Без вода, без въздух, без защита — но с чувство за дълг. Защото ако не влезем ние, няма кой друг
„Понякога се чувстваме не като хора, а като пушечно месо.“
Така започва разказът на български пожарникари за реалността, в която се изправят срещу шестметрови пламъци с… лопати. Техниката липсва. Защита почти няма. А надеждата да оцелееш се превръща в основен инструмент за справяне с бедствието.
Публикация на Фондация „Общество и сигурност“ разказва за тежкото ежедневие на огнеборците в страната. Разказ, вдъхновен от реални свидетелства на хора, които и в този момент са по терените — изтощени, прегрели и въоръжени с морал.
Дарени дрехи с чужди имена, изтекъл срок и вяра, че ще оцелееш
„На гърба ти пише чуждо име, а срокът на годност на екипировката е изтекъл преди пет години.“
Това не е анекдот, а норма. Част от пожарникарите в България се обличат с дарения от Канада или Швеция, защото няма нова екипировка. Влизат в гората с дрехи, в които някой друг някога е гасил пожари – и се молят вятърът да не смени посоката.
24 часа в пламъци, 24 часа „почивка“ без възстановяване
Смените са денонощни – 24 часа непрекъсната борба, след това 24 часа „почивка“, в които не си възстановен, а просто не си в огъня. Няма вода. Няма храна. Няма тоалетна. Само дим, жега, страх и отговорност. След това отново — към следващия пожар.
Старинни ЗИЛ-ове, ремонтирани от джоба на пожарникарите
Единствените камиони, които стигат до високите планини, са над 40-годишни ЗИЛ-ове. Ръждясали и на ръба на изоставяне. Ремонтират се с лични средства. Защото няма резерв. А ако се счупят, друг няма да дойде — просто защото няма как да стигне.
Без маски. Без балаклави. Без техника за горски пожари
Двама души с една пожарна — това е обичайната първа реакция при сигнал за пожар. Без маски с филтри, без огнеупорни балаклави, без колани и специализирани ръкавици. Дори техниката за разчистване на суха трева липсва — просеките се правят с кирко-брадви.
„Като преди 100 години“, пише в текста.
Най-боли не страхът, а усещането, че можеш да спасиш повече — но не ти е дадено
„Герои ставаме, когато всичко липсва и въпреки това влизаш в огъня“, казват още огнеборците.
Боли не от тежестта, а от безсилието — да знаеш, че можеш да направиш повече, но техниката те предава. Да разчиташ на европейска помощ, защото сам нямаш с какво да действаш.
Призив: Искаме не медали, а въздух и екипировка
„Не искаме аплодисменти. Искаме, като тръгнем на пожар, да можем да разчитаме на екипировката си.“
Пожарникарите искат поне втори комплект дрехи. Да не мислят дали ще ги остави камионът. Да тръгват на мисия като екип — шестима с две пожарни, а не двама с една.
Те настояват и за нещо повече — летателна техника, която да действа в планините, преди огънят да помете всичко.
„Не за мен, а за следващия, който ще се качи в планината“, завършва гласът на един от пожарникарите.
„Ние ще продължим. Но колко още ще можем?“
Фондация „Общество и сигурност“ благодари на Силва Тонева за предоставените снимки. Публикацията не цели ефект. Тя е глас. На реални хора, които са в огъня в момента, в който четете това. И които не искат да бъдат герои — а просто пожарникари, на които държавата е дала нужните инструменти, за да вършат работата си.
Присъединете се към нашия Телеграм
Работодатели могат да получат до 20 000 лв. за наемане на хора с увреждания
