Повече от две години две български деца – Айлин и Айджан – се намират в приемни семейства във Франция, след като са били отнети от френските социални служби. Случаят предизвиква сериозни въпроси както за начина, по който функционира френската система за закрила на детето, така и за ролята на българската държава при защитата на свои граждани в чужбина. Това коментираха Цветозара Златанова-Тронвил – председател на Федерацията на българската културна общност по света и Давид Александров – съпредседател на Сдружение „РОД“ в подкаст на „Ruse News“. Те представиха фактите по случая, позицията на семейството и редица въпроси, свързани със защитата на правата на българските деца в чужбина и необходимостта от по-активна институционална подкрепа от страна на българската държава.
Семейството заминава за Франция с желанието да бъде заедно и да осигури по-добри условия за живот и лечение на едно от децата. Бащата работи на постоянен трудов договор и издържа семейството, а майката остава вкъщи, за да се грижи за децата. След пристигането си във Франция семейството се установява в жилище и записва децата в местното училище. Само месец след началото на обучението започва процедура по намеса на социалните служби. Според близките на семейството и ангажираните с казуса граждански организации, решаваща роля за задействането на институциите изиграва сигнал от съседка, както и последвали оценки от училището. Основен проблем се оказва фактът, че децата, които дотогава са живели и учили в България, не владеят достатъчно добре френски език и изпитват сериозни затруднения в комуникацията и адаптацията.
Вместо езиковата бариера и адаптационният период да бъдат отчетени като естествена трудност при преместване в нова държава, те са били интерпретирани като признак за проблеми в развитието и семейната среда. Впоследствие децата са изведени от дома, а съдебната процедура във Франция продължава вече повече от две години. Особено тревожно според защитниците на семейството е, че в първите критични 48 часа след извеждането родителите не са разполагали с необходимата правна помощ. Те не са били своевременно информирани за възможностите за обжалване, не са получили заклет преводач и не са успели да организират адекватна защита в най-важния етап от производството. Именно този период впоследствие се оказва решаващ за развитието на целия казус.
В момента братът и сестрата са настанени в различни приемни семейства и живеят разделени, въпреки че първоначално е съществувало съдебно решение те да бъдат отглеждани заедно. Контактът с родителите е ограничен и се осъществява под строг контрол. По информация на близките, срещите постепенно са били намалявани, а комуникацията между родители и деца се осъществява при присъствието на социални работници. Допълнително безпокойство пораждат твърденията, че на децата не се позволява свободно да използват родния си език по време на срещите, както и че родителите често получават оскъдна информация относно ежедневието, здравословното състояние и местонахождението им. Особено тежко е било преживяно съобщението, че едно от децата е получило сериозна травма и счупване на ръката, без родителите да разполагат с пълна и навременна информация за обстоятелствата около инцидента.
През последните години френската система за закрила на детето е обект на сериозен обществен и политически дебат във Франция. Самото Френско национално събрание нееднократно е поставяло въпроси относно функционирането на системата и необходимостта от реформи. В публичното пространство, в медийни разследвания и в доклади на различни организации са отправяни критики, свързани с институционална неефективност, недостатъчен контрол върху приемната грижа, случаи на насилие над деца, настанени извън биологичните им семейства, както и сериозни проблеми, свързани със запазването на тяхната езикова, културна и национална идентичност. Критици на системата посочват още случаи на емоционално и психологическо насилие, т.нар. „изоставяне на приемни деца“, както и твърдения за включване на деца в различни форми на експлоатация. Именно поради тези обществени дебати случаите на деца, отнети от семействата им, се следят с особено внимание от Сдружение РОД.
Случаят поставя и по-широкия въпрос за модела на т.нар. детско правосъдие, който функционира в редица западноевропейски държави. Според Давид Александров, социалните служби разполагат с изключително широки правомощия, а преценката на социалния работник често има по-голяма тежест от тази на родителите. Дори при най-обикновен анонимен сигнал за насилие се предприема извеждане от семейната среда, като едва впоследствие се изяснява дали действително е съществувал сериозен проблем, а в над 70% от отнетите деца се доказва във времето, че са отнети неправомерно.
Цветозара Златанова-Тронвил обръща внимание и на твърдения за възможно физическо насилие над едно от децата по време на престоя му в приемна грижа. По информация на близките, в две последователни години Айджан е получил травми на пръстите на ръката, като последният инцидент е завършил със счупване. Според непотвърдена информация, предоставена на семейството, подобни действия са били обяснявани като приемлив способ за дисциплиниране на деца от страна на приемни родители с арабски произход. Тези твърдения не са официално потвърдени и към настоящия момент се нуждаят от независимо и обективно изясняване от компетентните институции. Родителите и подкрепящите ги организации настояват именно за такова пълно разследване и за изясняване на всички обстоятелства около травмите на детето. По информация на семейството, до този момент не е известно български дипломатически или консулски представители да са поискали официално разследване на тези данни по дипломатически път.
Адв. Владимир Шейтанов, Цветозара Златанова-Тронвил и Давид Александров твърдят, че в случая с Айлин и Айджан няма доказателства за насилие, недохранване или неглижиране на децата. Те настояват, че ако френските институции считат, че родителите изпитват затруднения, следва да бъде разгледана възможността децата да бъдат върнати в България, където за тях могат да се грижат разширеното семейство и българските социални служби.
През последните месеци са изпратени множество писма до български институции, включително до президента, Министерството на външните работи, народни представители и други държавни органи. Очакванията на семейството и на ангажираните организации са българската държава да предприеме по-активна дипломатическа и институционална намеса в защита на двете български деца.
Казусът „Айлин и Айджан“ отдавна е надхвърлил рамките на едно семейно дело. Той поставя фундаментални въпроси за защитата на българските граждани в чужбина, за правото на децата да запазят своята семейна, езикова и културна идентичност и за границите между държавната намеса и правото на родителите да отглеждат собствените си деца.
Независимо от различните гледни точки по случая, едно е безспорно – когато става дума за български деца, обществото и институциите са длъжни да търсят всички възможни законови механизми, за да гарантират, че техните права и интереси са защитени по най-добрия възможен начин.
Присъединете се към нашия Телеграм
