Докато политическият дебат в България все повече заприличва на сцена от абсурден театър – с кресливи обвинения, вътрешнопартийни разпри и символични битки, – реалността за стотици хиляди българи остава мълчалива и непроменена: липса на достъп до чиста питейна вода.
Съвсем трезво и без патос, екологът и общественик Тома Белев зададе един от най-острите въпроси в публичното пространство чрез кратък, но многопластов пост във Facebook:
„Докато си сипвам вода от чешмата си мисля:
Едни политици не правят нищо, за да не осуетят влизането в еврозоната.
Други политици водят войни с еврото, че чак в Брюксел отидоха, плашайки си бензина и дизела в Евро.
Трети политици водят война за трите букви ДПС.
А половин милион българи нямат достъп до чиста питейна вода и я купуват от магазина.“
Този кратък коментар се превърна в остро огледало на обществения приоритет. Сарказмът в текста не е само стилов похват – той е удар в сърцевината на институционалната безотговорност.
Кои са трите войни?
Белев набелязва три фронта на политическо напрежение. Първо – мълчаливото (и често саботиращо) поведение спрямо влизането на България в еврозоната. Второ – активното противопоставяне на еврото с кампании, достигнали чак до европейските институции. И трето – вътрешната битка около ДПС, често водена на ръба между етническа принадлежност и икономически интереси.
Всички тези „войни“ са абстрактни за обикновения човек – символични, идеологически, понякога театрални. Но за половин милион българи, които живеят в населени места без централно водоснабдяване или с негодна за пиене вода, реалността не е символична. Тя е физическа – с туби, бидони, и бутилки, купувани всекидневно.
Вода срещу бензин
Иронията в израза „плащайки си бензина и дизела в Евро“ е двойна. Първо, защото атаките срещу еврото често идват от хора, които отдавна живеят в икономическа реалност, свързана с евро (европейски субсидии, покупки в чужбина, банкови депозити). И второ, защото те самите не са изправени пред елементарни нужди като вода, за разлика от стотици хиляди техни съграждани.
В тази паралелна държава – на безводие и забрава – няма политически платформи, медийни прожектори и обещания. Няма и избори, защото често хората, засегнати от водната криза, са в периферията – географска, икономическа и обществена.
Да си сипеш чаша вода – лукс или право?
Постът на Белев, макар и личен, разголва един от големите парадокси на съвременна България: битката за достойнство и права все по-често минава през елементарните неща. Питейната вода не е „регионален проблем“ или „битова неизправност“, а универсално човешко право.
Докато политиците се упражняват в символизъм и опорки, хората си купуват вода в бутилки – ежедневно, без гаранции, без внимание и без хоризонт.
Присъединете се към нашия Телеграм
Скандал на Летище Бургас: Таксиджии отказват касови бележки и искат 40 лв. в брой
