Царуването на Иван Александър продължава 40 години, което го нарежда на 2-ро мяс то по продължителност след цар Петър I. Син е на деспот Срацимир и Кераца Петрица. По бащина линия е най-изявеният представител на последната българска средновековна династия Шишмановци. По майчина линия е потомък на Асеневия род.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
Преди да стане цар в Търново, е деспот на Ловеч. Достига до царската власт след преврат в българската столица, който сваля цар Иван Стефан, поставен на българския престол от сърбите след злополучната за българите битка при Велбъжд през 1330 г., в която е убит цар Михаил Асен III.
С възкачването си на престола цар Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал Стефан Душан, българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър – известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан има и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.
През лятото на 1332 г. в българските земи избухва бунт, ръководен от болярина Белаур (Бела Урош), брат на Михаил III Шишман. Възползвайки се от размириците в съседната държава, византийският император Андроник III събира войска и нахлува в България, желаейки да си възвърне крепостите на юг от Стара планина. Походът започва през втората половина на юни 1332 г. и за кратко време византийците успяват да превземат всички градове, отнети им от българите, с изключение на Анхиало.
Зает с потушаването на бунта, българският цар отначало не е в състояние да се противопостави на византийската армия и води преговори за прекратяване на бойните действия. Преговорите не дават резултат и той събира голяма войска, с която се отправя на юг от Стара планина. Целта му е да срещне неприятеля. Като приближава крепостта Русокастрон (при днешното село Русокастро, Бургаска област), вижда, че около нея стануват войските на Андроник.
Между двамата владетели започват преговори и на 17 юли се стига до споразумение Византия да отстъпи на България Диампол (Ямбол) в замяна на Анхиало. През нощта на 17 юли обаче в българския лагер пристигат татарски наемни войски, извикани от Иван Александър за борба срещу бунтовника Белаур. Българският владетел решава да атакува, за да преговаря впоследствие от позиция на силата. На разсъмване (18 юли 1332 г.) българската армия тръгва срещу византийската. Центърът е зает от българските войски, а татарите са по крилата.
Въпреки малобройността си, византийците приемат сражението. Те узнават сравнително рано за атаката и успяват да се въоръжат и да заемат боен ред. Тяхната армия е от 16 отряда, като шест от тях образуват челната колона. Дясното крило е командвано от протостратора, а лявото от великия папий Цамплакон. В центъра на императорския отряд стоят на чело Мануил Асен и великия доместик Йоан Кантакузин, съпруг на сестра му Ирина Асенина. Армията е построена на широк фронт в две линии, с изтеглени назад флангове, така че да наподобява лунен сърп. Битката започва в шест сутринта и продължава около три часа. Татарите заобикалят челната колона, оставяйки я на българите и удрят тила на ромейските крила. В ожесточеното сражение византийците са разгромени и отстъпват към крепостта Русокастрон, където успяват да се укрепят.
Започва жестока и зверска саморазправа с разбунтувалото се българско население. Българите на свой ред обсаждат неподготвената крепост. Никифор Григора пише „…нямаше фураж за впрегнатия добитък, нямаше кладенци, нито друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне са изоставени без грижа като едни от тях умираха, а други са на издъхване. Не е възможно да се отвори и портата, понеже наоколо са разположени многобройните врагове, а ромейските граници са далече.“
Поради тежките обстоятелства императорът е принуден да възстанови преговорите. Но за да има по-голяма тежест, нарежда на византийците, намиращи се в завзетите области между Тунджа и Черно море, отново да навлязат в границите на българската държава. Като резултат, осемгодишният син на цар Иван Александър и български престолонаследник Михаил Асен е сгоден за Мария, дъщерята на Андроник III, с което се постига траен мир между двете държави.
През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман ІІ, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но Йоан Кантакузин, който по това време изпълнява ролята на регент в Константинопол, заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на значителна подкрепа „поради старото приятелство и близостта на рода“. Иван Александър вдига войските си при Сливен и тръгва на поход срещу Византия. Армията му е пресрещната край Одрин, където, без да се стига до сражение, е сключен мирен договор. След което съдбата на Шишман ІІ е неизвестна.
При избухването на поредната гражданска война във Византия, цар Иван Александър се намесва на няколко пъти с цел извличане на облаги за собствената си държава. През 1341 г. навлиза в територията на Византия и оставя войската си да станува по поречието на река Марица. Войниците оставени без надзор се изкушават и впускат в плячкосване. Тази алчност се оказва пагубна за българите. Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег.
Иван Александър научава това и изпраща пратеници от Търново да искат мир. Последва кратко посредничество и през 1342 г. желаният договор с Кантакузин е сключен. След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун – вторият град в империята след Константинопол. Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкият император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия. Но докато той е в Сърбия, Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342 г.).
Императрица Анна Савойска моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата й, като с малка войска достига вратите на крепостта. Той обаче не предприема военните действия, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, Анна Савойска вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново. През 1344 г. императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите (измежду които най-голямата е Пловдив), за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин. Цар Иван Александър се съгласява на това, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли от Европа.
Около това време в Родопите действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от непокорни планинци. По време на военен поход през 1343 г. той завоюва твърдината Перперикон (край Кърджали) и се обявява за български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта. Българските опити за разширение в Тракия принуждават Източно-римските (византийските) императори да потърсят помощта на османските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия.
На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и през 1336 г. решава да присъедини земите на болярина Белаур, отцепил се като самостоятелен владетел в Северозападна България. Всичко започва с преговори, в които видинският деспот открито заявява просръбското си влечение. На дадени моменти отправя заплахи, че възнамерява да се отправи към Търново, за да отстрани новоизбрания цар от престола. По съвет на протовескиария Раскин и на логотета Филип, цар Иван Александър призовава на помощ татарската конница, базирана по това време в Тракия. Докато пристигне, българският владетел умишлено протаква преговорите с няколко дни.
Татарите преминават Стара планина през Златишкия и Арабаконашкия проходи и ударят внезапно армията на видинския деспот в гръб. Силите на Иван Александър са общо 10 000 хиляди, царската войска от Търново и още 2000 татари.
Попаднала между два огъня, войската на Белаур е унищожена, а деспотът загнива на бойното поле. Ранените след сражението са доубити. Околните села и колиби са подпалени и унищожени. Това се случва през есента на 1336 г., а сражението остава в историята като „битката при Дерманци” или „битката при река Вит”. Мястото, където е била битката, е южно от сегашното село Дерманци в подножието на рида Филчов връх (Муртино бърдо). Местността и днес носи името на депост Белаур. Векове след тази битка, района е смятан за проклето място, а по-късно наричан „Пусто загòре”, защото години след тази битка, полето е било покрито с разлагащи се трупове на хора и животни и никой не смеел да се засели там.
По-късно слабостта на централната власт в Българското царство през ХІV век довежда до загуба на редица територии, породени от някои местни феодали които отказват да се подчиняват на царя. Най-голямата област която се отцепва е Карвунската област (Добруджа), където българският болярин Балик, с помощта на братята си Теодор и Добротица, я превръщат в независимо феодално владение с главен град Карвуна (Балчик). Войводата на Влашко Иванко I Басараб също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава. Въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново, българският владетел е безсилен и се принуждава да признае тяхната автономност.
През 1348 г. България пламва от чумна епидемия, която изиграва голяма роля за обезлюдяването на голяма част от българските земи. Съвестно с това войските на османския владетел Орхан I, ръководени от неговия син Сюлейман паша гаази (непобедим), нахлуват в Одринска Тракия, за да участват в планираната от вече император Йоан VI Кантакузин война срещу Сърбия. Походът е съпроводен с големи неконтролирани грабежи на мюсюлманските съюзници в районите на придвижване към Сърбия. През есента на 1349 г. турците се откъсват и нахлуват в българските предели срещу течението на река Марица, достигат прохода Траянови врата, но се отклоняват на запад и навлизат в Самоковското поле. От там към Средец в близост до крепостта Урвич над река Искър. Срещу нашествениците е изпратен синът на цар Иван Александър – Иван Асен, владетел на земите на царството в Тракия. Следва жесток сблъсък при крепостта Урвич, в която загива царският син.
Гибелта на княза предизвиква голяма дипломатическа активност между България, Византия и Сърбия. Византийският план за защита по море на Дарданелите чрез флота и недопускането на османците на Галиполския полуостров не е подкрепен финансово от българи и сърби. Започва война, в която е формиран българо-сръбски съюз за свалянето от престола на Йоан VI Кантакузин в полза на Йоан V Палеолог. Войските на съюзниците достигат до крепостта Димотика на река Марица, посрещнати от малоброен отряд на Йоан V Палеолог, съставен от 500 каталански наемници.
Насреща се придвижва Йоан Кантакузин, подкрепен от голям османски отряд от 10 000 души, командван от сина на емира Орхан – Сюлейман. Под стените на Димотика сърбите са разбити и повечето загиват. Българите успяват да се спасят зад градските крепостни стени при отряда на Йоан V.
Присъединете се към нашия Телеграм
Българската история с Румен Петков: Цар Иван Стефан – владетелят, принуден да си смени самоличността
