Протестите от последните седмици в България извадиха на улицата едно поколение, което мнозина не очакваха да бъде толкова мобилизирано – Gen Z. Млади хора, родени след 1997 г., които не са живели дори един ден в онази криза, довела до едни от най-драматичните събития в най-новата ни история – щурма на парламента на 10 януари. И все пак именно те днес издигат най-силните гласове за промяна.
Знаят ли Gen Z какво се случи през 1997 г.?
Поколението, което днес води протестите, не помни онези събития. Родителите им – да. Учебниците – бегло. Но Gen Z „познава“ 1997 г. по друг начин: чрез истории у дома, архивни кадри онлайн, и най-вече – чрез усещането, че когато държавата стигне до момент на несправедливост, гражданите имат право да я спрат.
Има една особеност: за разлика от поколенията, преживели хиперинфлацията, Gen Z не сравнява днешните проблеми с 1997-а. Те сравняват България със света – с нормалност, с прозрачност, с държави, в които институциите работят. Тяхното недоволство не е от глад или фалити, а от усещането, че бъдещето им се стопява.
Защо новото поколение протестира?
Причините са различни от тези през 1997 г. – но гневът е истински. За тях проблемите са:
- липса на перспектива и усещане за справедливост;
- непрозрачно управление и постоянни политически кризи;
- усещане за застой и невъзможност да живеят като съвременни европейци;
- усещане, че се вземат решения без тях, но последиците ще бъдат върху бъдещето им.
Gen Z протестира не заради миналото, а заради бъдещето си.
Трябва ли България отново да стигне до „10 януари“?
Това е големият въпрос. Историята показва, че когато обществото се обедини и натискът стане неконтролируем, политическата промяна е неизбежна. Но и нещо друго е важно – 1997 г. беше резултат от тотален икономически колапс. Днес ситуацията е различна. Недоволството не идва от празните магазини, а от празните обещания. Но политическата енергия е достатъчно силна, за да предизвика промяна, ако бъде подкрепена масово.
Нужен ли е нов щурм? Вероятно не. Но е нужна същата решителност, същият отказ да се приема статуквото. Падането на едно правителство не е само въпрос на улица – то е въпрос на обществен консенсус, на това дали повечето хора вече не вярват в управлението.
Къде се срещат 1997 и 2025?
На две места: в умората и в надеждата. Умора от кризи, обещания, схеми и безпътица. Надежда, че може да бъде различно.
Поколенията от 1997 г. излязоха на улицата за хляба си. Gen Z излизат за достойнството си.
Ще падне ли правителството?
Това зависи не само от Gen Z, но те безспорно задават тона. Ако техният протест се превърне в общонационален – както през 1997 г. – историята може да се повтори, но по свой начин. Не с хаос и стъкла, а с огромен публичен натиск и ясни искания.
Едно е сигурно: когато едно поколение, което никога не е виждало политическа промяна, започне да я иска – промяната става въпрос на време.
Финален извод
Gen Z не помни 1997 г., но знае достатъчно, за да не позволи нова 30-годишна спирала на застой. И ако днешното правителство не чува гласа им – няма да е първото, което пада под тежестта на обществената енергия.
Историята не се повтаря едно към едно. Но понякога римува силно.
Присъединете се към нашия Телеграм
Корнелия Нинова: Преправеният бюджет е по-голяма измама от предишния
