Вече почти нямаме време за истории, но има такива, които запечатваме в съзнанието си завинаги.
.
Бях на 8 години, когато с родителите ми посетихме Ковачевица. Търсехме един “агротуризъм” на българи, завърнали се от САЩ. По пътя ни спря един дядо и ни покани в неговия дом.
Каза ни, че първи в селото направили къща за гости… Е, отседнахме там – в тяхната къща! Беше велико! Той писател, а жена му – духовен човек. Тя готвеше в двора на огън и правеше най-вкусния миш-маш.
Не помня стаите, но помня, че ни дадоха една цедилка, която бе за сестра ми и ключа от църквата. Някъде из реликвите имам снимка как бия камбаната. Такива емоции правят детството необикновено. Гарантирам ви го!
Е, преди няколко дни вървим из селото: аз, Влади, Полина, Патрик и децата. И кой кого спря не разбрах, но беше тя и разпалено говореше, обясняваше:
Отидете, там горе има паметник на мъжа ми. Той почина, беше писател.
Тогава аз навързах нещата. Беше бабата от къщата за гости, същата! Преметнала един шал, една чанта и вика:
Идете в къщата. Влезте, децата да играят. Качете се горе: да видите селска къща, има играчки… Идете, чакам ви да идете, аз не мога да дойда с вас, защото в 17:00 часа имам среща за кафе, ама вие идете!
Е, отидохме в къщата от детството ми, разплаках се – беше същата! После се върнахме към центъра на селото и помолих старата познайница за снимка (беше вече с приятелка на кафе) и докато Поли ни улавяше, тя ми каза:
Все едно гледам моите крака на същите години, браво!
Този хъс за живот няма години. Тя е на 93! Тя е тя.
Заради такива жени се гордея, че съм българка. Скромна история, но с голямо значение за мен!
Източник: Савина Николова
