18-годишен ученик се самоуби след тормоз от учителка. Този факт разтърси цяла България и предизвика сериозен обществен отзвук. Един от хората, които заеха активна и категорична гражданска позиция след случая е гражданинът и общественик Иво Илиев. Той определи случилото се в пост в социалната мрежа Facebook като ужасяващо:
„Съучениците му твърдят, че 4 години момчето е тормозено от учител в училището им – и днес правят протест с викове „Оставка“ в коридорите на учебното заведение. Нещо повече – жертвата е споделял многократно за насилието на учителката – с външни експерти-гости на открити уроци, с училищният психолог, с директора, с учители – и съучениците са свидетели.
Съучениците споделят, че в тези моменти от училището са им казвали да си мълчат и са ги хокали да не засягат темата и да не говорят за подобни неща; да не обръщат внимание на момчето. Много от децата са били наплашени и са си замълчали – отдръпнали са се, след като собствените им учители са им обещали „лоши последствия“.
Всичко започва 2021г. с най-обикновен онлайн спор между двама приятели, един от които по-късно е жертвата – това провокира реакция от класната на едното от децата. По думи на десетки ученици – след това учителката започва системен тормоз, клеветене и публично унижаване на момчето, което по-късно се самоубива – въпреки, че след спора децата си оправят отношенията и отново стават приятели.
Жертвата на тормоза споделя с майка си, училищния психолог, други учители и приятелите си – че системно е унижаван от учителя си пред съученици, че е нарочен и под постоянен тормоз. Майката е разведена и отглежда момчето сама – споделя, че все пак е съветвала сина си да се опита да не обръща внимание на тормоза и да прости на учителката, да опита да я уважава и да спази нейните изисквания. Ученици споделят, че други деца по същият начин са тормозени и унижавани системно като жертвата. Никой не взима отношение и учителят-насилник остава безнаказан и дори толериран както от ръководството, така и някои колеги.
Тогава (2021г.) жертвата за пръв път споделя, че иска да скочи от прозореца на класната стая и съучениците му го разубеждават.
Вместо подкрепа – след това тийнейджърът започва да е обект на подигравки от някои съученици и възрастни в селото. Желанието му да отнеме живота си става повод за още повече унижение, особено от учителката-насилник.
Публична „тайна“ е, че учителката-насилник „си харесва“ някое дете в клас – и започва системен тормоз с всички средства. Случаят нито е изолиран, нито поведението на „педагогът“ е непонятно за директорите на училището. Напротив. Но безнаказаността става норма.
Станало жертва на вече системен тормоз и публично унижение от всичките си социуми – момчето се изолира, затваря се, спира да споделя, изпада в депресия. До него са негови съученици, които се опитват да помогнат поради липса на адекватни възрастни наоколо.
Съучениците му споделя, че момчето започва да се самонаранява ежедневно докато те са ужасени и безсилни как да му помогнат. По-важното – когато децата се обръщат към възрастните – те се подиграват със състоянието на жертвата и съветват съучениците му да странят от него.
Учителката-насилник решава да е още по-жестока – множество ученици твърдят, че 2022-2023г. дори ако жертвата пропусне да й каже „Добър ден!“, учителката-насилник използва това, за да привиква и хока майка му (разведена самотна майка) и да унижава нея и сина й пред погледите на съучениците и другите учители. Правят се срещи по инициатива на учителката с директорите – и те неколкократно застават зад учителката.
Въпросната учителка е съпруга на бившия кмет на селото – който също е начален учител в същото училище.
Тя стига до там да вика мъжа си и други учители в класа – и дружно да тормозят с унижения и подигравки ученикът, който после не издържа и се обесва. Това твърдят множество ученици от класа на жертвата, които са сигнализирали нееднократно за всичко това и след смъртта разказват в детайли всичко.
Момиче от класа на жертвата една вечер намира обесеното момчето и първата реакция е да отиде при учителката, която е тормозела жертвата.
Когато учителката научава, че момчето е отнело живота си – първата й реакция към момичето, открило трупа на своя съученик и приятел е: „Аз помислих, че си тук да ми се извиниш, че не влизаш в часовете ми“. Следващата реплика е „Това не е заради мен!“. Следващия ден пред класовете, в които преподава, учителката е казала „Ами да не се е бесел! Аз какво да направя!“. Мъжа й, учител в същото училище общо взето се е държал също толкова арогантно пред плачещите деца.
Още една трагедия, която поставя болезнени въпроси за толерантността към тормоза в училище и за неподготвеността на кадри в системата да работят с деца.
Като родител, който е виждал колко умело едно училище може да се обединява около прикриване на тормоз и ужас – искам да ви задам въпросът – още колко деца ще убием и ще превърнем в ходещи бомби със закъснител?
Всички деца в това училище вече са белязани. Всички са жертви. Не знаем кое от тях кога ще е в риск и кога може да посегне на нечий или своя живот. Не знаем в други училища колко тормоз е прикрит дружно от колектива. Не знаем колко още деца обмислят да се самоубият.
И очевидно не знаем нито какво да правим превантивно. Нито какво да правим след една такава трагедия.
МОН са неадекватни лицемери, които гледат парите зад децата. Дано след изборите там и в РУО-тата сложат хора, които мислят не за кинти и облаги – а за децата ни! Корумпирана верига на страха!“
Присъединете се към нашия Телеграм
