„Надежда всяка тука оставете.“ – с тази страховита алюзия към „Адът“ на Данте завършва един от най-критичните си обществени коментари Владислав Панев. Постът му в социалната мрежа Facebook отекна с ясен сигнал за това, което той определя като репресивна селективност в българската съдебна и разследваща система.
„Разследването на Ковачки ще върви бавно, а на опозицията – със скоростта на светлината“
Според Панев, в България действа двоен аршин – властимащите, в лицето на Бойко Борисов и Делян Пеевски, използват институциите не за възстановяване на правовия ред, а за удобно елиминиране на всякаква опозиция и надежда за нормално развитие на страната.
В коментара му се разграничава отчетливо едно правило: публичните фигури от управляващото мнозинство са недосегаеми, а всяка форма на политическа алтернатива бива мигновено атакувана. Панев посочва случая с бизнесмена Христо Ковачки, който от години е сочен за фигура с огромно икономическо и енергийно влияние. Разследванията срещу него, по думите на Панев, се бавят целенасочено. Обратно – опозиционни гласове, активисти и критици биват обект на моментални действия от страна на прокуратура и служби.
Анализ: Когато репресията се облича като правосъдие
Изказването на Владислав Панев попада в сърцевината на един от най-големите проблеми в българската демокрация: институционалното лицемерие. Репресивният апарат – от прокуратура до МВР – се превръща в инструмент на политическо оцеляване, а не в защитник на закона.
Именно затова Панев предупреждава: трябва да сме подготвени за двойните стандарти – те вече не са изключение, а правило. И тук звучи важният му апел – всички представители на промяната трябва да са напълно недосегаеми за съмнения в корупция. Не заради морализаторство, а защото дори и най-малкото петно ще бъде използвано, за да се удари вярата в алтернативата.
Когато надеждата е последната крепост
В кулминацията на поста си Панев използва силен литературен образ – „Адът на Данте“, където над входа пише: „О, вий, които влизате, надежда всяка тука оставете.“ За политика, който вярва в силата на гражданския натиск и институционалната промяна, това не е просто метафора. Това е предупреждение, че пътят към пропастта минава през безразличието към справедливостта.
Но той оставя и проблясък. Ако има нещо, което трябва да съхраним, казва той, това е надеждата. Тя не е наивност. Тя е последният механизъм за спасение в общество, чиито институции са превзети.
Присъединете се към нашия Телеграм
