„Всички, които не могат да видят приноса на Кирил Петков в политиката, си заслужават Борисов и Пеевски.“
С тези думи икономистът Евгений Кънев разтърси социалните мрежи в момент, когато усещането за политическа безпътица отново натежава. В своя остър, но аналитично аргументиран пост, Кънев не просто защити Петков, а очерта с удивителна конкретика политическите му приноси, при това за период, който повечето други управляващи са използвали за оцеляване, а не за промяна.
Идеята, че Кирил Петков е „автентичен политически предприемач“, е особено важна в контекста на българската политическа култура, където предприемачеството – особено политическото – се възприема със съмнение, а смелостта често се наказва. И все пак, както Кънев отбелязва, именно тази безразсъдна смелост да действа, а не просто да говори, го отличава от цялата политическа класа след ерата на Костов.
Реалните резултати, които не се помнят
От скъсването с „Газпром“ и приключването на десетилетно бавения интерконектор с Гърция, през изгонването на над 70 руски дипломати, до ключовата роля в отпадането на ветото за Шенген – списъкът на постиженията на Петков звучи като резюме на пропуснатите шансове на няколко предишни кабинета.
При това в момент, в който България беше на ръба на международна изолация, Петков успя да изгради доверие в чужбина – с особено значение е фактът, че именно той бе посочен от холандския премиер Марк Рюте като единственият български политик, на когото вярва.
Тази външна легитимност контрастира болезнено с вътрешната ерозия на подкрепата – не само от избирателите, но и от институциите. Арестът на Борисов през 2022 г., за когото Кънев казва: „никой друг нямаше топки да го направи“, всъщност се превърна в политически капан – защото показа на системата, че Петков е сам. Без работещо правосъдие, смелостта се превърна в уязвимост.
В капана на собствената почтеност
Парадоксът на Петков е, че той избра да не се възползва от същите механизми, чрез които властта в България традиционно се крепи – зависимости, страх и сделки. Даде доброволно имунитета си, не се скри зад парламентарни процедури и стана може би единственият премиер, който плаща цена за това, че е дръзнал да пипне недосегаемото.
В тази светлина, постът на Кънев не е хвалебствие – той е диагноза за политическия и обществен климат. Петков не е съвършен – имаше наивни решения, кадрови грешки и комуникационни сривове. Но както отбелязва Кънев, именно тази липса на „естествени рефлекси за самозащита“ го прави автентичен. Не удобен. Не ефектен. А истински.
Колективната отговорност на скептиците
Постът на Кънев е и обвинение – срещу цинизма, който се е превърнал в национален спорт. Презрение към опитите за промяна, подигравки към всяко различие от статуквото, бързо амнезиране на реалните стъпки. Паметникът на Съветската армия падна, но над руското влияние у нас още стои сянка. Договорката за Северна Македония бе наречена предателство, а днес се прилага без капка съпротива.
Когато авторът казва: „Ако искат да ме опровергаят – да го докажат на терен“, той поставя предизвикателство не само към опонентите на Петков, а към всички, които вярват, че България може да се промени – но само без да рискуват нищо.
Финален анализ:
Понякога историята не чака удобния момент, нито перфектния герой. Кирил Петков беше неудобен, непредсказуем и често самотен в решенията си. Но тъкмо това го прави политически предприемач в пълния смисъл – такъв, който не просто оцелява в системата, а се опитва да я преконфигурира. И това, в крайна сметка, може да се окаже най-голямото му „престъпление“ в очите на една система, създадена да не прощава смелостта.
Присъединете се към нашия Телеграм
