През 1218 г. един млад изгнаник се завръща в България, за да промени хода на историята. Цар Иван Асен II, първородният син на Иван Асен I, с подкрепата на войски от Галицко-Волинското княжество, руски бойци и кумански съюзници, успява да завладее Търново и да възстанови династията на Асеневци.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как той не е само владетелят, дошъл да отмъсти – неговото управление бележи ерата на политическа стабилност, икономически подем и териториално разширение, което превръща Второто българско царство в най-мощната държава на Балканите. С военни победи, стратегически бракове и умела дипломация, Иван Асен II постига това, което малцина преди него са могли – възстановява България като водеща сила в Европа.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Иван Асен ІІ е първородният син на цар Иван Асен I и малолетната Елена. В годините на детство си Иван Асен става свидетел не само на смъртта на своя баща, но и в последствие на своите чичовци. На 17-годишна възраст заедно с по малкия си брат Александър Асен, като претенденти за короната им се налага да се спасяват с бягство на север. Стигат до Галицко-Волинското княжество, съседно на Киевска Рус. Княз Дончак им оказва гостоприемство, като ги удостоява с офицерски длъжности във войската си. С течение на времето те се издигат до командири на сотни /ескадрони/.
Иван Асен нескрито изразява симпатиите си към дъщерята на княза Алисия и те започват често да се срещат. Иван и разказва за красотите на България, като дори и обещава, ако се ожени за него, един ден да я заведе в тази страна като царица. Двамата се харесват и той иска благословията на княз Дончак да му я даде за съпруга. Ражда им се дъщеря – Мария. Благодарение на брака си през 1217 г. с дружините, които той и брат му Александър командват /800 конници/, получава благословията на тъста си, да отидат в България и с тяхна помощ да си върне бащиния престол. Освен тях Иван Асен успява да привлече на своя страна и дружини от руски бойци – бродници, волжски българи, българи-кипчаци от северното черноморие и Крим.
Без да губи време, още същата година Иван Асен повежда армия от хиляда лодки по теченията на реките Сирет, Прут и Днестър, към столицата Търново. По време на прехода към него се присъединяват и отряд кумани, като верни съюзници на баща му. След като преминава и се установява на българския бряг, болярите, които не одобряват политиката на Борил, заемат страната на Иван Асен и също се присъединяват с въоръжени подразделения към армията му. Иван изпраща пратеник до Борил с искане доброволно да му предаде властта с обещанието, че ще запази живота и имуществото му.
Борил връща пратеника, като заявява, че за него има само две възможности – или да се върне там, откъдето е дошъл, или ако толкова много му се иска да живее в България, двамата с брат си да станат коняри в царската конюшня. Братята нападат Търново и след седеммесечна обсада го превземат. Иван се възкачва на престола и прибавя към името си Асен II, за да се знае, че е наследник на баща си цар Иван Асен I. Втори човек в държавата става неговия брат Александър, който получава титлата “севастократор”, а Алисия приема православното име Анна и става българска царица. Ражда им се и втора дъщеря Белослава. Цар Иван Асен II и царица Анна /наричана Рускинята/ заживяват щастливо в търновския дворец.
За българския цар обаче държавните интереси са по-важни от семейната идилия. През 1221 г. маджарският крал Андраш II известен и като Рицаря на Ерусалим останал с 3500 войници се завръща от Петия неуспешен кръстоносен поход в светите земи. По предварителен план изтощената армия се предвижва през Антиохия, Икония, Константинопол и България. В Константинопол императрицата Йоланта Андраш II, като кралска съюзница и тъща, им оказва добър прием, дори ги увещава да останат за по-дълго в столицата, но те отказват под предлог, че всички са изморени от дългия преход и бързат, за да се завърнат по-скоро по родните си места.
За това, след като се снабдяват с провизии за няколко дни, продължават пътя си на север. Когато обаче стигат до българската граница, която тогава е по южното Средногорие, граничните застави спират армията му и отказват свободното преминаване през България. Тогава Андраш II разбира, че към този момент българската корона не принадлежи на унгарския им съюзник Борил, а на Иван Асен II. И тъй като няма достатъчно възможности да воюва, той предлага на българския цар злато и скъпоценности, срещу които да получи разрешение за преминаване. Започват преговори, които се водят в неравностойни за двете страни позиции. Унгарският крал бърза да прибере изтощената си и недоволна от похода армия на своя територия, където също не липсват проблеми, а българският цар преговаря на собствена земя и разполага с достатъчно време за протакане, докато не постигне изгодни за себе си условия. В писанията на архидякон Тома Сплитски е записано че:
“След като преминал ромейските земи, крал Андраш пристигнал в България, където българският цар Иван ІІ Асен го задържал и не му позволил да си замине, докато не му обещал с пълна сигурност, че ще му даде една от седемте си дъщери за жена.”
По време на преговорите Андраш II му обещава да го ожени за една от дъщерите си, но българският владетел настоява като зестра да получи и областите Белград и Браничево, заграбени няколко години по-рано от унгарците. Притиснат от обстоятелствата, Андраш се съгласява с поставените му условия. Бракът обаче не може да се осъществи бързо, тъй като унгарската принцеса е римокатоличка, а Иван Асен – православен. Проблем, който може да бъде разрешен само с благословението на патриарха в Търново и от главата на Римокатолическата църква.
В крайна сметка е постигнато споразумение, изгладнялата и изнервена армия на краля преминава свободно през българска територия. Започват продължителни преговори с посредничеството на Латинската империя, които не са особено благосклонни за българския владетел, тъй като само няколко години по-рано на практика унията с Рим е прекратена от цар Борил. Иван Асен ІІ силно се интересува от този брак не само от сантиментални причини, но и от чисто политически. Българският престол се сродява с унгарския и този на Латинската империя, което осигурява на България важно място в международните отношения. С цел да помогне за разрешаване на проблема крал Андраш написва писмо до папа Хонорий III с молба да благослови брака. Иван Асен също прилага към молбата писмо, в което уверява папата в най-искрените си чувства.
Дипломатическите процедури се проточват до края на 1220 г., но след дълги размишления, политическите съображения надделяват над верските и папата дава благословията си българският владетел да вземе за жена средната дъщеря на Андраш II – 17-годишната Анна Мария Арпад. Когато пристига на българска територия, непосредствено преди сватбата, Анна е въведена в православието, приемайки името Мария. И така през януари 1221 г. сватба се състои, новата българска царица прегръща особено ревностно новата вяра.
Доказва го във времето не само като издига множество църкви и обители, но и присъства редовно на богослуженията. Бившата вече царица Анна е изпратена в манастир, където приема монашеското име Анисия, а децата и Мария и Белослава остават да живеят в двореца, като заварени дъщери на царица Мария, която пък обещава да се грижи за тях като за собствени. Брат му Александър не е съгласен с този брак, тъй като познава Анна от юношеските си години и е отрасъл с нея. По този повод царят се оправдава:
“Не беше справедливо да изпратя рускинята в манастир, но с това придобихме територии, за които иначе трябваше да водим битки, в които ще загинат хиляди българи.”
Веднага след сватбата областите Белград и Браничевоса са върнати под българско управление. С този брак българският владетел не само затвърждава приятелските връзки на страната с Унгарското кралство и Латинската империя, наследени от Борил, но и постига мирно териториално разширение за сметка на част от загубените изконни български земи. След брака България получава възможността за пореден път да поднови добросъседските си отношения с латинците.
По това време наследникът на починалата през 1219 г. императрица Йоланта Робер дьо Куртене е избран за латински император и се придвижва с войска от Франция към Константинопол, за да заеме престола си. След като прекарва известно време на гости у сестра си в Унгария, Робер се отправя на юг с намерение да премине през България. В своята “Римувана хроника” френският поет от XIII век Филип Мускес пише, че Робер е задържан известно време на българската граница – точно както през 1219 г. се случва на зет му /унгарския крал/, въпреки че бракът между Иван Асен и унгарската принцеса Анна-Мария е уреден, именно във връзка с необходимостта Робер дьо Куртене да преминава свободно през българските територии. След няколкодневен престой по границите латинският император получава съгласие лично от Иван Асен ІІ.
В знак на извинение войските му са подсигурени с храна и фураж. През целия път в българска територия той не случайно е придружаван от българския владетел. Целта е поредното подновяване на българо-латински договор. След този флирт Иван Асен не само получава обратно от латинците Филипополско херцогство /Пловдивската област/, но придобива и самочувствие. България вече има обща граница с управляваната от латинския васал и негов родственик деспот Алексий Слав – Македонска област и територии, които по това време са в сферата на влияние на опасно засилващата се през последното десетилетие Епирска държава – Родопска област.
Начело на Епир от 1214 г. е Теодор Ангел Комнин Дука – енергичен владетел и ловък политически играч. По негово време епирската държава отбелязва стремителен и впечатляващ възход – през 1216 г. войските му непрекъснато нападат областта Македония, трайно се заселват в Дирахион, като дори пленяват новия латински император Пиер дьо Куртене граф д’ Оксер /1217/. През 1222 г. превземат Серес от латинските войски, изпратени от император Робер срещу него, а две години по-късно овладява и Солун, ликвидирайки по този начин латинското кралство, създадено от Бонифаций ди Монферато. Всички опити на враговете на Теодор Комнин да ограничат размаха на действията му се провалят, а успехите му дават самочувствие.
Притеснен от това през 1222 г. Цар Иван Асен II решава да затвърди позициите си към Солунското кралство, като сключи династичен брак, между брата на епирския деспот Мануил Комнин с първата си дъщеря Мария Асенина. На път за Кавала, където е дворецът на Мануил, Мария посещава манастира, в който е заточена майка й Анна Рускинята. Срещата е вълнуваща. Мария кани майка си да я придружи в новия й живот, но тя отказва, защото иска да преживее остатъка от живота си в своята втора родина България. През 1224 г. Теодор Комнин се обявява за ромейски василевс, но понеже вселенският патриарх Герман II резидира в Никея, той отправя прозбите си към солунския митрополит Константин Месопотамит да го короняса. Последният категорично отказва.
Тогава охридският архиепископ Димитрий Хоматиан извършва церемонията. Този акт е ярка демонстрация на крайната цел на Теодор Комнин – да стане възстановител и император на Византия, за което се считал достоен не само поради успехите си, но поради произхода си от фамилиите Комнини, Ангели и Дука. Но за константинополския престол има още един ромейски претендент – никейският василевс. Владетелят на Никея Теодор I Ласкарис, зет на Алексий ІІІ Ангел, които е обявен за автократор още през 1208 г. и в продължение на 18 години упорито отстоява ту с оръжие, ту с дипломатически средства гръцките земи в Мала Азия, както и правото да се нарича ромейски император.
След неговата смърт и последвалата кратка междуособица Никейската империя оглавява неговия зет Йоан ІІІ Дука Ватацес, не по-малко енергичен, но доста по-дипломатичен от Теодор Комнин василевс. Така от двете страни на Босфора през 20-те години на XIII век се издигат две мощни сили, чиято цел е една и съща, чието съперничество по парадоксален начин продължавало живота и дългата агония на Латинската империя. В периода 1225–1227 г. епирските войски постепенно овладяват останалата част от Македония, Централна и Беломорска Тракия, а в края на този период прогонват от Адрианопол никейците, които го владеят от скоро. По същото време между България и солунския император е сключен договор. Епирският владетел много добре осъзнава, че без споразумение с България не може спокойно да продължи настъплението си на изток, както и да рискува тила си, което би поставило под въпрос основната цел в неговата политика.
Ето защо българо-епирският договор има за цел както да гарантира тила на солунския император, така и да осигури българския неутралитет в битката му за Константинопол. По този начин България се превръща във важен антилатински съюзник на Солунската империя, дори Иван Асен ІІ да не поеме ангажимент да съдейства срещу латинците с военна сила. Веднага трябва да се отбележи, че сключването на договора от българска страна би следвало да се тълкува, като отказ на Иван Асен ІІ от българските територии, отпаднали при Борил и владени по това време от Солунската империя. Днес, като знаем развръзката, е ясно, че българският цар всъщност не се е отказвал от тези земи. Очевидно по времето на подписване на договора обаче Иван Асен имал определен интерес да създаде у солунския император подобно впечатление.
През 1228 г. възможностите на Теодор Комнин се увеличават още повече. Преди всичко в началото на годината умира латинският император Робер дьо Куртене, оставяйки за свой наследник 10-годишния си брат Бодуен II. Едва ли може да се смята, че смяната на пълнолетния, но напълно неспособен Робер с малолетния Бодуен II допълнително отслабват позициите на Латинската империя, още повече като се има предвид, че управлението преминава отначало в ръцете на властната и енергична регентка Мария дьо Куртене, а по-късно – у доста гъвкавия и умел байул Нарийо дьо Туси.
Положението на латинците е толкова влошено, че само радикална намеса в тяхна полза би могла да спаси Константинополската империя от Теодор Комнин, който през същата година превзема Виза на 110 км от латинската столица. По това време умира и сръбският крал Стефан Неман II и на престола се възкачва Стефан Радослав, който е женен за дъщерята на Комнин –Анна. По този начин влиянието на солунския владетел се настанява и в Сърбия, а тилът му се укрепява още повече. Непосредствената кампания за превземането на Константинопол от епирците е вече само въпрос на време. Точно това време се стреми да печели и байулът дьо Туси, който в продължение на две години /1228 и 1229 г./ развива трескава дипломатическа дейност. Целите на латинското регентство са две – да отложи колкото е възможно решителното настъпление на неприятелите /Ватацес и Комнин/ и да осигури силни съюзници. Точно с тази цел е сключен и договорът, който през 1228 г. латинците сключват с България описан от Марино Сануто:
“…за по-голяма полза е сключен договор и с клетва е утвърдено, че дъщерята на загорския крал, мъж славен и могъщ по това време в тези земи, ще встъпи в брак с невръстния, чрез което родство Балдуин се надява на големи дела, както и немалко да укрепи своята власт. Преди споменатият император обещал на Балдуин да отвоюва със своя народ и със свои собствени средства цялата земя на Романската империя, която предшествениците му били изгубили в областите на Запада.”
Чрез сключването на този договор латинците вбиват клин между България и Солунската империя, като се опитват да създадат проблеми в тила на Теодор Комнин, за да го отклонят от Константинопол поне за известно време. Същевременно се водят и преговори с Йоан Ватацес, а също и с иконийския султан Ал аддин Кай Кубад I, споразумението, с когото трябва да застраши тила на Никейската империя, попречвайки й да действа против Латинската, по същия начин, по който договорът с България трябва да скове действията на Теодор Комнин.
През 1228 г. император Робер дьо Куртене започва дипломатическа игра. Притисната от запад и от изток от враждебното православно обкръжение на Епир и Никея, Латинската империя вижда в лицето на цар Иван Асен II единствената авторитетна личност – владетел на държава, свързана чрез уния с Рим, която може да стабилизира положението в Империята и същевременно да стане неин потенциален съюзник, разтрогвайки българо-епирският съюз. Изхождайки от тези позиции, рицарските барони предлагат трона на империята на цар Иван Асен II, като оженят малолетния император за дъщерята на българския владетел Елена, с което на практика превръщат българския цар в настойник на Балдуин II.
Целта е да скара царя с деспот Теодор Комнин, който иска да възстанови Византия. Независимо от неяснотите, свързани с мотивите на Иван Асен ІІ по българо-латинското сближение, все пак е напълно ясно, че тази договореност представлява нарушение на споразумението, обвързано с договор, който Иван Асен II подписва със солунския император, тъй като неговият смисъл е българската държава да запази неутралитет в епирско-латинския конфликт, а смисълът на латинското предложение е точно противоположно – Иван II Асен да поеме задължението да воюва с Теодор Комнин. Иван Асен се съгласява с предложението.
Въпросът е отнесен до компетенцията на папа Григорий IX, които с бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен изготвят подробен проект за споразумение. На 9 април 1229 г. в гр. Перуджия /Италия/ българският владетел обвързва с договор поетите ангажименти, според който в една от клаузите е дъщеря му Мария да се ожени за Бодуен II, докато самият Жан дьо Бриен получи титлата император и цялата власт в Латинската империя до пълнолетието на зет си. Всъщност не е изключено регентството да има намерение да денонсира договора с България, след като постигне преследваната чрез него цел.
Надали някой може да каже информиран ли е бил Иван Асен II за капаните, които му поставят латинците, подписвайки този договор, но дори и да е бил информиран това едва ли е променило с нещо неговите намерения и действия, тъй като българската политика се ръководела от собствени интереси и не представлявала проста функция от балканската политическа конюнктура. Солунският император обаче очевидно узнава за преговорите в Италия и бърза да вземе допълнителни мерки за засилването си. През 1229 г. той започва интензивни преговори за съюз с германския император Фридрих II Хоенщауфен, с което и двамата си навличат папска анатема.“
Очаквайте следващата неделя втората част с още исторически факти за цар Иван Асен II, представени от д-р Румен Петков.
За още новини вижте ТУК
Присъединете се към нашия Телеграм
Българската историята с Румен Петков: Цар Борил – предателят, който свалиха и ослепиха
