След победата си Сюлейман нахлува в българските земи и достига Пловдив, Айтос и Ямбол. В резултат на тези събития войската на Сюлейман не напуска Балканите и се установява през есента на 1352 г. в крепостта Цимпе, за да бъде лесно и недалеч в подкрепа на Йоан Кантакузин. Но следва внезапно природно бедствие. На 3 срещу 4 април 1354 г. бреговете на Егейско и Мраморно море са разлюлени от силно земетресение. В него рухват стените на крепостта Галиполи, която стратегически защитава Тракия и Галиполският полуостров – от османците. Така градът е завзет, стените му са възстановени, а от Мала Азия са повикани нови колонисти, за да усилят отряда на Сюлейман.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
Така в продължение на 4-5 години, полуостров Галиполи е завладян. Осигурявайки си устойчив плацдарм, с нова сила продължават стремителните османски нападения над българските земи в Тракия. В защита на България загива и друг син на царя – Михаил Асен. След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Басараб, дъщеря на войводата на Влашко, за която е женен още като деспот на Ловеч. След развода си с царя тя става монахиня и приема името Теофана Басараб. Жени се за красива търновска еврейка – Сара, която след като се покръства приема името Теодора ІІ.
На 1 май 1365 г. армията на унгарския крал Лайош I Анжуйски. наричан по късно Велики, нахлува във Видинското царство и на 30 май войските му вече са пред Бдин (дн. Видин). На 2 юни унгарците превземат града, пленяват Иван Страцимир и присъединяват земите му към Кралство Унгария. След бързата си победа унгарският крал призовава от Босна във Видинската област католически мисионери от Ордена на Св. Франциск, които предприемат масови покръствания на павликяни и на православни българи, в това число и на самия видински цар.
Иван Срацимир заедно с цялото си семейство е изведен от Видин и затворен в хърватския замък Хумник (дн. Босилево). Тази агресия на унгарците спрямо изконни български земи отравя българо-унгарските отношения за години напред и диктува следващите ходове на цар Иван Александър, който посвещава цялото си внимание на отвоюването на града. Междувременно българите в окупираното Видинско царство имат нещастието да бъдат подложени на целенасочена политика за приобщаването им към католицизма.
Докато Иван Александър търси начини чрез които да възстанови българския контрол над Видин и да спаси сина си от унгарски плен в гр. Буда, през зимата на 1366 г. се осъществява дипломатическа среща на високо равнище между крал Лайош I и ромейският император Йоан V Палеолог. Византийският василевс се надява на силна западна подкрепа в борбата срещу турците и вижда в унгарския владетел този, който може да му я осигури.
Цената на западната подкрепа обаче е извънредно висока – признаването на върховенството на римския папа от цариградската патриаршия в рамките на условията, установени по времето на Втория Лионски събор от 1274 г.
Константинополската общественост е дълбоко против подобна унизителна отстъпка, но Йоан V е склонен на преговори, след като на карта е заложено самото оцеляване на империята. Въпреки желанието му след високите изисквания на католиците, византийско-унгарските преговори не довеждат до нищо. Същинското начало на тази папска политика се разкрива през есента на 1365 г., когато папа Урбан V учредява две католически епископски катедри на българска територия. Едната е именувана Видинска архиепископия, а другата – Преславска архиепископия.
Войските на Търновското царство успяват да осуетят унгарските амбиции за учредяването на епископия в Преслав, но окупираните територии на Видин скоро посрещат привиканите от Босненския викариат на Францисканския орден проповедници. Макар групата да се състои само от осем души, резултатите от дейността им са впечатляващи. За техните дела във Видин и неговите територии съдим по писмото на генералния предстоятел на Францисканския орден Марко от Витербо, който съдел за събитията по недостигнали до съвремието писма на Лайош I и на босненския викарий Франциск от Флоренция.
Според Марко от Витербо, само за период от 50 дни осемте францискански монаси, изпратени във Видинско, покръстват повече от 200 000 души. По това време във видинско живее многобройно православно население от български, сръбски и влашки произход. Папа Урбан V се опитва да се разиграе познатият „доброволен“ процес на масово налагане на католицизма, а кралят на Унгария се надява да укрепи властта си в югоизточните предели на своята държава и да унифицира в религиозно отношение твърде пъстрото по етнически произход местно население.
През месец февруари на следващата 1369 г. войските на влашкия войвода Владислав Бесараб слагат край на унгарската окупация на Видин. През есента на същата година градът отново е в български ръце. Отвоюването на Видин слага край и на мисията им там. Някои от францисканците успяват да се спасят с бягство, но петима са заловени и екзекутирани. Един от тях е убит веднага след падането на града, докато другите са обезглавени по-късно на брега на река Дунав. Известно време след смъртта си, духовниците биват канонизирани от Римската църква и обявени за мъченици на вярата.
Събитията от периода 1365-1369 г., разиграли се в Северозападните български земи, раздухват тлеещия негативизъм спрямо Западната църква и унгарците като изразители на нейната политика за приобщаване на православното население. Вдъхновен от връчената му „Златна роза“ – чест, която се оказвала само на най-преданите синове на католическата църква, Амадей VI Савойски наричан още „Зеления граф“ се заема да изпълни желанието на папата в единодействие с този на Лайош I. На 19 юни 1366 г. Амадей Савойски с 20 галери потегля на своя кръстоносен поход към Балканите със цел да срещне настъпващите турци.
На 21 август преминава Дарданелите, където според Савойската хроника е посрещнат от латинския патриарх Паулус. От него разбира, че унгарците няма да се включат в кръстоносните действия, а също така, че Йоан V е „задържан“ от българите. Насочва се към Галиполи, град които вече е превзет от турците, а преди всичко е и съвсем близо до Константинопол. Нощта пада и под нейното прикритие османците напускат града, без да се сражават.
На следващата сутрин Амадей Савойски поставя свой гарнизон вътре, но по-късно решава да го предаде в ръцете на византийците и потегля за Константинопол. С влизането си в столицата, Амадей Савойски е потърсен от императрицата Ана Савойска, която му предлага 12 000 перпери (византийска златна монета) с молба да помогне на нейния съпруг в затрудненото положение, което изпитва в България – накратко плаща му, за да потегли срещу българите. Зеленият граф се съгласява, а първият град, който напада е Созопол. Изненадани и недостатъчно подготвени, българите са разбити, а крепостта превзета. Същата съдба сполетява Ахтопол и Скафида (дн. с. Димчево). Първият град, който оказва значителна съпротива е Месемврия (дн. Несебър). Той е нападнат по суша и море, а в Савойската хроника четем: „Българите се сражаваха и защитаваха добре, но градът им беше завзет и ограбен и жителите му изклани, защото бяха убили много от нападащите християни и защото имаше много рицари и оръженосци ранени.“
На 25 октомври е предприета следваща стъпка в кръстоносната акция. Тя се насочва към добре укрепената Варна. Градът се защитава успешно и изгледите за бърз успех на Зеления граф се изпаряват. За това решава да го подложи на обсада, а през това време превзема крепостите: Емона (дн. нос Емине), Акра (дн. Черноморец), Урдовиза (дн. Китен) и Козяк (дн. Обзор). Скоро разумът надделява и се стига до преговори. Българите, които открито заявяват, че не разбират от какво е продиктуван кръстоносният поход, склоняват да преговарят с условия за установяване на мир.
Предвид идващата зима Амадей Савойски иска едно – да бъде изпълнено онова, за което му е платено и той се отправя към българското черноморско крайбрежие, а именно Йоан V да бъде пропуснат през българските предели. Българите, които и без друго нямат силни позиции в преговорите, пожелават обсадата на Варна да бъде вдигната. И двете страни са на едно мнение, вследствие на което на 28 януари двамата братовчеди (Йоан V и Амадей Савойски) успяват да се срещнат в Созопол. До 15 февруари те обсъждат важни въпроси, свързани с кръстоносното начинание, подчинението на византийците пред католицизма и прогонването на турците.
Кръстоносната кампания срещу България обаче изразходва почти всички налични финансови и военни сили, с които Амадей Савойски разполага. Става ясно, че е дошъл моментът да поеме обратно към дома, без реално да е свършено кой знае какво срещу турците, за което беше предназначен самият поход. Походът на Зеления граф срещу България ясно показва колко нехаещи или колко добре са осъзнавали католическите държави за набиращия сила нашественик. Изглежда всеки използва османците за собствени цели – Йоан V, за да възроди империята си, с чужда войска, Лайош I, за да си осигури владението на Балканите, папа Урбан V, за да подчини Константинополската Църква, а Амадей Савойски, за да се сдобие с безсмъртна слава. И докато боричканията за власт набират най-голяма сила, а Балканите са по-разпокъсани от всякога, врагът от изток чака на входната врата…
Царят прави последни отчайващи опити, за да обедини България, като се превръща в голям покровител на книжнината, изкуствата, прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Неговото управление бележи връхна точка в развитието на Търновската архитектурна и живописна школа. Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковският манастир „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя. Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена царица Теодора (Сара) и сина им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир.
Иван Александър е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. След 1344 г., когато Иван Александър утвърждава властта на българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Царят щедро дарява и разширява този манастир, построява няколко нови сгради към него.
Лондонското четвероевангелие, един от най-красивите български писмени паметници, е създадено по поръчка на цар Иван Александър и написано от монаха Симеон. Цар Иван Александър умира на 17 февруари 1371 г. По време на своето царуване той окончателно разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство), с което на практика ги превръща в последните самостоятелни български владетели.
Присъединете се към нашия Телеграм
Българската история с Румен Петков: Иван Александър – цар и самодържец на българи и гърци – I ЧАСТ
