Общинският съветник Ваня Григорова наскоро обяви с гордост, че благодарение на политически усилия 149 млн. лв. от Националния план за възстановяване и устойчивост /НПВУ/ ще бъдат пренасочени към столичното метро – 65 млн. лв. за разширение на линия 3 и 84 млн. за нови влакове.
В публикация в своята официална Facebook страница, Ваня Григорова представя това като победа – спасени европейски средства и облекчен общински бюджет. Но зад тази обнадеждаваща рамка прозира един по-неудобен въпрос: дали това всъщност не е още един пример за хаотично и късогледо управление?
Какво всъщност означава „спасените“ пари?
На пръв поглед пренасочването звучи рационално. Но на втори – доста тревожно. Причината? Тези 149 млн. лв. са част от целево финансиране, което държавата рискува да загуби, защото първоначално заложените проекти по Плана са се оказали неизпълними в срок. Вместо това, сумата е преместена към „по-лесна“ за изпълнение дейност – метрото.
За широката публика това изглежда като печеливш ход. Но в административен контекст, това всъщност е симптом за провал в стратегическото планиране – липса на реалистични срокове, слаба координация, и очевидно – недостатъчно подготвени проекти още в етапа на кандидатстване. Това, че сега метрото „спасява“ положението, не извинява причините, поради които положението се е влошило изначално.
Персонален героизъм или институционална слабост?
В центъра на разказа си, Григорова поставя проф. Стоян Братоев – дългогодишния ръководител на “Метрополитен”, когото описва като незаменим експерт. Самото му оставане в управлението било „условие“ от нейна страна, за да подкрепи временните ръководства на транспортните дружества.
Тук възниква логичният въпрос: ако цялата стабилност на едно огромно столично дружество зависи от един-единствен човек – това повод за гордост ли е, или знак, че институцията не е подготвена да функционира без него?
Липсата на ясна приемственост, обучени кадри и алтернативни лидери е класическа институционална слабост. И не, това не се компенсира с патетични фрази от рода на „никой не е вечен, но някои хора трябва да останат“.
Какво би трябвало да е различното поведение?
Вместо спешно да пренасочваме средства като кризисна мярка, не е ли време да се настоява за:
- пълна ревизия на провалените проекти, поради които парите изобщо трябваше да се местят?
- прозрачност в критериите за „готовност“ на алтернативните проекти – защо някои са били „готови“, но не и избрани отначало?
- дългосрочна стратегия за развитие на транспорта в София, отвъд метрото?
Европейските средства не трябва да се третират като игра на „оцеляване до последната минута“, а като инструмент за реална модернизация.
Да не бъркаме навременната реакция с добра политика
Ваня Григорова безспорно има принос в това парите да не се изгубят – поне така твърди. Но представянето на едно закъсняло пренасочване като доказателство за добро управление е подвеждащо.
Доброто управление не разчита на „спасяване в последния момент“. То предвижда, приоритизира, и създава устойчиви системи – с ясни правила и с повече от един експерт, който „знае и може“.
Ако не направим тази разлика, рискуваме метрото да остане единствената ни спасителна лодка в морето от управленски хаос.
Присъединете се към нашия Телеграм
