Какво се случва, когато една партия се държи за лидер не от лоялност, а от страх? В случая на ГЕРБ – това води не до сила, а до политическа стагнация.
Капанът на лидерската стагнация
Вече петнадесет години ГЕРБ живее в образа на един човек – Бойко Борисов. Това не е просто култ към личността. Това е структурна липса на алтернатива. В партията няма:
- механизъм за състезание на идеи,
- второ ниво на лидерство,
- културна толерантност към вътрешнопартийна конкуренция.
Всеки, който блести, бива затиснат. Всеки, който задава въпроси – бива маргинализиран. Така лоялността се превръща в тишина. А тишината – в застой.
Последиците: ГЕРБ оцелява, но не расте
Партията не произвежда нови идеи, нито нови лица.
- Местните структури се крепят на зависимости, а не на доверие.
- Когато нов човек се появи, той бива „назначен“, не изграждан.
- Езикът остава същият. Съобщенията – познати. Ходът – в кръг.
И най-силният парадокс:
авторитарната партия не е източник на контрол, а симптом на страх.
Защо това има значение?
Когато един лидер е носител на всичко – доверие, легитимност, история – партията не се разширява. Тя се капсулира.
ГЕРБ не е с Борисов, защото вярва, че няма по-добър. ГЕРБ е с Борисов, защото не е позволила на никой друг да стане добър.
Възможен ли е нов път?
Да – но той не започва със смяна на табелката, а със:
- Институционализиране на вътрешнопартийния живот;
- Създаване на автономни, конкуриращи се фигури;
- Лидерска еманципация – в която Борисов осъзнава, че авторитет се предава, не се заключва.
Заключение
ГЕРБ не е в криза на доверие. ГЕРБ е в криза на развитие. А в политиката това е по-опасно от всичко – защото не се вижда веднага. Но разпадът отвътре вече е започнал.
Присъединете се към нашия Телеграм
Корупцията като смазка: когато системата работи, докато рухне
