„Училището „преди“ беше институция с ясно определени цели. То трябваше да обучава – да предава знания, да тренира паметта, да изисква системност. Беше йерархично, често твърдо, понякога несправедливо и рядко ефективно спрямо по-слабите или по-чувствителните ученици. Учебната програма беше претоварена, а учителят разполагаше с малко инструменти за реална диференциация на работата. Добрият ученик „се справяше“, по-слабият отпадаше. Това е факт, не мит.“
Това коментира председателят на Съюза на ръководителите в системата на народната просвета на България Диян Стаматов във Facebook профила си, добавяйки:
„В същото време това училище имаше висок праг за достъп до знанието. Очакваше се учениците да усвоят основите – толкова банални неща като таблицата за умножение или дефинициите на понятията. Не защото някой е бил „безсърдечен“, а защото се е знаело (често интуитивно), че без автоматизация няма мислене. Никой не питаше дали ученикът харесва уравненията или има „усет“ за правопис – смяташе се, че този усет ще се появи по-късно, ако се появи компетентност.
Училището „днес“ е различно в своите декларации. То говори на езика на благополучието, взаимоотношенията и индивидуалните потребности. Забелязва по-слабите, по-чувствителните и тези с трудности. И това е реален цивилизационен напредък – по-голяма психологическа осъзнатост, повече емпатия, по-висока чувствителност към изключването. Това не бива да се подценява.
Проблемът започва, когато целите на училището започнат да се размиват. Все по-често не е ясно кое е по-важно – дали ученикът е способен да прави нещо, или дали се чувства добре; дали училището трябва да поставя изисквания или да ги избягва; дали неуспехът е част от ученето или системна вреда. На практика това често завършва със занижаване на летвата, прикрито под нови термини: „меки компетентности“, „процес“, „следване на ученика“.
И тук се появяват модерните инструменти.
Интерактивни дъски, платформи, приложения, изкуствен интелект, образователни игри, виртуални лаборатории – всичко това може да бъде отлична подкрепа за обучението. Проблемът е, че много често те се въвеждат така, сякаш ще решат проблемите на училището. Сякаш технологията може да замени липсата на основи, а формата – съдържанието. Ученик, който не чете с разбиране, няма да започне да чете по-добре, защото текстът е на таблет.
Ученик, който не познава основните понятия, няма да започне да мисли критично, само защото работи по „проект“. Ученик без автоматизирани умения няма да развие по-високи компетентности, дори и да е заобиколен от най-модерните инструменти в света.
Технологията не изгражда основи. Тя работи само когато основите вече съществуват. Преди училището имаше малко инструменти, но знаеше какво иска да преподава.
Днес училището има твърде много инструменти, но все по-често не може да отговори на въпроса: какво точно трябва да умее ученикът след края на часа.
Преди ученикът учеше трудните неща, преди те да станат „привлекателни“. Днес се опитваме да ги направим привлекателни, често отказвайки се от тяхната трудност.
Училището имаше своите недостатъци, но имаше и последователност. Днес от него се иска едновременно да бъде училище, консултативен център, терапия, инкубатор на бъдещи компетентности и пространство за себереализация – често без време, без пари и без реална подкрепа.
Затова най-справедливото сравнение е следното (според мен):
- старото училище не се грижеше достатъчно;
- съвременното училище няма достатъчно смелост да поставя изисквания;
- модерните инструменти твърде често се третират като заместител на мисленето за основите, вместо като тяхно допълнение.
Идеалното училище не отхвърля технологиите. Но и не вярва, че интерактивната дъска може да замени таблицата за умножение. Това възхвала на миналото ли е? По-скоро е опит да се каже, че нито един инструмент – стар или нов – няма да работи, ако забравим за какво съществува училището. „Просто сравнение между „преди“ и „днес“.“
Присъединете се към нашия Телеграм
