„Да сте чули ясна позиция на българското правителство за акцията на Тръмп във Венецуела?“
Този важен въпрос зададе в социалната мрежа Facebook икономистът и анализатор Евгений Кънев. Той даде и важни отговори:
„Не. Пеевски твърдо зад Тръмп, ББ мълчи, а трябваше да видим снимка на европейските лидери, за да забележим, че неговият премиер в оставка е там, като дискретен знак (който Тръмп не трябва да види), че България е все още в ЕС (сякаш също в оставка).
Докога ще продължава тази стратегическа амбивалентност на България – “в ЕС, но винаги с Тръмп и никога срещу Русия” – е темата на моята статия за осма поредна година в първия брой на “Капитал”.
Ако някой трябваше да направи прогноза за 2026 г в края на ноември вероятно би съжалявал за своята прибързаност. Мащабните протести – незапомнени от зората на посткомунистическата демокрация – вляха живителен оптимизъм, че бъдещето на България зависи най-вече от нейните граждани. И по-конкретно – от категоричната заявка на поколението Z за облика на това бъдеще. Като добавим и влизането в еврозоната от 1 януари 2026 г някой би казал, че вече сме напълно интегрирани в Европа.
Дали?
Съмненията се пораждат от политическия ландшафт, който непредубеден анализатор би разглеждал като по-скоро типичен за една автокрация, отколкото европейска демокрация. През изминалата година бяхме многократно свидетели как и трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – действат в синхрон да изпълняват повелята на един човек извън закона и институционалния ред. А националните медии – четвъртата власт – се опитваха да нормализират това състояние на държавата, дори с цената на скандално уволнени критични журналисти.
Тази амбивалентност на вътрешната политика – управленските решения в държавата да се вземат от 1-2 души, вместо от законно избраните власти – се пренесе и във външната политика. Същите 1-2 души сменят българското ръководство на алтернативния газов оператор, снабдяващ Украйна в решителен момент на войната и заедно с българския президент възхваляват Орбан и цитират Тръмп. Докато премиерът се чуди как да формулира българската позиция пред Брюксел така, че хем България да бъде солидарна с ЕС, хем да не дразни Путин с подкрепа за Украйна.
Апогеят на абсурда настъпи именно при търсенето на общо европейско решение за заем на Украйна. От една страна, България се съобрази с натиска на Путин и Тръмп и гласува „против“ руските замразени активи и „за“ държавните бюджети да станат обезпечение на заема. От друга обаче, отказа участие в европейската комисия за установяване размера на щетите, които Русия да заплати на Украйна, за да върне заема. С други думи – нашият бюджет отново е готов да плати всяка цена, стига да не дразним Путин и Тръмп.
Разбира се, това лъкатушене в нашата политика не е от вчера – то има дълбоки корени в несъстоялото се откъсване на България от руската геополитическа орбита след края на комунизма. Нещо повече – политическите събития и еволюиращият икономически модел на България оттогава корелират със силата на руското влияние в страната. Така можем ясно да разграничим три различни фази и съответно модели на българския капитализъм.
Фаза 1 (1985-1996)
Държавен капитализъм под съветско влияние
Тази фаза – „първоначално натрупване на капитала“ – започва още в последните години на комунизма чрез създаването на външнотърговските дружества в Западна Европа с цел кражба на западни технологии. Техните следи бързо се губят след 1989 г, а капиталът им е тайно приватизиран. Но неговият източник – външният дълг – предизвиква официалния фалит на държавата. Скоро новите частни структури стават търговски партньори на държавните предприятия и чрез модела вход-изход приватизират техните печалби и одържавяват загубите. Така у нас се извършва много подобна трансформация на политическата в икономическа власт, както в разпадащия се СССР. Политическата система се преобразува от тоталитарен комунизъм в демокрация, а икономическата система – от социализъм в държавен капитализъм.
Именно двойнствената и криволичеща икономическа политика ще доведе до банкови фалити и хиперинфлация през 1996-1997 г. От една страна, България има приет закон за приватизация, иска присъединяване към ЕС, декларира развитието на пазарна икономика. От друга страна, продължава държавният контрол върху икономиката, субсидират се и кредитират губещи предприятия, позволява се нелоялна търговска конкуренция в полза на частни субекти с политическа опека.
Фаза 2 (1997-2008)
Пазарен капитализъм под европейско влияние
С помощта на реформаторско парламентарно мнозинство България успява да извърши ключови пазарни реформи. Държавният се трансформира в пазарен капитализъм и получава признанието на ЕС за функционираща пазарна икономика. Този курс продължава до нашето присъединяване в ЕС и глобалната финансова криза, като във властта се завръщат частните икономически интереси от първата фаза. По тази причина – макар и под огромен външен натиск – България не успява да изпълни друг ключов (копенхагенски) критерий по присъединяването: върховенство на правото. Така ставаме членки на ЕС под условие и този проблем ще се окаже причина развитието на България да поеме в неочаквана посока .
Фаза 3 (2009-2020)
Олигархичен капитализъм под руско влияние
След политическия завой на Русия срещу Запада, постепенно България започва да изоставя своя европейски път на развитие. Апогей на този процес става бързата концентрация на икономическо и политическо влияние в КТБ, обслужването на руския енергиен проект „Южен Поток“ в разрез с европейското право и нейния политически предизвикан скандален фалит. След поредния провал за съдебна реформа, управлението на България все повече наподобява на руския властови модел, където всички въпроси в държавата се решават от тесен олигархичен кръг над закона и в полза на Русия.
Така България изпада отново в особено амбивалентно състояние: геополитически е ангажирана с ЕС, а геоикономически с Русия: осигурява монополно положение на „Лукойл“ и го „освобождава“ от преки данъци; възобновява проекта „АЕЦ Белене“ и заплаща ненужни реактори; вместо Южен, изгражда Турски поток, за да помогне на руския газ да заобиколи Украйна и Путин да подготви агресията срещу нея.
Фаза 4 (2021-….) Изход от кръстопътя?
Избухналото масово недоволство през 2020 г. срещу установилия се корупционно-олигархичен управленски модел в България доведе до дълготрайна политическа нестабилност: чести парламентарни избори, множество служебни кабинети и едва три кратки редовни правителства. От една страна, влизането на България в Шенген и Еврозона създават повърхностното впечатление за твърдия проевропейски курс на страната. От друга страна, вихрещата се проруска пропаганда, обслужването на руските енергийни интереси, възхвалата на автократи като Орбан и Тръмп на най-високо държавно ниво и най-вече нелегитимната концентрация на държавната власт в един човек демонстрират точно обратното: рязката девиация на България от европейските ценности и стратегически избор.
За бъдещето на България са си дали схватка три големи обществени групи – сякаш три Българии.“
Присъединете се към нашия Телеграм
