Историята на Ивайло – българския цар от XIII век, остава един от най-ярките примери за възхода на човек от народа до върха на държавната власт.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
В книгата може да се запознаете как във време на нестабилност, нашествия и вътрешна болярска разруха, той успява не само да обедини разпокъсаното българско царство, но и да разгроми последователно войските на Византия, Златната орда и собствения цар Константин Тих Асен. Ивайло не е просто военачалник – той е символ на съпротивата срещу бездействието и несправедливостта, и една от най-подценяваните фигури в европейската история на Средновековието.
Публикуваме целия материал на д-р Петков без редакторска намеса:
„Включилите се в действията на Ивайло, са знаели, че с разбитите отряди на Касим бек, ресурсите на Златната орда не са свършили, и че още на следващата пролет Дунав ще бъде преминат от друга, може би още по-многобройна татарска армия. За това е напълно естествено желанието им начело на държавата да стои деен и способен във военното дело човек, вместо болния инвалид Константин Тих.
След като цар Константин Тих Асен разбира, че народът желае друг да управлява страната му, в края на 1277 г., той вдига търновския гарнизон и тръгва срещу бунтовниците. Малката му армия се движи бавно заради раната на крака му. Ивайло е информиран за това и на свой ред им устройва засада. След като разбират, че са обкръжени армията, се предава и преминава на страната на Ивайло. Бъдещият цар лично посича в колесницата Константин Асен, като с този акт показва, че той не е направил нищо, за да запази честта си по време на битката. След този триумф, Ивайло започва да приобщава всички големи градове в страната, които го признават за цар на България. Скоро само Търново остава под контрола на царица Мария Кантакузина.
Показното убийство на българския цар шокира византийския император Михаил VIII Палеолог, който скоро се е премества от Константинопол в Адрианопол /дн. Одрин/ с цел да наблюдава по-отблизо положението в България. Първоначално той планира да използва кризата за своя собствена полза, но след като разбира, че бунтът е битка между съсловията, той решава да помогне на българската аристокрация, като разбие въстанието осъзнавайки, че то може да се превърне в заплаха и за Византия като вдъхнови селските маси в империята да последват примера му. За целта Михаил VIII решава да влезе с военна сила и да сложи на българския трон синът на цар Мицо Асен – Иван, който в момента живее във Византия и е женен за дъщеря му.
Византийците изпращат дипломати в Търново с предложение царица Мария да отстъпи трона си на провъзгласения вече за цар на България под името Иван Асен III.
Докато византийската армия настъпва на север, Мария започва преговори с Ивайло и му предлага ръката и короната си по чисто политически причини, за да запази властта за своя син Михаил и да не допусне византийския император да издигне нов удобен на него цар. Византийските историци я обвиняват в нарушаване на моралния дълг към съпруга си, но новината за това само озлобява чичо ѝ – Михаил VIII и засилва желанието му за власт.
Ивайло е склонен да приеме това с мотива, че Мария му дава това, което той е възнамерявал да вземе със сила. Все пак той се страхува от такова споразумение, тъй като от една страна това го сближава с целите, които си е поставил, но от друга може да бъде предаден от поддръжниците си. Все пак, той приема. През лятото на 1278 г. Ивайло влиза тържествено в столицата и е коронясан за цар. България е обединена под управлението на добрия цар, но проблемите на страната далеч не са решени. Византийският император продължава с опитите си да свали Ивайло и изпраща армии под водачеството на известния генерал Михаил Глава, който вече два пъти е побеждавал българите в битка.
Ситуацията в столицата също се влошава – Ивайло не успява да събере подкрепа сред аристокрацията и често трябва да се спасява от заговори. В началото на съвместното управление с Мария, царят успява да отблъсне татарите на север от Дунав. Но всъщност по-голяма заплаха са ромеите, които атакуват по-широк фронт, простиращ се от Шипченския проход до Черно море. Въпреки тактическия си талант, Михаил Глава не успява да спечели никаква победа – българските крепости в Стара планина, водени от Ивайловите войводи Момчил, Куман, Дамян, Канчо и Стан, отблъскват всичките му атаки. Борбата между българи и византийци е тежка. Числеността на ромеите не дава превес и те претърпяват загуба през лятото и есента на 1278 г.
Тази развръзка дава шанс на Ивайло отново да се върне към татаро-монголите на север. Започва тежка и продължителна война. За разлика от преди, сега Ивайло се сражава с елитната войска на Ногай. Монголите побеждават и Ивайло е принуден да се укрие в крепостта Дръстър /дн. Силистра/, където остава обсаден в продължение на три месеца. Вестта за това довежда до преврат на аристократите в Търново. Приближените на Ивайло са избити, а болярите коронясват за цар Иван Асен III. Царица Мария, която е бременна от бившия вече цар, е свалена и изпратена на заточение в Константинопол.
След няколко месеца Ивайло успява да премине монголската блокада. Неговата армия обсажда Търново и Иван Асен III е блокиран в столицата. Михаил VIII веднага взема мерки, за да защити своя племенник и през лятото на 1279 г. 10 000 ромейска армия, оглавена от протовестиарий Мурин, тръгва към България. Под знамената на Ивайло са останали малко бойци в сравнение със силите, с които разполага година по-рано. Колко голяма е армията му можем само да гадаем, но е доста вероятно да не надвишавала 5000 души. Предимството ѝ е, че е съставена от ветерани, като повечето от тях следват Ивайло още от началото на бунта му, други са от царската армия, която следва Ивайло от Дръстър.
Интересен контингент са и групата татарски наемници, водени от Касим бег, които се присъединяват към Ивайло по убеждение. Българите имат предимството да познават терена и да имат възможност да подберат най-подходящото място за пресрещане на вражеската войска. Войските на Мурин навлизат в Котленския проход и през юли 1279 г. се разполагат на лагер край крепостта Девина. Мурин решава да я обсади и превземе, за да подсигури тила си. Гарнизонът на крепостта не надхвърля 1000 души, но е достатъчно голям, за да окаже решителна съпротива и да спечели време на Ивайло да обходи врага.
Мурин не успява да организира адекватно разузнаване и сериозно подценява опонента си. Това дава възможност на Ивайло да придвижи силите си през гористите склонове на Стара планина, без да бъде забелязан. В утрото на 17 юли 1279 г., Ивайло задейства своя план. Войските му, разделени на три отряда /следвайки изпитаната стратегия, датираща още от времето на Първото българско царство/, атакуват византийските позиции, а добре координиран излаз на девинския гарнизон завършва пълния периметър на атаката и вкрайна сметка вражеските войски биват напълно обкръжени. В започналата сеч половината армия е избита, а останалите са взети в плен. Именно в този момент Ивайло взема решение, което вероятно шокира съвременниците. Той заповядва всички пленници да бъдат избити.
От днешна гледна точка такова решение изглежда варварско и жестоко. Не така стоят нещата, погледнати от тогавашната перспектива. Ивайло стои начело на армия, която е ограничена по размер, няма ясна продоволствена база и се намира притисната между враговете в Търново, подкрепящи Йоан Асен III, и византийците. Размерът на пленената византийска армия съвпада с броя на цялата Ивайлова войска. Всичко това означава, че българите нямат адекватен начин да охраняват толкова много пленници, както и да ги изхранват. Пред Ивайло остават три възможности.
Първата и най-непрактичната е да се опита да поведе пленниците си на север от Балкана. Както стана дума, това решение е неадекватно, защото охраната на подобен брой мъже е невъзможна с наличните средства. Нещо повече, това означава няколко хиляди ромеи да бъдат свободно допуснати в Мизия, без реална възможност за тяхното затваряне или контролиране.
Втората опция е ромеите да бъдат разоръжени и пуснати да се завърнат в Тракия. Това означава, че само в рамките на няколко седмици, тези войници могат да бъдат превъоръжени и изпратени да потърсят отмъщение от Ивайло и бойците му. Последната възможност е армията да бъде заличена, като по този начин василевса ще бъде лишен от едно значително количество хора, а Ивайло ще получи възможност да действа свободно на север срещу татарите.
Само месец по-късно, императорът изпраща нова войска, командвана от протовестиарий Априн. Точното местоположение на битката не се знае – според византийските историци тя се води някъде из проходите на източна Стара планина. Въпреки това на 15 август нашествениците са разбити, а водачът им е убит. Ивайло командва войската си и в двете битки.
Позициите на Иван Асен III са разклатени и той е принуден да напусне Търново, докато аристократите обявяват управителя на Червен Георги I Тертер – един от най-силните и влиятелни боляри в страната, за цар. Тези събития съкрушават Ивайло и той е принуден да се изправи срещу българските боляри с армия, чийто дух е сломен, а подкрепата му сред населението е спаднала поради безкрайните войни. Ивайло е принуден да търси убежище при своя смъртен враг, татарския хан Ногай.
През 1280 г. Ивайло пристига в двора на Ногай, за да търси подкрепата му, за да се върне на търновския престол. Ханът приема благосклонно Ивайло и се отнася добре към него, но се случва нещо интересно. Една от жените в харема Ефросина Палеологина уведомява роднините си в Константинопол за пристигналия в Златната орда гост. Михаил VIII Палеолог схваща замисъла и изпраща при Ногай зет си, бившия български цар Иван Асен III, които е женен за полусестрата на Ефросина – Ирина Палеологина, с многобройни подаръци, молейки го да не изостави владетеля от рода на българите и да го защити като брат, който търси справедливост за себе си. Ногай приел подаръците и на двамата, като с това им причинил голяма обида.
Иван Асен III непрекъснато молел хана за „справедливост“ и настоявал за помощта му. Раздвоен между двамата претенденти за българската корона, Ногай първоначално се колебае и протака решението си. Ефросина от друга страна застава на страната на зет си и постепенно настройва съпруга си срещу Ивайло. За това Ногай взема лично решение да ги задържи колкото се може по-дълго време при себе си. Целта му е да свали новия цар Тертер, а според него, докато двамата се отдават на спорове помежду си, те още повече разделяли царството. За това той не предприемал нищо, а протакал нещата с цел да мине време, като обещавал помощ ту на единия, ту на другия. Против желанието си, те робували на хрумванията му. На един пир пиенето се проточило и когато алкохолът взел превесът над разсъдъка, се завързал обичайният спор. Разгорещени двамата претенденти за българския престол започват да си разменят реплики и закани. В кулминационната точка на спора, Ногай се изправя срещу Ивайло и на висок глас изрича:
„Този е враг на моя баща императорът и не е достоен изобщо да живее – да бъде посечен.“
Касим бег прави опит да го защити, но последва заповед и той да бъде убит. Иван Асен III се вцепенил и изпаднал в агония, защото знаел, че го очаква същата участ. В суматохата трезвата Ефросина, която се ползва с изключително влияние в ханския двор, го измъква и преди да са изтрезнели го изпраща обратно към византийската столица. Така завършва своя живот на една борба със справедлив характер.
Въстанието на Ивайло действително е първото голямо и успешно селско надигане на масите в историята на Европа и единственото, в което водачът на въстанието заема престола на държавата, в която се води бунта. Което обаче в никакъв случай не може да се определи, като антифеодално въстание, наложено ни като такова от историците от XIX и началото на XX век. Защото в нито един от средновековните източници, не виждаме Ивайло или на събралите се около него, да желаят унищожаване на феодалния ред или поне за реформирането му дори и след като се сдобива с властта.
Ивайло е издигнат за цар по стечение на обстоятелствата, в борба с различните противници на България. Като талантлив военачалник Ивайло громи с еднаква сила своите противници. В огъня на борбата се изявяват и неговите качества на пълководец от голям мащаб. В своите действия, той блестящо съчетава и умело прилага настъплението и отбраната, като начин за действие в стратегически и тактически мащаб.
Отбранителната стратегия на Българското царство е била на засади в проходите. Това, че Ивайло бие противника точно при проходите, е умение, което е доказвано неколкократно при отбранителни войни вътре в границите на Първото българско царство, продължава през Второто българско царство, продължено е и по време на османското робство от останалите българските войнишки родове в Предбалкан.
В средните векове географията играе важна роля във военното дело. Трябва да се отчита успешната за периода българска средновековна военна тактика при отбранителни войни с използването на засадите при проходите. Преди това, тя успешно е използвана от кан Крум, царете Самуил, Иван Асен І и др. Това е нашата българска средновековна отбранителна тактика, като се използват природните прегради, така опасните за атакуващия противник планински проходи в Стара планина.
Ивайло може би нямаше да стане познат за историята, ако една щастлива случайност не разбулва истината около името му. През втората половина на ХIX век, чешкият учен Константин Иречек, при събиране материали за написване на българската история, попада на така наречените „Свърлижки листове“. Към тях един монах е написал:
„Аз, раб божий Константин, назован Васил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги в град Свърлиж, в дните на цар Ивайл в 6787 хилядолетие.“
Годината е по Българския календар, които остава използван до падането ни под турско робство. Обстоятелството, че разбива монголски и византийски войски неколкократно и армията на Константин Тих Асен показва, че Ивайло е един не само опитен военен, но и политик.“
Очаквайте следващата неделя още исторически факти, свързани с българската история, представени от д-р Румен Петков.
За още новини вижте ТУК
Присъединете се към нашия Телеграм
