по-късно в плен. Погребан е пожелание на велможите си в църквата „Свети Георги“ в Старо Нагоричане, днес в Северна Македония.
По-нататъшното разрешение на заплетения казус около наследството на българския царски престол е решено на среща в Мраката, в която взимат участие Стефан Дечански, Стефан Душан, Белаур и Иван Александър. Стефан Дечански с подкрепата на Белаур успява да наложи на българския престол своя племенник – Иван Стефан, като син на Михаил Шишман и престолонаследник. Съборът излиза с решение за обединение на двете държави срещу съпротивата на Дечански, от което най-недоволен е синът му Стефан Душан, който по линия и на Смилецовци предявява законни претенции за общ търновски престол.
По силата на решението последвалите събития в България и Сърбия са синхронизирани и довеждат на власт Иван Александър и Стефан Душан, като всичко е уредено чрез брака на Стефан Душан с Елена, сестра на Иван Александър.
Като анализираме ситуацията разбираме, че Битката при Велбъжд има важни последици за историята на Балканския полуостров. В резултат от нея и последвалите я събития Средновековна Сърбия, наричана впоследствие и Душаново царство, се превръща, макар и за кратко, в първостепенна сила на Балканите.
Присъединете се към нашия Телеграм
