Вместо да се опитат да променят нещо съществено, опозиционните партии отново бързат към избори. Умишлено ли ни водят пак към вот със същите правила, за който мнозина вече нямат доверие?
България отново е на прага на предсрочни избори. Но този път въпросът не е просто кой ще спечели и кой ще загуби. Въпросът е дали изобщо ще има смисъл да говорим за демократичен избор, ако отидем до урните със същия Изборен кодекс, със същата „домова книга“, със същото ръководство на Централната избирателна комисия и със същите механизми, които от години пораждат съмнение, недоверие и усещане за предварително написан сценарий.
Обществото е гневно. Уморено. Подозрително.
А опозиционните партии – разединени, вкопчени в дребните си сметки и в собствения си електорален интерес. И точно в момент, в който се изисква хладен разум и минимално държавническо поведение, всички бързат към избори, сякаш това е единственото възможно решение.
Само че не е.
Избори при тези условия – риск, а не изход
Отиването на избори със същия Изборен кодекс, със същата „домова книга“, със същата Централна избирателна комисия и със същата концентрация на ключови позиции в държавата не е просто политически избор. Това е реален риск за демократичността на самия процес.
Ясно е, че след последните избори доверието в целия този най-важен процес за демокрацията клони към НУЛА. Машини или хартия, протоколи, секции, преброяване – за много хора всичко това вече е второстепенно. Основният проблем е усещането, че системата е подредена така, че резултатът винаги да е „удобен“ за някого, а гражданите да бъдат просто статисти в добре режисирана процедура.
При нормални условия това вече е тревожно. При сегашната политическа обстановка – направо опасно.
Защо никой не иска да пипне правилата?
Логичният въпрос е прост: ако толкова партии твърдят, че изборите са нечестни, защо не настояват за промени преди да се гласува отново?
Защо няма дори опит – макар и временен – за обединение около няколко ясни, конкретни и постижими цели? Защо не се използва все още действащият парламент, за да се направят поне минимални корекции, които да върнат част от доверието в изборния процес?
Отговорът е неудобен, но очевиден – защото за част от политическите играчи бързите избори са по-изгодни от честните избори. А за други – удобно алиби да кажат „ние искахме, но нямаше време“.
Ролята на президента – последният възможен арбитър
В тази ситуация погледите неизбежно се обръщат към президента. Не като спасител, а като институционален посредник. Като фигура, която по Конституция и по позиция има задължението поне да опита да събере на една маса опозиционните партии и гражданското общество.
Не за дълъг мандат. Не за големи обещания. А за кратко, ясно дефинирано управление със задачи, които не търпят отлагане:
- избор на консенсусен председател на Народното събрание;
- приемане на нов Изборен кодекс след реален обществен дебат;
- пълна смяна на ръководството на Централната избирателна комисия.
Нищо повече. Нищо по-малко.
Ако това не се случи – цената ще я платят хората
Историята вече е показала какво следва, когато политиците отказват да носят отговорност. Избори след избори. Кратки парламенти. Временни правителства. И накрая – уморено общество, което все по-трудно вярва, че гласът му има значение.
И тогава диктатурата не идва с танкове. Идва тихо – с апатия, с отказ от участие, с усещането, че „всички са еднакви“.
Това е най-опасният момент. Затова въпросът вече не е кога ще са изборите.
Въпросът е дали някой ще намери смелостта да каже „стоп“ и да постави държавата преди партийните сметки.
Защото ако отново отидем на избори със същите правила и със същите контролни органи, резултатът може и да е ясен. Но сметката – както винаги – ще бъде платена от хората.
Присъединете се към нашия Телеграм
Правителството падна след групова среща в американското посолство
