Цар Иван Стефан е първороден син на цар Михаил III Шишман Асен и сръбската принцеса Анна-Неда. След като баща му се възкачва на търновския престол през 1323 г., Иван Стефан е посочен като наследник на престола. Когато Михаил III решава да се разведе с Анна-Неда и да се ожени за Теодора Палеологина през 1324 г., Иван Стефан е заточен заедно с братята и майка си.
Тези исторически факти се разглеждат в книгата „Българските владетели от VII до XIV век. История на България“, написана от историка д-р инж. Румен Петков. В нея писателят Румен Петков разкрива интересни събития от този период.
През лятото на 1330 г., когато е на 30 години, след битката при Велбъжд, става цар на България с помощта на чичо си Белаур и вуйчо си крал Стефан Дечански. По силата на това решение е изпратено писмо до Анна-Неда и синовете ѝ да тръгнат веднага към Търново. Впоследствие в българската столица пристигат сръбски велможи, придружени от сръбска военна част със задача да улеснят възкачването на Иван Стефан. Те носят и писмото на Стефан Дечански, което нарежда, доста заповедно, на българските боляри да приемат племенника му за свой цар:
„… както беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъде за вас и неговия син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“.
По този начин през втората половина на месец август 1330 г. Иван Стефан става цар на България. Чрез него сърбите се надяват да засилят политическото си влияние в България. След като това се случва, войските на Стефан Урош III Дечански напускат българските предели.
С коронацията на Иван Стефан в Търново се обособяват две болярски групировки. Едната начело с Анна-Неда и чичото на новия цар – видинският деспот Белаур, която подкрепя установилата се ситуация в страната, а другата се състои от привърженици на Асеневата династия, която е оглавена от ловешкия деспот Иван Александър.
Възцаряването на Иван Стефан и мощното влияние на неговата майка принуждава вдовицата на цар Михаил III Шишман, царица Теодора Палеологина да замине с децата си в Константинопол при своя брат – византийския император Андроник III, като едва успява да спаси живота си с бягството. Това дава повод на императора да наруши съюзните си отношения с България, сключени във връзка с общи военни действия във войната срещу Сърбия от 1330 г. Той свиква съвет от приближените си сановници, който излиза с решение да изостави войната със Сърбия, на заден план. Мотивите са, че без подкрепата на България, сърбите няма да дръзнат, да воюват сами срещу ромеите.
От друга страна един евентуален поход срещу българското царство изглежда обещаващ. Така византийските сили, намиращи се в Сърбия по време на общите българо-ромейски военни действия, се изтеглят и пренасочват към България, с което императорът показва, че претендира да отмъсти за прогонването на сестра му от Търново.
Василевсът пристига с част от войските си в Одрин, за да събере още хора. През септември 1330 г., решава, че е настъпил момента, като се възползва от безредиците в България, нахлува в българските земи. За кратко време превзема областта между Диампол и Черно море, Градовете Анхиало, Месемврия, Аетос (дн. Айтос), Ктения, Русокастро и Диампол, се предават без бой. И тъй като военни действия не са водени, вследствие на което няма основание за грабежи, офанзивата е прекратена поради недостиг на продоволствие.
Тези значителни териториални загуби утежняват и без това тежкото положение на цар Иван Стефан и вината несъмнено е хвърлена върху него. Противниците на сръбското влияние в страната се активизират. В създалото се положение Иван Стефан не успява да запази трона си. Недоволството към управлението прераства в открит бунт.
През първите месеци на 1331 г. протовестиарият Раксин и логотетът Филип организират успешен дворцов преврат. За нов цар е избран племенникът на Михаил Шишман, ловешкият деспот Иван Александър, който изиграва най-дейна роля в свалянето на своя предшественик от престола. Деспот Белаур, като най-изявен поддръжник на Иван Стефан и съответно противник на организирания срещу него преврат, реагира срещу промяната на българския престол, но понеже няма достатъчно влияние в Търново, премества центъра на съпротивата си в своя видински апанаж, като отнема тази територия от царството. Вече като бивш цар, Иван Стефан заедно с майка си побягва в Сърбия при крал Стефан Дечански, а неговият брат Шишман II, отива във владенията на Златната орда.
В Сърбия остават за около година и половина, защото след скорошната смърт на сръбския крал през 1331 г. и възкачването на сина му Стефан Душан на престола на 8 септември 1331 г. се стига до подобряване на отношенията с България, които са скрепени на Великден 1332 г. с брак между новия сръбски владетел и сестрата на българския цар Иван Александър, Елена. Анна-Неда и Иван Стефан са принудени от новия крал да напуснат Сърбия. През същата година се установяват в Дубровник, но и там не са желани. За да не се предизвика война между Дубровник и Сърбия, тъй като сръбският крал изисква по молба на цар Иван Александър предаването на бившата българска царица и нейния син, прибягват до хитрост.
За да заблуди българите и сърбите, царицата Анна Неда обявява, че след погребението на сина си заминава за Константинопол. За по голяма достоверност дори му устройва фиктивно погребение в един бенедиктиснски манастир на остров Крон, като полага в земята един действително починал дубровнишки търговец. След този театър българският цар се сдобива с фалшива самоличност на мъртвия търговец и под името Никола Цапина напуска Дубровник. През декември 1338 г. заедно с майка си пристига в Неапол и се установява да живее в двореца на крал Роберто I Мъдри. На всички приеми в Южна Италия, Иван Стефан се представя под името Людовик. Сключва брак с извънбрачна дъщеря на княза на Таранто – Филипo I – Мария. След брака е обявен за „катехумен“, очакващ официалното си католическо кръщение.
През 1342 г. придружава бъдещия император Йоан VI Кантакузин при бягството му от Константинопол. Това му осигурява 20 години спокоен живот, но през 1363 г., е пленен в Гуардавале заедно с един български епископ от свитата му при една междуособна война за възстановяване на църковната държава на папата, на чиято страна се сражава. Отведен е в затвора на Сиена. През 1373 г. умира в Неапол.
Присъединете се към нашия Телеграм
Българската история с Румен Петков: Михаил III Шишман – дипломация, бракове и военни действия
