Владислав Панев – бивш депутат, икономист и един от ярките гласове на някогашната „промяна“ – тръгва към Видин. Не с джип, не с телевизионен антураж, а с влак. Посоката – лекция за въвеждането на еврото. Средствата – Българските държавни железници. Резултатът – публикуван във Facebook сарказъм и една мрачна, но честна снимка от перона между 12 и 13 коловоз на Централна гара София.
Това не е обикновен пътепис. Това е диагноза на държава, която се стреми към еврозоната, но не може да подкара дигитална билетна система в реално време.
Сравнението с Индия и Танзания не звучи като обида – звучи като отчаяно напомняне, че дори там можеш да си купиш жп билет онлайн. В България – не и три часа преди потегляне.
Пътят към Видин, по старите релси на прехода
Някога Панев бе част от управляваща коалиция, говореща за реформи и модернизация. Днес той е гражданин, споделящ публично липсата на базови услуги. Тази трансформация не е само негова. Тя е на цяла една епоха, в която хората с визии за промяна се сблъскаха с бетонираната реалност на институционалния отказ от развитие.
Символиката е неизбежна: политик отстъпва от парламентарната трибуна, но остава с глас в социалните мрежи – не за да се хвали, а за да покаже онова, което продължава да не се променя. Картината не е драматична, тя е банална. И точно в тази баналност се крие трагедията.
Когато влакът не е средство, а метафора
Владислав Панев не е първият, който открива какво е състоянието на БДЖ. Но малцина го казват така директно, със смесица от ирония и тъга. Защото в крайна сметка въпросът не е само в транспорта. Въпросът е в начина, по който институциите продължават да провалят ежедневието на хората – тихо, рутинно, безнаказано.
Това не е анти-БДЖ текст. Това е анти-застой. Против онова усещане, че в България можеш да говориш за еврото, за изкуствен интелект и зелена трансформация, но не можеш да си купиш онлайн билет за влак от София до Видин.
Ироничният оптимизъм не лекува системна немощ
„Оптимистът казва, че има много място за подобрение“, пише Панев. И всъщност, това е най-силният удар. Не гневен, не озлобен. Просто показателен. Когато хората, които преди са били част от промяната, днес иронизират публично системата, значи че и последните илюзии са се изпарили.
Пътят към Видин е повече от пътуване. Той е напомняне, че няма модернизация без институции. Няма доверие без елементарни услуги. И няма бъдеще по коловози, които водят назад.
Присъединете се към нашия Телеграм
Изчезналата пантера, YouTube правосъдието и абсурдът на българската реалност
