Два големи кораба. Два инцидента. И в двата случая – десетки часове на пълно бездействие и мълчание от институциите. „Вера Су“ и „Кайрос“ не са просто изолирани случаи. Те са изскочилият връх на пъпка, под която има още много гной. Това са случаи, които няма как да бъдат скрити и премълчани. За разлика от най-вероятно десетки, а може би и стотици други.
Случаи, които рязко ни показват една крайно неприятна истина – в Черно море никой не брои България за сила и държава. А трагикомичният опит да поискаме отговори от турската държава публично затвърди тази теза.
Кораби се блъскат в брега. Държавата наблюдава.
И при двата случая сценарият е смущаващо сходен. Голям плавателен съд навлиза в българските териториални води. Ситуацията е неясна. Рискът – очевиден.
И вместо незабавна, видима и координирана реакция от военни, гранични и всички други немалко структури, обществото вижда абсолютно бездействие.
Най-абсурдното? Кораб с десетки хиляди тонове товар буквално се озовават на нашия бряг, без никой да успее – или дори да се опита навреме – да предотврати това. И не само това – след това още часове стоят там, без никой да ги доближи или поне да ги огради, за да не може евентуално от тях да слязат хора или да се разтовари неясен товар.
При танкера „Кайрос“ ситуацията е не по-малко фрапираща. Да, този път, за щастие, той не излезе на брега. Но това е кораб, който е бил атакуван от украински дронове. Буквално – военна мишена.
И тази мишена изведнъж тръгва към България, преминава през териториалните ни води и спира на 1 морска миля от брега. И отново – никаква реакция. Нито пресрещане. Нито опит за овладяване на ситуацията. Нищо.
Ами ако този танкер беше атакуван повторно? Този път – с повече щети и в наши води? Това не е ли война на наша територия? Всички последствия нямаше ли да са за българската държава?
Какво точно трябва да се случи, за да разберем, че тези институции, които впоследствие се появяват по едни щабове, реално съществуват и имат някакви компетентности и възможности за реакция, а не са само перо в държавния бюджет?
Това не е лош късмет. Това е липса на система. Да, и в двата случая опасността от екологична катастрофа беше реална – горива, химикали, товари. Всичко това можеше да нанесе сериозни щети.
Но истинският въпрос е по-неудобен:
- Ами ако на тези кораби имаше нещо друго?
- Ами ако целта им не беше просто да преминат, а да стигнат до брега с определена цел?
Фактът, че големи плавателни съдове могат необезпокоявано да навлязат, да се доближат и дори да акостират, показва реален пробив в морската сигурност.
Росенец: мит или реалност?
От години циркулират твърдения, че на незаконния кей до сараите в Росенец са акостирали плавателни съдове, които са товарили и разтоварвали извън какъвто и да е контрол на държавата. Официално – това са „митове“. Неофициално – какво би им попречило?
Явно не органите, които трябва да следят за това. Че то самият кей беше построен, без никой да разбере за това. И защо да е само Росенец? Защо да не е където и да е другаде?
Как органите преценяват дали да пресрещнат един плавателен съд, да го проверят или дори да го спрат, след като огромни танкери спокойно плават без никакъв реален контрол?
Морска държава, но само на хартия
България има:
- Военноморски флот;
- Морска администрация;
- Гранична полиция;
- Куп закони, стратегии и планове.
Но в критичен момент обществото не вижда:
- кой поема командването;
- кой взема решения;
- кой носи отговорност.
Всичко изглежда така, сякаш всички чакат някой друг да направи първата крачка, но тя никога не е навреме.
Какво трябва да се случи, за да се събудим?
- Колко кораба още?
- Колко инцидента?
- Колко „случайности“?
Трябва ли следващият плавателен съд да носи опасен товар? Трябва ли да стане „голямата беля“? Докато реакцията на държавата е закъсняла, а отговорността – разтворена във въздуха, въпросът дали България е най-слабата морска държава в региона остава все по-труден за отхвърляне.
Не става дума за страх. Става дума за суверенитет.
Това не е текст за паника. Това е текст за трезвост. Морската сигурност не е екзотика. Тя е част от суверенитета. И когато по море може да се стигне до българския бряг без реален контрол, проблемът не е в корабите.
Проблемът е в държавата. Или по-скоро – в нейната липса. И колкото по-дълго отказваме да си го признаем, толкова по-скъпо ще ни струва следващият „инцидент“.
Присъединете се към нашия Телеграм
